ХРИСТОС И РАЗБОЙНИКЪТ НА КРЪСТА, Артър Пинк

Христос и разбойникът на кръста
Артър Пинк

"И каза: Господи Исусе, спомни си за мене, когато дойдеш в Царството Си. А Исус му рече: Истина ти казвам, днес ще бъдеш с Мене в рая." /Лука 23:42,43/

     В света, който Бог управлява не стават случайности, още по-малко в знаменития ден на разпятието - най-великото събитие в историята. Божият Агнец беше предопределен да бъде разпнат в този ден и час. Нищо не беше оставено нехайно на произвола на случайностите. Всичко стана според волята и намерението на Бог и всички присъстващи бяха там, "за да извършат всичко, що Твоята ръка и Твоята воля са определили да стане." /Д.А. 4:28/ Когато Пилат предаде Исус да бъде разпнат между двамата разбойници, той без да осъзнава изпълняваше Божий декрет от вечността и пророчеството: "към престъпници биде причислен" /Исая 53:12/, се изпълни. Как немислимо е Святият и Благословеният да бъде причислен към престъпниците, но въпреки това се изпълни дословно. "Господи Твоето Слово е утвърдено на небето до века." /Пс.119:89/

     Защо Бог беше постановил нещата така? Както винаги така и тук, Той има цел и я постига чрез Своята премъдрост. Разпнат между двама разбойника. Не е ли това най-срамното унижение, което Божият Син понася? При рождението Си Исус беше между животните, а при смъртта Си - между разбойници осъдени на смърт. Колко точно говорят тези обстановки за състоянието ни, в което Христос стана наш заместител. Не само отхвърлен, но и презрян, Той заема мястото, което ние заслужавахме, а именно място на унижение, срам и смъртно наказание. Ето колко е ясна картината на 3-те кръста: Христовото изкупление, покайващ се грешник и друг грешник изпълнен с неверие и отказ. Отново суверенността на Бог се потвърждава в това, че от двамата осъдени с еднаква смъртна присъда, единият е спасен, а другият погива. Те бяха еднакво близко до Исус и все пак в единия стана "размекване", а в другия "втвърдяване." На единия очите се отвориха да види Спасител и да проси Божията милост, а за другия благовестието беше скрито.

     Божията суверенност не изключва човешката отговорност. Благовестието трябва да се проповядва на "всяка твар". Божията благодат е даром, a поканата е към "всеки който вярва." И след като сме "насадили" и "напоили", Бог прави да "расте", а това Той върши по Собствената Си воля. /1Кор.3:6/ Ап. Павел пише, че когато той беше Савел тогава имаше висок морал, собствена правда и съгласно фарисейските си разбирания беше "непорочен" спрямо закона. /Фил.3:6/ След обръщението си и повярване в благовестието, той имаше вече не своята, но Христовата правда и работеше себеотдайно да разпространи благовестието, изгражда вярващите и да основава църкви.

     При спасения разбойник нещата бяха напълно различни. Той беше неморален преди обръщението си и без възможност за служение след това. Сравнението на тези два случая е с цел да се опровергае схващането, че когато Бог спаси някой, той неминуемо трябва да принесе плодове от служението си, в противен случай "отпада от благодатта" и отново става "загубен." Умиращият спасен разбойник не е имал моралност и добри дела, нито преди обръщението си, нито след това. Спасението му беше подарено чрез суверенната Божия благодат. Божията благодат е достатъчно способна да приложи спасението без помощта или достойнствата на човека "за да се не похвали никой" /Еф.2:9/, така че цялата слава принадлежи на Бог. Вярата на разбойника се появи само чрез Божията благодат: там нямаше никой, който да обяви, че Христос умира за греха на света; Исус не беше още казал: "свърши се"; завесата на храма не беше раздрана и стотника не беше изповядал: "наистина този беше Божий Син." Единствено чрез благодатта разбойникът извика: "Господи Исусе, спомни си за мене, когато дойдеш в царството Си." И ето благодатният отговор: " Истина ти казвам, днес ще бъдеш с Мене в рая."

