ПЕЛАГИАНСКИЯТ
ПЛЕН на ЦЪРКВАТА
Роберт Ч. Спроул
Малко след началото на Реформацията, няколко години след като на вратата на църквата във Витенберг Мартин Лутер окачва своите 95 тезиси, той издава няколко кратки брошури на различни теми. Една от най-провокативните е озаглавена „Вавилонският плен на Църквата.“ В тази книга Лутер се връща към този период от историята на Стария Завет, когато Ерусалим е разрушен от нахлуващите вавилонски войски и елита от хората ca откарани в плен. Лутер през шестнадесети век взема картината на Вавилонския плен, прилага я към своя исторически период и пише за новия, вавилонски плен на Църквата. Той говори за Рим като съвременен Вавилон, който държи Евангелието за заложник с отхвърлянето на библейското разбиране за оправданието. Можете да разберете колко силна е била опозицията и колко полемично за този период е било такова заглавие което казва, че Църквата не просто е допуснала грешка и се е отклонила, но е паднала, и че всъщност се намира в този вавилонски, езически плен.
Често съм се чудил: ако Лутер беше жив днес и погледне на църквата, но не на
най-либералната църковна общност, а на евангелската църква – какво би казал?
Разбира се, че не мога да дам отговор като упълномощен от него, но ето какво
мога да предположа: Ако Мартин Лутър бе живял днес и се реши да напише книга,
тя ще се нарича "Пелагианският плен на евангелската църква". Според
Лутер в основата на доктрината за оправданието лежи друга богословска тема. Той пише за това в
книгата си, "Робството на волята." Поглеждайки към Реформацията и към
Солата на Реформацията - Sola Scriptura, Sola Fide, Sola Gratia, Solus
Christus, Soli Deo Gloria, Лутер бил убеден, че Sola Gratia - доктрината за
благодатта е сърцето на Реформацията; и че доктрината Sola Fide-оправдание само
чрез вяра предшества доктрината Sola Gratia-концепцията за оправдание само по
благодат.
В изданието "Робството на волята" на издателството Revel Флеминг (Fleming Revell) преводачите Дж. И. Пакър и O.Р. Джонстън са включили провокативно до известна степен историческо и теологическо въведение. Ето как завършва предговора:
„Днес протестантите трябва да се замислят по тези
въпроси. С какво право се
наричаме
деца на Реформацията? Много от съвременните протестанти няма да са признати, нито възприети от Пионерите (родоначалниците) на Реформацията. "Робството на волята“ ни показва ясно какво те някога
са вярвали относно спасението на погиващото
човечество. В
светлината на това, трябва да се запитаме: Дали „следлутерския“ протестантски
свят не
продаде правото
си на първородство?
Днес, съвременното протестантство не е ли по-скоро последовател на Еразъм,
вместо на Лутер? Не се ли опитваме
да сведем
до минимум и да игнорираме
доктриналните различия в името на "вътрешния" мир? Не
сме ли виновни
за доктриналното
безразличие - това, в което Лутер обвини Еразъм? Вярваме ли още,
че именно доктрината е от значение?“ [I]
Исторически факт е, че Лутер, Калвин, Цвингли и всички
водещи протестантски богослови от първия период на Реформацията са поддържали
единна позиция по този въпрос. По други въпроси са имали различия. Те всички са
били убедени относно човешката безпомощност в греха и Суверенитета на Бога в
благодатта. За тях именно тези доктрини са били източник на живата сила на
християнската вяра. Един съвременен редактор на Лутеровите творби казва следното:
„Всеки, който остави тази книга без да е осъзнал, че евангелското богословие стои или пада върху учението за робството на волята, я прочел напразно. Често доктрината за дареното оправдание чрез вяра, която е ставала център на спорове по време на Реформацията се счита за сърцето на реформаторската теология, но това едва ли е точно. В действителност, в аргументите си те се фокусирали върху учението на Павел, към което са били обърнати Августин и други, че един грешник се спасява само по дарената и суверенна благодат, а доктрината за оправдание чрез вяра е важна, защото защитава принципа на суверенната благодат. В тяхното мислене суверенността на благодатта е намерила израз на по-дълбоко ниво - доктрината за монергистичното новорождение“ [II]
По този начин вярата, чрез която приемаме Христос за оправданието ни, е дар от суверенния Бог. Принципът Sola Fide не може да бъде правилно разбран извън широкия принцип Sola Gratia. Кой е източникът на вярата? Вярата е дар Божий, чрез който получаваме дареното от Бог оправдание? Или, вярата е условие за оправдание, което човек трябва сам да изпълни? Виждате ли разликата? Нека обясня това с по-прости думи. Наскоро чух един евангелист да казва: "Ако Бог прави хиляда стъпки към теб за да те изкупи, в крайна сметка ти трябва да направиш решаващата крачка за да си спасен." Също, помислете над твърдението на един от най-обичаните и водещи американски евангелизатори на XX век Били Греъм, който ентусиазирано каза: "99 процента прави Бог, но ти трябва да направиш този последния 1 процент."
