ХРИСТОВОТО ВЪЗКРЕСЕНИЕ, Институти на Християнската религия, Жан Калвин

Делото на изкуплението следва от Божията любов; следователно, изкуплението не е причина за любовта

По тази причина Павел казва, че Бог “ни е благословил в Христос с всяко духовно благословение в небесни места; като ни е избрал в Него преди създанието на света” (Еф. 1:3, 4). Тези неща са ясни и съобразени с Писанието, и възхитително съвместяват текстовете, в които се казва, че “Бог толкова възлюби света, че даде Своя единороден Син” (Йоан 3:16); и все пак, че “когато бяхме врагове, бяхме примирени с Бога чрез смъртта на Сина Му” (Рим 5:10). Но за да дадем допълнителна увереност на онези, които искат и потвърждение от авторитета на ранната Църква, ще цитирам един текст от Августин в същия смисъл:

“Необхватна и непроменима е Божията любов. Защото Той ни обикна не едва след като бяхме примирени с Него чрез кръвта на Неговия Син, а ни обикна преди създанието на света, за да можем заедно с Неговия единороден Син да бъдем Божии синове още преди да ни е имало. Нашето примиряване чрез смъртта на Христос не трябва да се разбира така, като че ли Синът ни е примирил, за да може Бащата, Който дотогава ни е мразил, да започне да ни обича, а че вече сме били примирени с Него, Който ни е обикнал, макар да е във вражда с нас поради нашия грях. За истинността на тези две твърдения имаме свидетелството на Апостола, ‘Бог препоръчва Своята любов към нас в това, че когато бяхме още грешници, Христос умря за нас’ (Рим. 5:8).

Следователно Той е имал тази любов към нас дори тогава, когато действувайки във вражда срещу Него, ние сме били слуги на нечестието. Така по чуден и божествен начин Той ни е обичал дори когато ни е мразел. Защото ни е мразел когато сме били такива, каквито Той не ни е направил, и все пак тъй като нашето нечестие не е унищожило Неговото дело във всяко отношение, Той е знаел по отношение на всеки един от нас как едновременно да мрази това, което ние сме направили, и да обича това, което Той е направил.” Това са думите на Августин (Tract in Jo. 110).

“Разпънат”

Самата форма на смърт въплъщава една удивителна истина. Кръстът беше проклет не само в очите на хората, но и чрез постановление на Божия Закон. Така Христос, като увисна на него, подложи Себе Си на проклятие. И така трябваше да стане, за да може цялото проклятие, което поради нашите нечестия ни очаква, или по-скоро тежи върху нас, да бъде отнето от нас и хвърлено върху Него. Законът също съдържаше сянка на това, тъй като ashamot, думата, която се използва за “грях,” се използва също и за жертвите и приносите за грях. Чрез тази употреба на думата Духът иска да покаже, че те са били katarmaton (очиствания), понасящи чрез заместване проклятието, дължимо за греха. Но това, което в Мойсеевите жертви се представя преобразно, в Христос е изявено като първообраз.

За това, за да извърши пълно изкупление, Той направи Своята душа asham, тоест изкупителна жертва за грях (както пророкът казва, Ис. 53:5, 10), върху която биват хвърлени вината и наказанието, и така престават да ни бъдат вменявани. Апостолът заявява това още по-ясно, когато казва, че “за нас направи грешен Онзи, Който не е знаел грях, за да станем ние чрез Него правдата от Бога” (2 Кор. 5:21). Защото Божият Син, макар и чист без всякакво петно, взе на Себе Си позора и безчестието на нашите беззакония, а нас облече в Своята чистота. Той говори за същото нещо, когато казва, че “осъди греха в плътта” (Рим. 8:3), тъй като Бащата унищожи властта на греха, като го пренесе в плътта на Христос.

И така, тези думи показват, че в Своята смърт Христос беше принесен на Бащата като изкупителна жертва; та като е извършено умилостивение чрез Неговата жертва, да престанем да треперим от Божия гняв. Сега е ясно какво има предвид пророкът, когато казва, че “Господ възложи на Него беззаконието на всички ни” (Ис. 53:6); а именно, че тъй като трябваше да очисти замърсяването от греховете, те бяха вменени на Него самия. Кръстът, на който беше прикован, беше символ на това, както Апостолът заявява, “Христос ни изкупи от проклятието на Закона, като стана проклятие за нас; защото е писано: Проклет всеки, който виси на дърво; така че благословението на Авраам да дойде чрез Христос Исус на езичниците” (Гал. 3:13, 14). По същия начин Петър казва, че Той “сам понесе в тялото Си нашите грехове на дървото” (1 Пет. 2:24), и така от самия символ на проклятието осъзнаваме още по-ясно, че товарът, който тежеше върху нас, е поставен върху Него. Но и не трябва да смятаме, че Той самият е бил победен от проклятието, което е понесъл, но като Го издържа, победи проклятието и унищожи цялата негова сила.