     Двамата разпнати грешника са представители на грешното човечество. Единият е простен грешник и се спасява, а другия е закоравен грешник и погива. Между тях нямаше съществена разлика. И двамата бяха по естество противници на Бог и живееха в непокорство и грях, преди още да дойде покаянието в единия от тях. И двамата бяха грешници и живееха между такива. "А минаващите оттам Му се подиграваха, като клатеха глави и думаха: Ти, Който разоряваш храма и за три дни пак го съграждаш, спаси Себе Си; ако си Божий Син, слез от кръста. Подобно и главните свещеници с книжниците и старейшините Го ругаеха, казвайки: Други е избавил, а пък Себе Си не може да избави! Той е Израилевият Цар! нека слезе сега от кръста, и ще повярваме в Него. Упова на Бога; нека Го избави сега, ако Му е угоден; понеже каза: Божий Син съм. Със същия укор Му се присмиваха и разпнатите с Него разбойници." /Мат.27:39-44/

     Колко е прав Бог в Своето Свято Слово, където заявява, че сърцето на човека е безкрайно болно... Човек е на умиране и минути го делят от една ужасна вечност, но пак е против Бог. Ако не е Божията благодат и милост, за човека е невъзможно да се спаси. Ние може да мислим, че не сме дотолкова покварени, ние може да не вярваме, че сме покварени, но Божието Слово е по-верно от нашите чувства.

     Спасението на разбойника стана след като той беше пропаднал до дъно и напълно безнадежден. Като такъв той наистина е представител на цялото човечество. "Той беше крадец, а не всеки е такъв" - ще възрази някой. Така ли?! Необходимо ли е да си напомняме за нашите злоупотреби с всичко, което Бог ни е дарил? Но да виждаме себе си само като загубени грешници, не би било достатъчно. Трябва да осъзнаем не само, че сме грешни, но и тотално неспособни за каквото и да било, отнасящо се до благочестие, спасение или угаждане на Бог и се спасяваме само чрез Неговата милост. /Тит 3:5/ Блудният син опита "работа"(делата), за да излезе от неволята си след като беше пропилял всичко, но това не само, че не му помогна, а влоши състоянието му. Преди един грешник да бъде спасен, той трябва напълно да изостави упованието в себе си и осъзнае, че е безпомощен грешник. "Исус дойде на света да спаси грешните." /1Тим.1:15/

     Единият от разпнатите с Исус се покая. Покаянието съдържа "промяна на грешния начин на живот", "съжаление за греховете", "изоставяне на греховете", но преди всички тези неща, трябва да има "осъзнаване на греховното състояние." Каещият се разбойник не каза на своя другар:"Не се ли боиш от наказание?" НО каза: "Не се ли боиш от Бога?"  (Има много хора, които не се боят от Бога, а от адските мъки. Това не е покаяние.) След това добави: "ние справедливо сме осъдени, защото получаваме заслуженото от това, което сме сторили; а Този не е сторил нищо лошо." /Лука 23:41/ Той не се оправдава, но осъзнава вината си и изповядва вяра в Христос. И така той направи стъпките: " покаяние спрямо Бога и вяра спрямо нашият Господ Исус Христос" /Д.А. 20:21/ Той повярва истината, че Исус е цар и Неговото царство е вечно.

     Действието на благодатта в този умиращ човек е удивителна. Той чу молитвата на Исус за онези, които го разпъваха и повярва в думите Му, че е Божий Син. Той повярва, че има задгробен живот и ще има възмездие за неправедните от единствения Съдия Бог. Не се подвоуми да застане за истината и смело изобличи неправдата. Той вярваше, че Исус може да спаси окаян грешник като него. Призна Исус като Цар и вярваше в Неговото второ идване - пришествието! За няколко часа той порастна в познанието за Господа, без да бъде поучаван от никой, защото "плът и кръв не му откриха" това, но Святият Дух. Божията благодат е велика, Неговата милост е безкрайна и Той може да спаси най-големия грешник...

     Читателю, независимо от твоето греховно състояние, Бог може да те спаси. Нека примерът на този паднал така низко грешник те насърчи. Той беше осъден на смърт разбойник и богохулник. Исус му даде повече, отколкото той мислеше и искаше като му даде изкупление, осиновение и го направи съучастник на светиите. /Кол. 1:12/ Христос ни дарява това блаженство за което заплати, затова каза на повярвалия разбойник: "Още днес ще бъдеш с Мен в рая." Вярващият е призован от Бог да има общение със Сина Му. /1Кор. 1:9/ Ап. Павел казва "За мен е по- добре да бъда с Бога. Исус обеща да приготви място за своите, така щото надеждата и желанието ни е: "да бъдем всякога с Господа." /1Сол.4:17/


Превод: П. Стовел