Какво е пелагианство?
Нека се върнем към моето заглавие "Пелагианският плен на Църквата." За какво става дума? Пелагий е монах, живял във Великобритания през пети век. Бил е съвременник на най-големия богослов на първото хилядолетие от историята на Църквата, ако не на всички времена - Аврелий Августин, епископ на Хипо в Северна Африка. Чували сме за св. Августин и за големите му богословски трудове, "Градът на Бога", "Изповедите" и други, които остават християнски класики.
Освен, че Августин е един титаничен теолог и изумителен интелект, също бил дълбоко духовен човек и човек на молитвата. В една от известните си молитви, Августин се обръща към Бога със сякаш безобидните на пръв поглед думи: "Боже, заповядай това, което искаш и ми дай това, което заповядваш!" Да чуете молитва като тази - би ли било удар за вас? Но, тази молитва става "удар" за британския монах Пелагий. Когато чул тези думи, той започва енергично да протестира, дори апелира към Рим да осъдят тази ужасна молитва появила се изпод перото на Августин. И ето защо. Той (Пелагий) казва: "Ти Августин казваш, че Бог има присъщото право да командва, каквото Той поиска от създанието? Никой няма да спори с това. Бог, Създателят на небето и земята има право да наложи задължения на неговите създания и да каже: "Направи това и не го прави." "Заповядай, което искаш" - това е напълно легитимна молитва.
Пелагий не бил съгласен обаче с другата част на Августиновата молитва: "Дай ми това, което заповядваш."
Той казал: "Какво искаш да кажеш? Ако Бог е справедлив, ако Бог е праведен
и свят и ако Бог заповядва на Своите създания да направят нещо, то със
сигурност у самото създание има сила,
морална способност да направи това, тъй
като в противен случай Бог никога не би изискал това". И това има смисъл.
Според Пелагий - моралната отговорност винаги и навсякъде предполага морална
способност или морална възможност. Ето защо трябва да се молим: "Господи,
дай ми способността да съм в състояние да правя това, което ми заповядваш да
направя?" Пелагий смятал, че подобно изявление хвърля сянка върху
последователността на самия Бог, Който държи хората отговорни за това, което те
всъщност не могат да направят.
Така в последвалия дебат Августин ясно обяснява, че при Сътворението Бог не изисква от Адам и Ева нищо такова, което те не биха били в състояние да направят. Обаче, след като грехът влезе в света и човечеството падна в грях, нито Божият закон бе отменен, нито Бог занижи Своите святи изисквания особено поради вече слабото, паднало състояние на творението. Бог наистина наказа Своето творение, осъждайки го за първородния грях , така щото всеки един човек, роден след Адам и Ева се ражда в грях. Първородният грях - не е първият грях. Първородният грях е резултатът от първия грях; първородният грях се отнася до присъщата ни поквара, от която сме родени в грях и сме заченати в грях. Ние не се раждаме в неутрално състояние на невинност, а сме родени в едно грешно, паднало състояние. Почти всяка църква от Световния съвет на църквите в някакъв момент от своята история и в подготовката на своя символ на вяра формулира някаква доктрина за първородния грях. Видно от библейското откровение е, че ако започнем отричане на библейския възглед за човечеството, ще отречем напълно и първородния грях.
