БОЖИЯТА СУВЕРЕННОСТ И ЧОВЕШКАТА ОТГОВОРНОСТ, АРТЪР ПИНК

Божията суверенност и човешката отговорност

НЕПРЕВЕДЕНАТА ГЛАВА ОТ КНИГАТА НА АРТЪР ПИНК „СУВЕРЕННОСТТА НА БОГА” (1930)

„Всеки от нас за себе си ще отговаря пред Бога.”Римляни 14:12

В последната глава разгледахме често обсъждания от доста време и труден въпрос, а именно въпроса за човешката воля. Показахме, че волята на естествения човек не е нито суверенна, нито свободна, а че вместо това той е слуга и роб. Ние твърдим, че правилното схващане за волята на грешника и неговото робство е от съществено значение за справедлива оценка на неговата поквара и разруха. Пълната поквара и деградация на човешката природа е нещо, което човекът мрази да признае и което той горещо и настоятелно ще отрича, докато не бъде „научен от Бога“. Голяма част от многото необосновани доктрини, които чуваме днес на всяка крачка, са пряк и логичен резултат от отричането на човека относно изразената от Бога оценка на човешката поквара! Хората твърдят: "Богат съм, забогатях и нямам нужда от нищо", а не знаят, че са "окаяни, нещастни, бедни, слепи и голи" (Откровение 3:17)! 


 Те бръщолевят за „изкачването на човека“ и отричат неговото падение. Те слагат ​​светлината за тъмнина, а тъмнината за светлина. Те се хвалят със „свободните морални действия“ на човека, когато всъщност той е в робството на греха и поробен от Сатана; „уловени, за да вършат волята му“ (2 Тимотей 2:26).


 Но ако естественият човек не е свободен морален извършител – следва ли също, че той не е отговорен? Всъщност „свободен морален извършител“ е израз  на човешкото изобретение, който, както вече отбелязахме, се отнася за свободата на физическо лице и означава, че съдържа категорично отхвърляне на разбирането за неговата пълна духовна смърт. Никъде Писанието не говори за свобода или за морални способности на грешника; напротив, то настоява за неговата цялостна морална и духовна неспособност.


 Това, разбира се, е най-сложният раздел от нашата тема. Онези, които някога са посветили сериозно внимание на тази тема, са признали единодушно, че съгласуването на Божията суверенност с човешката отговорност е гордиевият възел в богословието. (гордиев възел: 1. Сложен възел, завързан от фригийския цар Гордий и разсечен от Александър Велики с меча му, след като чува оракул, който вещае, че онзи, който успее да го развърже, ще бъде владетел на Азия. 2. Изключително сложен и неразрешим проблем)


Основната трудност тук е да се определи връзката между Божията суверенност и отговорността на човека. Мнозина са се освободили от подобни трудности, като отричат съществуването на каквато и да е трудност. Определен клас богослови, в тревогата си да поддържат отговорността на човека, го възвеличават отвъд всички дължими пропорции, докато Божията суверенност не се изгуби от погледа им, и в не малко случаи накрая категорично го отричат. Други признават, че Писанието ни представя както Божията суверенност, така и отговорността на човека, но твърдят, че при сегашното ни състояние и с нашите ограничени познания е невъзможно тези две истини да се съгласуват, при все че задължението на вярващия да признае и двете за верни, остава.


Ние смятаме, че твърде лесно се предполага, че самите Писания не разкриват само няколко точки, които показват съгласуването на Божията суверенност и отговорността на човека. Въпреки че може би Божието Слово не изяснява цялата тайна (и това е казано с резерв), тя хвърля много светлина върху проблема и ни се струва по-честно към Бога и Неговото Слово в молитва да изследваме Писанията за цялостното решение на тази трудност, и въпреки че досега другите са търсили напразно – това би трябвало да ни кара все повече и повече да оставаме на колене. През миналия век Бог благоволи да разкрие много неща от Неговото Слово, които са били скрити от по-ранните ученици. Кой тогава се осмелява да твърди, че няма какво много да се научи, зачитайки нашето настоящо запитване?