И така, вярата вижда оправдание в осъждението на Христос, и благословение в Неговото проклятие. Затова не е без причина, че Павел описва величествено победата, която Христос придоби на кръста, като че ли кръстът, символ на позора, е бил превърнат в победна колесница. Защото казва, че Той изличи написаните постановления, които бяха против нас, бяха враждебни на нас, и ги отмахна, приковавайки ги на Своя кръст: че “като ограби началствата и властите, изведе ги на показ явно, възтържествувайки над тях чрез Него” (Кол. 2:14, 15). Не трябва да се чудим на това; защото както един друг апостол заявява, Христос “чрез вечния Дух принесе Себе Си без недостатък на Бога” (Евр. 9:14), и от това идва преобразяването на кръста в нещо, което е противно на неговото естество. Но за да могат тези неща да се вкоренят дълбоко и да обитават в най-вътрешните части на сърцето ни, трябва никога да не изпускаме от поглед жертвата и изкуплението.
Защото ако Христос не беше станал жертва, не бихме имали сигурната увереност, че Той стана “apolustrosis, antilutron kai hilasterion,” наш заместител, откуп и умилостивение. И затова когато Писанието обяснява начина на изкуплението, то винаги споменава за кръвта; макар че проливането на Христовата кръв беше не само за умилостивение, но също действува като очистване на нашата мръсотия.

“Умря и беше погребан”

Нататък Изповедта споменава, че Той “умря и беше погребан.” Тук отново е необходимо да размислим как Той ни замести, за да плати цената за нашето изкупление. Смъртта ни е държала под своя хомот, но той вместо нас подложи Себе Си под нейната власт, за да ни освободи от нея. Апостолът говори именно за това, когато казва, “за да вкуси смърт за всеки човек” (Евр. 2:9). Като умря, Той предотврати нашата смърт; или (което е същото) чрез Своята смърт изкупи нашия живот (виж Калвин в Psychopann.). Но Той се различава от нас в това, че като позволи да бъде подчинен на смъртта, това не стана така, че да бъде погълнат в нейната бездна, а за да я унищожи, както тя иначе би ни унищожила; Той не позволи да бъде така подчинен, че да бъде смазан от нейната сила; събори я, когато тя вече беше надвиснала над нас и вече тържествуваше, като че вече ни е погълнала.

Накратко, Неговата цел беше “да унищожи чрез смъртта този, който има властта, тоест дявола, и да избави всички онези, които поради страха от смъртта през целия си живот са били подчинени на робство” (Евр. 2:14, 15). Това е първият плод, който Неговата смърт произведе за нас. Друг плод е, че чрез общението с Него Той умъртвява нашите земни части, за да не могат те след това да се изявяват в действие, и убива стария човек, за да не може след това той да се изправя наново и да ражда плод.

Нещо повече, следствието от Неговото погребение е, че ние като Негови съучастници сме погребани за греха. Защото когато Апостолът казва, че ние сме присадени в подобие на Христовата смърт и сме погребани с Него за греха, че чрез Неговия кръст светът е разпънат за нас и ние за света, и че сме мъртви с Него, той не само ни увещава да изявяваме примера на Неговата смърт, но и заявява, че тя има действие, което трябва да се вижда във всички християни, ако не искат да направят Неговата смърт безплодна и безполезна. Така в смъртта и погребението на Христос пред нас се представя едно двойно благословение, а именно, избавление от смъртта, под която сме били заробени, и умъртвяване на нашата плът (Рим. 6:5; Гал. 2:19; 6:14; Кол. 3:3).

(Обяснение на учението за слизането в ада, 8-12)
“Слезе в ада”

Тук не трябва да пропускаме слизането в ада, което не е никак маловажно за извършването на изкуплението. Защото макар да е видно от писанията на древните Бащи, че тази точка, която сега е част от Изповедта, преди не е била така използвана в църквите, все пак при обобщение на учението трябва да й отделим място, тъй като съдържа неща с голяма важност, които в никакъв случай не трябва да бъдат пренебрегвани. Всъщност някои от древните Бащи не я пропускат, и от това можем да си направим извода, че тъй като е била вложена в Изповедта след един значителен период от време, тя е започнала да се употребява в Църквата не веднага, а постепенно. Поне това е безспорно, че тя е била в съгласие с общоприетия възглед на всички вярващи, тъй като няма нито един от Бащите, който да не споменава слизането на Христос в ада, макар и да го обясняват по различни начини. Но няма голямо значение от кого и по кое време е въведена тя.