И това е точно това, което става предмет на спора в битката между Августин и Пелагий през пети век. Пелагий каза, че няма такова нещо като първороден грях. Адамовият грях засяга Адам и само Адам. Няма предаване на вината, нито предаване на падналата човешка природа или някаква поквара върху потомците на Адам и Ева. Всеки е роден в същото състояние на невинност, в което е бил създаден Адам. Той още каза, че за да може човек да живее живот на послушание към Бога, то живота на морално съвършенство е възможно без никаква помощ от Исус или без никаква помощ от Божията благодат. Пелагий каза, че благодатта - и тук е ключовото разграничение – благодатта само подпомага за постигането на правдата. Но, какво означава "подпомага"?
Благодатта подпомага да се получи, подпомага по лесно да се получи правдата, но не е нужно да я има. Може да бъдете съвършени и без нея. Пелагий заяви още, че не само теоретично е възможно за някои хора да живеят по-съвършен живот без помощта на Божията благодат, но също, че в действителност има хора, които живеят така. Августин каза: "Не, не, не ... Човешката природа е толкова поразена от греха – до дълбините на нашето същество и толкова много, че у нито едно човешко същество няма морална сила да се преклони за да си сътрудничи с Божията благодат. Човешката воля като резултат от първородния грях, все още има силата да избира, но тя е в робство на злите си желания и наклонности." Августин описва състоянието на падналото човечество като неспособност да не греши. Да го кажем с прости думи - Августин казва, че в грехопадението човек е загубил моралната си способност да избира Божието и сега той е в плен на собствените си зли наклонности.
В пети век Църквата осъди Пелагий като еретик.
Пелагианството бе осъдено на Събора в Оранж, бе осъдено отново на Събора във Флоренция, на Събора в Картаген и също така по ирония на съдбата на Събора в Трент през шестнадесети век в първите
три анатеми на каноните на Шестата
Сесия. Така последователно, през цялото време на своята история, Църквата
категорично и основателно осъжда пелагианството, защото пелагианството отрича
падналата човешка природа; отрича
доктрината за първородния грях.
Сега това, което се нарича полу-пелагианство, както префикса "полу-" подсказва - е нещо по средата между "абсолютно" августинианство и "абсолютно" пелагианство. Полу-пелагианството каза следното: да, имаше грехопадение; да, имаше първороден грях; Да, първоначално човешката природа бе променена в това състояние на поквара и всяка една сфера от нашата човечност е била значително отслабена при грехопадението и то толкова много, че без помощта на Божията благодат никой не би могъл да бъде избавен, така че, благодатта не само ни помага, но и че тя е абсолютно необходима за спасение. Докато ние сме толкова паднали, че не може да бъдем спасени без благодат, ние не сме толкова паднали, че да не сме в състояние да приемем или отхвърлим благодатта, когато ни се предложи. Волята е отслабена, но не е поробена. В центъра на нашето същество остава един остров на правдата, недокоснат от грехопадението. Именно този малък остров на правдата, малък участък на добродетел, който остава все още непокътнат в душата или волята, в него е рещаващата разлика между рая и ада. Именно този остров играе важна роля, когато Бог прави хиляда стъпки за да стигне до нас, но в крайна сметка, от рещаващо значение е нашата една стъпка, която правим, която определя къде ще прекараме вечността - в ада или в рая, дали можем да упражним тази малка правда в дълбините на нашето същество или не. Августин не признава никакъв остров на правдата, дори и толкова малък като някой коралов остров в Тихия океан. Той каза, че това е един митичен остров, тъй като волята е поробена и човек е мъртъв в греховете си.