Както казахме по-горе, основната трудност е да се определи мястото на срещане на Божията суверенност и отговорността на човека. За мнозина изглежда, че щом Бог потвърждава Своята суверенност, проявявайки силата Си и въздействайки пряко върху човека, и ако направи нещо повече от обикновено предупреждение или покана – това е намеса в свободата на човека, унищожаване на неговата отговорност и свеждането му до обикновена машина. Тъжно е да открием някой като покойния доктор Пиърсън, чиито трудове  обикновено са много полезни, да казва: „Изключителна е мисълта, че дори самият Бог не може да контролира моралната ми рамка или да ограничи моралния ми избор. Ако Го предизвикам или Го отрека, Той не може да ми попречи, Той не би упражнил Своята сила  в тази посока, дори и да искаше.“ Все пак е по-тъжно да се открие, че много други уважавани и обичани братя дават израз на същите чувства. Тъжно е, защото е в пряк разрез със Светото писание!


Нашето желание е да се изправим тук честно с тези трудности и да ги изследваме внимателно в светлината, която Бог ни предоставя. Основните трудности могат да бъдат изразени по следния начин:


Първо: Как е възможно Бог да използва Своята сила по такъв начин, че да повлияе на хората, за да са възпрепятствани да извършат това, което искат да правят, като в същото време ги подбужда да правят други неща, които те не искат да правят - и при все това хората да запазят своята отговорност?


Второ: Как грешникът може да бъде отговорен за онова, което не е в състояние да направи и как справедливо може да бъде осъден, че не прави това, което не може да направи?


Трето: Как е възможно Бог  да постанови, че хората трябва да извършат определени грехове, като ги държи отговорни за извършването им и ги осъжда като виновни, защото са ги извършили?


Четвърто: Как грешникът може да бъде отговорен да приеме Христос и да бъде осъден, че Го е отхвърлил – след като Бог го е предопределил на осъждане?


Ще разгледаме тези няколко точки в посочения ред. Нека Светият Дух стане наш Учител, така че в Неговата светлина да видим светлина.


1. Как е възможно Бог да използва Силата Си по такъв начин, че да повлияе на хората, за да са възпрепятствани да извършат това, което искат да правят, като в същото време ги подбужда да правят други неща, които те не искат да правят – и при все това хората да запазят своята отговорност?


Изглежда, че ако Бог приложи Своята сила и упражни пряко влияние върху хората, тяхната свобода ще бъде възпрепятствана. Изглежда, че ако Бог направи нещо, освен да предупреди и покани човеците, тяхната отговорност ще бъде нарушена. Казват ни, че Бог не трябва да принуждава човека, още по-малко да го заставя, иначе човекът ще бъде сведен до една машина. Това звучи много правдоподобно;  очевидно има добра логика и е основано на разумни разсъждения; а и е почти общоприето като аксиома в етиката. Независимо от това, то е здраво опровергано от Писанието.


Нека се обърнем първо към Битие 20:6: „Бог му каза в съня: Да, Аз зная, че си сторил това с праведно сърце; още Аз те и въздържах да не съгрешиш против Мене, и затова не те оставих да се докоснеш до нея.“ Почти навсякъде се твърди, че Бог не трябва да се намесва в човешката свобода и че не трябва да принуждава или заставя човека – за да не бъде той сведен до една обикновена машина. Но гореспоменатият пасаж от Писанието доказва, и то безпогрешно, че Бог може да упражни Своята сила върху човека, без да унищожи неговата отговорност! Ето един случай, когато Бог упражни Своята сила, ограничи свободата на човека и  му попречи да направи това, което иначе явно би направил!


Преди да продължим нататък с този пасаж от Писанието, нека отбележим как то хвърля светлина върху случая с Адам, първия човек. Бъдещи философи, които се стремяха да бъдат по-мъдри от написаното, твърдяха, че Бог не би могъл да предотврати падението на Адам, без да сведе неговите действия до нивото на един автомат. Те постоянно ни казват, че Бог не трябва да принуждава или насилва Своите създания, в противен случай Той ще унищожи тяхната отговорност. Но отговорът на цялото това философстване е, че в Словото са записани няколко случая, с които директно заявяваме, че Бог е попречил на някои от Своите творения да съгрешат както срещу Него, така и срещу Неговия народ, и с оглед на това всички човешки разсъждения са крайно безполезни!