Главното нещо, на което трябва да обърнем внимание в Изповедта, е, че тя ни дава наистина цялостно обобщение на вярата, като не съдържа нищо друго освен това, което е извлечено от непогрешимото Божие Слово. Но ако все още има някакви пречки пред това да бъде признато значението на Изповедта, след малко ще стане ясно, че мястото, което тя заема в обобщението на нашето изкупление, е толкова важно, че пренебрегването й силно съкращава ползите от Христовата смърт. Все пак има някои, които смятат, че тази част не съдържа нищо ново, а е само повторение с различни думи на това, което преди се каза относно погребението, като думата Ад (Infernis) често се използва в Писанието за гробница. Аз признавам истината на това, което те твърдят относно честата употреба на infernos за гробница; но не мога да приема техния възглед по две очевидни причини.

Първо, каква е тази глупост, след като едно нещо е обяснено без трудности с ясни и недвусмислени думи, след това да го правим по-трудно, вместо да го осветляваме, като го обличаме в неясни думи? Когато два израза с един и същи смисъл, са поставени заедно, втория трябва да обяснява първия. Но какво обяснение е да се каже, че изразът “Христос беше погребан” означава “слезе в ада”? Моята втора причина е невъзможността да се промъкне подобно излишно повторение в този кратък документ, в който основните положения на вярата са изложени обобщено с възможно най-малкия брой думи. Нямам съмнения, че онези, които внимателно преценяват този въпрос, ще се съгласят тук с мен.

Христос в подземния свят?

Други тълкуват това различно, а именно, че Христос е слязъл при душите на Патриарсите, които са починали под Закона, за да обяви завършването на изкуплението и да ги изведе от затвора, в който са били затворени. В подкрепа на това те изкривяват текста в Псалмите, “Защото разби медните порти, и железните лостове сломи” (Пс. 107:16); а също и текста в Захария, “Изведох затворниците ти от безводния ров” (Зах. 9:11). Но тъй като псалмът предсказва освобождението на онези, които са били пленници в далечни страни, а Захария, като сравнява Вавилонския плен, в който народът е бил хвърлен, с дълбок безводен кладенец или бездна, в същото време заявява, че спасението на цялата Църква е избавление от дълбока яма, не зная как става така, че потомството си въобразява някаква подземна пещера, на която те дават името Limbus.

Макар тази басня да има подкрепата на велики писатели, и днес също е сериозно защитавана от много хора като истина, тя не е нищо друго освен басня. Да извличаме от нея извода, че душите на мъртвите са в затвор, е детинско. И каква е причината, поради която душата на Христос трябва да слезе там долу и да ги освободи? Аз наистина признавам, че Христос ги освети чрез силата на Своя Дух, като има даде способност да осъзнаят благодатта, която те са виждали само отдалеч в това, което е било изявено на света. И към това можем основателно да приложим текста от Петър, където той казва, че Христос “отиде и проповядва на духовете в тъмницата” (или по-скоро, “стражевата кула”) (1 Пет. 3:19).

Целият смисъл на текста е, че вярващите, които са починали преди Христос, са съучастници заедно с нас в същата благодат; защото той възвишава силата на Христовата смърт, като показва, че тя достига дори до мъртвите, като благочестивите души веднага виждат това пришествие, което искрено са очаквали; докато от друга страна, нечестивите още повече биват убедени, че са напълно изключени от спасението. Макар че текстът в Петър не е съвършено изчерпателен, не трябва да го тълкуваме така, като че ли той не прави никаква разлика между праведните и нечестивите; той само иска да покаже, че смъртта на Христос е била изявена на всички.

“Слизането в ада” е израз за духовното мъчение, което Христос понесе заради нас

Но ние трябва да търсим и извън Изповедта на вярата сигурно свидетелство за слизането на Христос в ада; и Божието Слово ни дава свидетелство, което е не само благочестиво и свято, но и изпълнено с превъзходна утеха. Ако Христос беше понесъл само телесна смърт, това нямаше да постигне нищо. За да застане между нас и Божия гняв, и за да задоволи Божието праведно осъждение, Той трябваше да почувствува цялата тежест на Божието възмездие. Откъдето също следва, че Той трябваше да се срещне лице в лице със силите на ада и ужасите на вечната смърт.