По ирония на съдбата, Църквата осъди строго
полу-пелагианството така както и самото пелагианство, но ако разгледате
документите от XVI век и прочетете как католиците разбират спасението, ще
видите, че на практика Църквата се отказала от това, което са учили Августин и
Тома Аквински. Църквата стига до извода, че човешката воля е с все още
незасегната от греха свобода и че човек трябва да "сътрудничи" и се
съгласява с предварителната благодат,
която Бог му предлага. Ако ние упражним тази воля, ако упражним сътрудничество
със силите, които са ни останали, ще се
спасим. И така, в шестнадесети век Църквата прегърнала отново
полу-пелагианството.
По време на Реформацията всички реформатори са били съгласни
в тази точка: моралната неспособност на
падналите човешки същества да изберат Божието, че всички хора, с цел да бъдат
спасени, са напълно зависими и то
не деветдесет и девет процента, но зависими
сто процента от монергистичната работа на регенерация, за да се стигне
до вярата, и че самата вяра е дар от Бога. Това не е, че ние предлагаме спасение и че ще се родим отново,
ако изберем да вярваме. Но, че ние не можем дори да повярваме, докато Бог в
Своята благодат и Неговата милост първо не промени разположението на нашите
души чрез суверенната Си работа на регенерация. С други думи, всички
реформатори се съгласиха, че ако не се роди някой отново, не може да види
Божието царство, нито сам да влезе в Него. В шеста глава от Евангелието на Йоан четем думите на
Христос: "Никой не може да дойде при Мене, ако Отец ми не го привлече"
(6:44) - по този начин, необходимо
условие за вярата и спасението е
новорождението.
Евангелисти и вяра
Съвременното протестантство (евангелското християнство) почти без изключение и универсално учи, че за да се роди отново, човек първо трябва да повярва. Трябва да изберете дали да се родите отново. Нали това чувате из църквите? Според проучване от Института Джордж Барна повече от 70% от населението в Америка "християни изповядващи евангелска вяра" считат, че човек е добър по природа. И повече от 80% споделят мнението, че Бог помага на този, който си помага сам. Тази гледна точка - или нека го кажа отрицателно - нито една от тези гледни точки не може да се нарече полу-пелагианска. И двете са пелагиански. Да се твърди, че в своята същност сме добри - това е пелагианския възглед. Бих искал да предположа, че най-малко 30% от хората четящи тази статия, а и дори повече, ако действително знаем за какво мислят, сърцата им туптят в ритъма на пелагианството. Препълнени сме с него. Заобиколени сме от него. Потопени сме в него. Слушаме го всеки ден. Слушаме за него всеки ден в светската култура. И не само слушаме за него всеки ден в светската култура, но го слушаме всеки ден по християнската телевизия и християнското радио.
През деветнадесети век един проповедник, който става много популярен в Америка написа богословска книга като резултат на собственото си обучение по право, в която той не скрива пелагианските си възгледи. Той отрича не само августинството, но също така и полу-пелагианството, стоейки твърдо върху пелагианска позиция, казвайки напълно недвусмислено, че не е имало нито грехопадение, нито първороден грях. Този човек много силно атакува учението за заместителната жертва на Христос и освен това се отказва от учението за оправдание чрез вяра, посредством вменяването на Христовата правда. Основната теза на този човек е, че не се нуждаем от вменяване правдата на Христос, защото имаме капацитет в и от себе си, за да станем праведни. Името му е Чарлз Фини, един от най-почитаните евангелизатори в Америка. Сега, ако Лутер е бил прав, че Sola Fide – учението, с което Църквата стои или пада, това, което реформаторите са казали за оправданието, че е само чрез вяра, както също и че учението за заместителната жертва са най-важните истини в християнството, то единственото заключение, което можем да направим е, че Чарлз Фини не е бил християнин. Чета написаното от него и не разбирам как някой християнин може да напише това. И все пак, той е в Залата на славата на Евангелското християнство в Америка. Той е патрон-покровител на Евангелизма от XX век. И той не е полу-пелагианец. Той е откровен в своето пелагианство.