Ако Бог можеше да „възпре“ Авимелех от греха срещу Него, защо тогава Той да не можеше да направи същото с Адам? Ако някой попита, защо Бог не направи това, ние бихме могли да върнем въпроса, питайки: „Защо Бог не възпря Сатана от падението? Или: Защо Бог не „възпря“ немския император от избухването на неотдавнашната война? (бел.прев. Става дума за Втората световна война) Обичайният отговор е, както казахме: Бог не може да се намеси в „свободата“ на човека и да не го сведе до машина.


Но случаят с Авимелех убедително доказва, че такъв отговор е несъстоятелен и погрешен - и можем да добавим, че е нечестив и кощунствен, понеже кои сме ние, че да ограничаваме Всевишния! Как смее някое ограничено същество да има правото да каже какво Всемогъщият може и какво не може да направи? Ако настояваме на въпроса, защо Бог отказа да прояви Своята сила и да предотврати падението на Адам, трябва да кажем: защото падането на Адам послужи по-добре за Божията мъдра и благословена цел! Между другото, това даде възможност да се демонстрира, че където грехът изобилства, Неговата благодат може да бъде много по-изобилна. Но можем да продължим с въпросите нататък: защо Бог постави дървото за познаване на доброто и злото в градината – след като е предвидил, че човекът няма да се подчини на забраната му и ще го използва?  Отбелязваме, че Бог, а не Сатана беше Този, който създаде това дърво.


Някой ще реагира на това и ще попита: не е ли тогава Бог автор на греха?  На свой ред би трябвало да попитаме какво се разбира под „автор“? Очевидно Божията воля беше такава, че грехът трябваше да влезе в този свят, понеже нищо не се случва, освен това, което Бог извечно е постановил. Нещо повече, било е нещо повече от обикновено разрешение, защото Бог позволява само онова, което Той е възнамерявал. Но оставяме  засега произхода на греха, като отново настояваме, че Бог можеше да „възпре“ Адам от греха – без да унищожи неговата отговорност!


Случаят с Авимелех не е единствен. Още една илюстрация на същия принцип е видна в историята с Валаам, която вече отбелязахме в последната глава, но относно която има още един момент. Валак, Моавският цар изпрати този езически пророк да „прокълне” Израил. За тази услуга му бе предложено много добро възнаграждение и внимателното прочитане на Числа 22-24 ще покаже, че Валаам беше готов, дори силно желаеше да приеме предложението на Валак, като по този начин съгреши срещу Бога и Неговия народ. Но Божествената сила го „възпря“. Отбележете собственото му признание: „А Валаам рече на Валака: Ето, дойдох при тебе; но имам ли сега власт да говоря /от себе си/ нещо? Каквато дума тури Бог в устата ми, нея ще говоря.” (Числа 22:38). Отново, след като Валак възрази на Валаам, прочетохме: „ Не трябва ли да внимавам да говоря онова, което Господ туря в устата ми? Ето, аз получих заповед да благославям; и Той като благослови, аз не мога да го отменя." (Числа 23:12, 20).  Със сигурност тези стихове ни показват Божията сила и безсилието на Валаам; волята на човека се осуетява и Божията воля се изпълнява. Дали обаче „свободата“ или отговорността на Валаам беше унищожена? Със сигурност не, както ще се опитаме да покажем по-нататък.


Друга илюстрация: „И страх от Господа обзе всичките царства в земите, които бяха около Юда, та не воюваха против Иосафата.“ (2 Летописи 17:10). Последиците тук са ясни. Ако „страхът от Господа“ не беше върху тези царства, те щяха да влязат във война с Юда. Само Божията възпираща сила им попречи. Ако беше позволено на тяхната воля да действа, войната щеше да е неизбежно следствие. Така виждаме, че Писанието учи, че Бог „възпира“ народи, както и индивиди, и когато Му е угодно, Той се намесва и предотвратява война. Сравнете по-нататък с Битие 35:5: „ След това си тръгнаха; и страх Божи беше върху градовете, които бяха наоколо им, така че не преследваха Якововите синове.“


Въпросът, който сега изисква нашето разглеждане, е как е възможно Бог да „възпре“ хората от греха – и все пак това да не попречи на тяхната свобода и отговорност – въпрос, който, както мнозина казват, никой не може да реши в сегашното ни паднало състояние. Този въпрос ни кара да се запитаме следното: „В какво се състои „моралната свобода“, истинската морална свобода? Ние отговаряме: Това е избавянето от робството на греха. Колкото повече душата е освободена от греха, толкова повече тя влиза в състояние на свобода: „ Прочее, ако Синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни.“ (Йоан 8:36).