По-горе цитирахме от Пророка, че “върху Него дойде наказанието за нашия мир,” че “беше бит поради нашите беззакония,” че “понесе нашите немощи”; изрази, които показват, че като застъпник и поръчител за виновните, и подложен на осъждение, Той понесе и плати всички наказания, които трябваше да бъдат нанесени върху тях, като единственото изключение е, че болките на смъртта не можаха да Го задържат. Затова няма нищо странно, когато се казва, че Той слезе в ада, тъй като понесе смърт, която гневният Бог нанася върху нечестивите.

Произволно и смешно е да се спори, че по този начин се извращава редът, тъй като е невъзможно едно събитие, което предшествува погребението, да бъде поставено след него. Но след като обяснява какво Христос понесе пред очите на хората, Изповедта правилно добавя невидимото и необхватно осъждение, което Той понесе пред Бога, за да ни научи, че не само тялото на Христос беше дадено като цена на изкуплението, но има и по-велика и по-превъзходна цена – Той понесе в душата Си мъченията на осъдения и изгубен човек.

Защита на това обяснение от текстове в Писанието

В този смисъл Петър казва, че Бог възкреси Христос, “като развърза болките на смъртта, понеже не беше възможно да бъде държан Той от нея” (Деян. 2:24). Той не споменава само смъртта, но казва, че Божият Син понесе болките, причинени от Божието проклятие и гняв, които са източник на смърт. Би било твърде малко нещо да умре без да се страхува от болки, и като на шега да премине през смъртта. Именно в това е истинското доказателство за безграничната милост, че Той не се отдръпна от смъртта, от която така много се страхуваше. И не може да има съмнение, че в Посланието към Евреите Апостолът ни учи на същото нещо, когато казва, че Той “беше послушан в страха Си” (Евр. 5:7). Някои вместо “страх” използват дума, означаваща благоговение или смирение, но както от естеството на нещата, така и от начина на изразяване е очевидно колко неуместно е това.

Когато Христос се молеше на висок глас и със сълзи, беше чут в страха Си, не за да бъде освободен от смъртта, а за да не бъде погълнат от нея като грешник, макар и да застане пред нея като представител на грешниците. И определено никаква бездна не може да бъде по-ужасна от това да чувствуваш, че си изоставен и отхвърлен от Бога, и че Той не те чува, когато Го призоваваш, като че ли предварително е замислил Твоето унищожение. Христос беше така отхвърлен, че в дълбочината на Своето страдание беше принуден да възкликне, “Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?”

Възгледът на някои хора, че тук Той изразява мнението на другите, а не Своето собствено убеждение, е доста невероятно; защото е очевидно, че думите излязоха от мъките на най-вътрешните части на душата Му. Ние обаче не намекваме, че Бог някога е бил враждебен или гневен към Него. Как би могъл да бъде гневен към Своя възлюбен Син, в Когото благоволи душата Му? Или как Христос би могъл да умилостиви Бащата чрез Своето застъпничество, ако Бащата беше враждебен към Него? Но ние казваме, че Той понесе тежестта на Божия гняв, та поразен и наскърбен да преживее всички удари на един гневен Бог, Който възмездява. Затова Хиларий твърди, че на това слизане в ада ние дължим нашето освобождение от смъртта. Той не отстъпва от този възглед и в други текстове, както когато казва, “Кръстът, смъртта и адът са нашия живот.”

И отново, “Божият Син е в ада, но човекът бива върнат в небето.” И защо да цитирам свидетелството на един отделен писател, когато един Апостол твърди същото нещо, заявявайки като плод от победата това, че Христос освободи “онези, които поради страха от смъртта през целия си живот са били подчинени на робство” (Евр. 2:15)?
Затова Той трябваше да победи страха, който непрестанно мъчи и тормози сърцата на всички смъртни; а Той не можеше да направи това без борба. Нещо повече, след малко ще видим с още по-голяма яснота, че Неговите скърби не бяха обикновени скърби, тъй като не бяха следствие от някаква обикновена причина. Така като влез в борба със силата на дявола, страха от смъртта и болките на ада, Той спечели победа и възтържествува, така че сега ние не се страхуваме от онези неща, които нашият Княз е унищожил.