Остров на правда
Едно нещо е ясно: че можете да бъдете чист пелагианец и да сте напълно добре дошли в евангелското движение днес. Лисицата не само се е качила на одъра и се е настанила, но е и изпъдила всички от там. Съвременното евангелско християнство днес гледа с подозрение на Реформираната теология, която се е превърнала в нещо като третокласен гражданин на евангелизма. Може да кажете: "Чакай малко. Нека не обвиняваме всички в крайностите на пелагианството, защото в края на краищата Били Греъм и други хора учат как е станало грехопаданието; че трябва да получим благодат;наистина има първороден грях; полу-пелагианците не са съгласни с Пелагиевият повърхностен и оптимистичен възглед, че човешката природа не е опорочена." И това е вярно. Без съмнение. Но именно такова островче на праведност (че човек все още има способност в себе си и от самосебе си, за да се обърне, да се промени, да се преклони, да се разпорежда, да прегърне предложената му благодат) разкрива защо историческото полу-пелагианството не се нарича полу-августинство, а именно полу-пелагианство.
Чух евангелист да използва две аналогии, за да опише това, което се случва в нашето изкупление. Той каза, че грехът има толкова силно влияние у нас, че сме като човек, който не може да плува и е паднал зад борда в бурно море. И потъва под водата за трети път, а на повърхността се виждат само върховете на пръстите му; ако никой не се намеси за да го спаси, той няма шанс да оцелее, няма надежда, обречен е на смърт. Ако Бог не му хвърли спасително въже, той няма да се спаси. И Бог трябва не само да хвърли спасителния пояс някъде близо до него, но точно на самото място, където човекът може с пръстите си да хване пояса. Поясът трябва да падне точно на същото място. Човекът може да се удави, ако той не приложи малко усилие от своя страна и хване пояса с пръстите си и само тогава Бог ще го спаси. Но докато, това незначително действие от страна на човека не е изпълнено, той със сигурност ще загине.
Следващата аналогия: Един човек е безнадежно болен. Той е в болницата без някой да може да му помогне, болестта му е смъртоносна. Той няма ни най-малък шанс за спасение, освен ако някой отвън не му донесе лекарството, което може да го спаси от тази смъртоносна болест. Бог има това лекарство, Той влиза при болния с него. Но човекът е толкова немощен, че не може да вземе лекарството, Бог трябва да го излее в лъжица. Да се наведе над него и да му отвори устата. Бог трябва да изсипе лекарството в устата на човека, но човекът все пак трябва да го преглътне.
Ако ще се използват тези аналогии, нека бъдем точни. Човекът няма да излезе от водата третия път; той е бил удавен и лежи на океанското дъно. Точно там сте вие, когато сте били мъртви в греховете си, живели сте според законите на този свят и под управлението на княза на този свят. И когато сте били мъртви, Бог ви е оживил с Христа. Бог се е гмурнал на дъното на океана и е извадил труп, вдъхнал е в ноздрите му жизнено дихание и ви е възкресил от мъртвите. Също, вие не умирате от смъртоносна болест в болницата, а когато сте се родили, сте родени мъртви. Това е, което Библията казва, ние сме морално мъртвородени.
Имаме ли воля? Да, разбира се, имаме воля. Калвин каза, че ако под свободна воля разбирате способността да изберете това, което желаете, тогава всички ние имаме свободна воля. Ако под свободна воля разбирате способността на падналия човек да е предразположен да избере това, което е угодно на Бога, но без предшестващото монергично дело на новорождението, то тогава свободната воля - е твърде претенциозен термин, за да се приложи по отношение на човека.
Полу-пелагианската доктрина за свободната воля, която преобладава днес в евангелския свят - е езически възглед, който отрича греховното робство на човешкото сърце. Този възглед подценява влиянието на греха върху нас.
Никой от нас не иска да види нещата толкова зле, колкото са
в действителност. Библейската доктрина за човешката поквара е сурова. Aпостол
Павел не казва: "Знаете ли, разбира се тъжно е, че има грях в света; никой
не е съвършен. Но дерзайте, по своята същност, ние сме добри." Виждате ли? Дори един бегъл прочит на Писанието
отрича това.
