ПРАВОСЪДИЕТО, Филип Петков

Матей 23: 23-24: “Горко вам, книжници и Фарисеи, лицемери! защото давате десятък от гьозума, копъра и кимиона, а сте пренебрегвали по-важните неща на закона-правосъдието, милостта и вярността; но тия трябваше да правите, а ония да не пренебрегвате. Слепи водители! Които прецеждате комара, а камилата поглъщате”

Правосъдието е в сърцевината на нашия живот. Без способността да съдим справедливо, ние няма да сме различни от света, който съди със собствени мерки и теглилки. Бог очаква от нас да съдим с Неговите мерки и теглилки, и това може да е в наш ущърб понякога. Въпреки това заръката Му за справедливост не се променя.

Ние имаме заръка да издигаме гласа си за безгласния. Лесно ли е това? На думи, да. Но действителността ни предлага друг отговор. Християните днес издигат ли гласа си, когато техни братя и сестри са станали жертва на амбициозни и несправедливи водачи в християнските общетва. В последните години се сблъсках с многобройни случаи, (като считам и себе си в това число) на жертви на религиозната амбиция на някои водачи. Във величието на своето първо място, те забравят, че са уязвими за всички грехове толкова, колкото незнайния, мълчалив, редовен посетител на църковните събирания.

И когато някой от “миряните” реши да се противопостави на своеволията на “първите”, често става жертва на гнева на”праведните”. В тези случаи призивът за правосъдие е повече от актуален. Кой ще издигне гласа си срещу пасторското своеволие? Апостолите отдавна са приели за непогрешима доктрината за “пасторския имунитет”. Гарван гарвану око не вади.

Тук е мястото да направим много по-малко от това, което Библията казва, че приятел прави за приятел. Не е нужно да положим живота си, а просто да издигнем гласа си за безгласния. И да видим какво ще прави “Първия”, когато се окаже, че овцете са се струпали около ранената, вместо да тичат след овчаря.

Много тъжно, че осъэнаваме значимостта на защита на беззащитния, когато самите ние се окажем ранената овца. Аз съм заобиколен от хора, които виждат неправдите вършени в църквата, но си траят, понеже това не ги засяга пряко.

Днес е почти невъзможно да намерите човек, който би направил нещо в защита на вярващ, който е билонеправдан от пастора. Най-големите смелчаци любезно биха споделили своите несъгласия с пастора, но ако доловят дори и нотка на раздразнение в него, те биха се извинили, че са се намесили в неговата работа. Запомнете обаче, че да отсъжда справедливо не е работа само на “професионалиста”. Ако застанем обаче срещу пастора, той няма да ни даде помощи, няма да ни запише за следващата съживителна вълна или харизматична конференция със светилата от пророческия бизнес.

Струва ли си да издигаме гласа си за безгласния, да искаме правосъдието да възтържествува?
Филип Петков