“На третия ден възкръсна от мъртвите”

Следва възкресението от мъртвите, без което всичко, което казахме дотук, ще бъде напразно. Защото като виждаме, че в кръста, смъртта и погребението на Христос не се вижда нищо друго освен слабост, вярата трябва да отиде отвъд тях, за да може да има пълна сила. Затова, макар че в Неговата смърт имаме действително извършване на спасението, защото чрез нея биваме примирени с Бога, Неговата справедливост е задоволена, проклятието е премахнато и наказанието е платено; все пак не чрез Неговата смърт, а чрез Неговото възкресение се казва, че сме новородени за жива надежда (1 Пет. 1:3); защото както Той като възкръсна победи смъртта, така победата на нашата вяра се състои само в Неговото възкресение. Нейното естество е изразено по-добре в думите на Павел, “Който беше предаден за прегрешенията ни, и възкресен за оправданието ни” (Рим. 4:25); тоест той казва, че чрез смъртта на Христос беше премахнат грехът, а чрез Неговото възкресение беше обновена и възстановена правдата.

Защото как би могъл чрез смърт да ни освободи от смъртта, ако беше погълнат от нейната сила? Как би могъл да постигне победа за нас, ако беше паднал в борбата? Така нашето спасение може да бъде разделено между смъртта и възкресението на Христос: Чрез първото грехът беше премахнат и смъртта унищожена; чрез второто правдата беше възстановена и животът обновен; а силата и действието на първото ни биват подарени чрез второто.

Така Павел твърди, че Христос е изявен като Божий Син чрез Своето възкресение (Рим. 1:4), защото именно тогава Той изяви тази небесна сила, която е едновременно ярко изявление на Неговата божественост, и сигурна подкрепа на нашата вяра; както също на друго място учи, че “макар да беше разпънат в немощ, пак живее чрез Божията сила” (2 Кор. 13:4). В същия смисъл, като говори в друг текст за съвършенството, той казва, “За да познавам Него и силата на Неговото възкресение” (Филип. 3:10). Незабавно след това добавя, “за да бъда съобразен със смъртта Му.” В съвършено съгласие с това е текстът в Петър, че Бог “Го възкреси от мъртвите и Му е дал слава, така че вярата и надеждата ви да бъдат в Бога” (1 Пет. 1:21). Не че вярата, основана само върху Неговата смърт, е колеблива, но че божествената сила, чрез която Той подкрепя нашата вяра, е най-ясно изявена в Неговото възкресение.

Затова нека да помним, че когато се споменава само Неговата смърт, в това се включа и всичко, което се отнася и за Неговото възкресение, и същият принцип трябва да се спазва и за възкресението тогава, когато то се споменава без смъртта, а именно, че то включва всичко, което се отнася за смъртта. Но тъй като чрез възкресението Той спечели победа и стана възкресението и живота, Павел основателно твърди, че “Ако Христос не е бил възкресен, напразна е вашата вяра, вие сте още в греховете си” (1 Кор. 15:17). Така в друг текст, като намира утеха в смъртта на Христос против ужасите на осъждението, той продължава, “Христос, Който умря, а при това и беше възкресен от мъртвите, Който е от дясната страна на Бога, и Който ходатайствува за нас” (Рим. 8:34).

И така, както вече обяснихме, че умъртвяването на нашата плът зависи от нашето съединяване с кръста, така също трябва да разбираме, че от Неговото възкресение идват съответните ползи. Както Апостолът казва, “както Христос беше възкресен от мъртвите чрез славата на Бащата, така и ние да ходим в нов живот” (Рим. 6:4). По същия начин в друг текст, от това, че сме мъртви в Христос, той заключава, “Умъртвете частите си, които действуват на земята” (Кол. 3:5); а от нашето съвъзкресяване с Христос заключава, “търсете онова, което е горе, където седи Христос отдясно на Бога” (Кол. 3:1).

С тези думи ние не само сме подтиквани от примера на възкресения Спасител да следваме новия живот, но и сме учени, че чрез Неговата сила сме обновени в правда. От това следва и трета полза, че като залог то ни уверява в нашето възкресение, чието сигурно представяне виждаме в Неговото възкресение. Тази тема е разгледана подробно (1 Кор. 15).
Но между другото трябва да се отбележи, че когато се казва, че Той е “възкръснал от мъртвите,” тези думи изразяват истинността едновременно на Неговата смърт и възкресение, което означава, че Той умря от същата смърт, от която другите хора умират естествено, и придоби безсмъртие в същата смъртна плът, която беше приел.
"Институти на християнската религия", Жан Калвин, Книга II, глава 16- Как Христос изпълни служението на Изкупител в придобиването на нашето спасение. Смърта, Възкресението и Възнесението на Христос, , & 13-2

превод Божидар Маринов (от английския превод на Хенри Бевъридж от 1599)

Източник: http://bgrecon.commentary.net/bgrecon/Calvin/jcicr/index.htm