Да се върнем към Лутер. Какъв е източникът и състоянието на вярата? Дали е даденото от Бога средство, чрез което получаваме даденото ни от Бога оправдание? Или, вярата е състояние на оправдание, което ние трябва сами да изпълним? Е ли вашата вяра – дело? Дали това е едно дело, което Бог оставя за вас да направите? Имах дискусия с няколко души от Гранд Рапидс, щата Мичиган. Говорих за Sola Gratia. И един от дискутиращите беше разстроен.
Той каза: "Да не се опитваш да ми кажеш, че в крайна сметка Бог е, който суверенно регенерира или не регенерира душата?"
Аз отговорих: "Да", и той беше много разстроен от това. Попитах го, християнин ли е.
Той каза, да.
Тогава аз му зададох въпрос: "Имаш ли невярващи приятели?"
Той отговори: "Разбира се, имам."
Попитах: "Защо ти си християнин, а твоите приятели не са? Защото ти си по-добър, по-праведен от тях ли?" Той не е глупав човек. Той няма да отговори: "Да, защото съм по-праведен от тях. Аз правя всички неща правилно, но приятелите ми не." Той знаеше до какво го водя, задавайки му този въпрос.
И той отговори: "Не, разбира се, не."
Попитах: "Тогава, обясни ми защо. Защото си по-умен от твоите приятели ли? "
Той отговори: "Не".
Той не би се съгласил, че основният, решаващ фактор е Божията благодат. Той не бе стигнал до това. И след като обсъждахме това в продължение на петнадесет минути, той каза: "ОК, ще го кажа. Аз съм християнин, защото съм постъпил правилно, откликнах правилно, а приятелят ми – не ".
На какво уповаваше този човек за спасението си? Не на всички негови дела като цяло, но на това, че той е направил едно правилно. Той е протестант, евангелист. Но неговият възглед за спасението не е по-различен от възгледа на Рим.
Божият суверенитет в спасението
Бих искал да задам един въпрос: Спасението - дар от Бога ли е или можем да го постигнем чрез собствени усилия? Спасението ни зависи ли изцяло от Бога или зависи от това, което трябва да направим? Тези, които вярват в последното, че спасението в крайна сметка зависи от това, което трябва да направим, отричат абсолютната безпомощност на човечеството в греха и твърдят, че в крайна сметка формата на полу-пелагианството е правилна. Не е чудно, че по-късно реформираната теология обвини Арминианизма, че той принципно се е върнал към Рим, тъй като по същество е превърнал вярата в заслужаващо похвала дело и е предал Реформацията, понеже отрича суверенитета на Бог в спасението на грешниците, което е най-дълбокият религиозен и богословски принцип на Реформаторската мисъл. От гледна точка на Реформацията Арминианизмът е отказ от новозаветното християнството в полза на юдаизма в Новия Завет. Защото идеята да уповаваш за вярата на себе си не се различава по нищо от - да разчиташ на себе си в дела – както първото, така и второто могат да се нарекат нехристиянски и антихристиянски. В светлината на казаното от Лутер към Еразъм няма никакво съмнение, че той щеше да подкрепи тази преценка.
И все пак, днес този възглед е широко разпространен всред евангелските кръгове. И докато полу-пелагианството, което по своята същност е само леко прикрита версия на истинското пелагианство, продължи да преобладава в църквата не знам какво ще се случи. Но знам какво няма да се случи: няма да има нова Реформация. Докато не се смирим и не разберем, че никой човек не е остров на праведност, както и че у нито един няма такъв остров на праведност, че спасението ни зависи изцяло от Божията благодат, ние не ще започнем да почиваме на благодатта и да се радваме на величието на Божия суверенитет; и ние няма да се избавим от езическото влияние на хуманизма, което превъзнася човека и го поставя в центъра на религията. Докато това се случва, няма да има нова Реформация, защото в сърцето на Реформаторското учение, негово централно място е поклонението и благодарността към Бога и само на Бога.
Soli Deo Gloria, Само на Бога Слава.
Източник: http://www.reformed.org.ua/2/85/Sproul
Превод: Татяна Иванова
амин
ОтговорИзтриване