В горните случаи Бог „възпря“ Авимелех, Валаам и езическите царства от грях и затова ние твърдим, че Той по никакъв начин не се намесва в тяхната реална свобода. Колкото по-близо се приближава една душа до безгрешността, толкова тя е по-близо до Божията святост. Писанието ни казва, че Бог "не може да лъже" и че Той "не може да бъде изкушен", но дали Той е по-малко свободен, защото не може да прави това, което е зло? Със сигурност не! Тогава не е ли очевидно, че колкото повече човек се приближава към Бога, толкова повече е „възпрян” от греха – толкова по-голяма е истинската му свобода!


Подходящ пример, който определя къде се срещат Божията суверенност и отговорността на човека, тъй като се отнася до въпроса за моралната свобода, е свързан с предоставянето на Светото писание за нас. В посланието на Своето Слово Бог е благоволил използването на човешки инструменти и когато ги използва, Той не ги свежда до прости механични средства: “Като знаете първом това, че никое пророчество на Писанието не е собствено (на пророка) тълкувание на Божията воля. Защото никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Дух Светий просветявани са говорили светите Божии човеци.” (2 Петрово 1:20-21). Тук са съпоставени отговорността на човека и суверенността на Бога. Тези свети хора бяха „подбудени" (на гръцки "понесени ") от Светия Дух, но нито тяхната морална отговорност, нито тяхната „свобода“ бяха нарушени. Бог просветли умовете им, отвори сърцата им, разкри им истината Си и ги контролира по такъв начин, че грешка от тяхна страна беше невъзможна, понеже те предаваха Неговия ум и Неговата воля на другите хора. Но какво може да причини грешка – не е ли Бог всъщност, който контролира инструментите, които Той  използва? Отговорът е грях – грехът, който беше в тях. Но както видяхме, държането на греха под контрол, предотвратяването на упражняването на плътския ум при тези „свети мъже“ не беше унищожаване на тяхната „свобода“, а по-скоро въвеждането им в истинската свобода.


Тук трябва да се добави и последното: за природата на истинската свобода. Има три основни въпроса, по отношение на които хората като цяло много се объркват: страдание и щастие, глупост и мъдрост, робство и свобода. 


Светът не се счита за нещастен, освен страдащите, и никой не е щастлив, освен преуспяващите, понеже те съдят по плът. Отново светът се удоволства от фалшивата проява на мъдрост (която е глупост пред Бога), пренебрегвайки онова, което прави хората мъдри за спасение. Що се отнася до свободата, хората искат сами да се разпореждат със себе си и да живеят така, както им харесва. Те вярват, че единствената истинска свобода е да бъдеш под собствената си власт, да не си подчинен на никого, освен на себе си, да живееш според желанието на сърцето си. Но това е робство, и то робство от най-лошия вид! Истинската свобода не е силата да живеем както ни се иска, а да живеем така, както трябва! Следователно Единственият, Който е стъпвал някога на тази земя след падането на Адам и Който се е радвал на съвършена свобода, е Човекът Исус Христос, Святият Божий Слуга, Чиято храна беше изпълнението на волята на Отец.


 Да преминем сега към разглеждането на въпроса:


2. Как грешникът може да бъде отговорен за онова, което не е в състояние да направи и как справедливо може да бъде осъден, че не прави това, което не може да направи?


Като Божие създание, естественият човек е отговорен да обича Бога, да Му се подчинява и Му служи; като грешник той е отговорен да се покае и да повярва в Евангелието. Но още от самото начало се сблъскваме с факта, че естественият човек не може да обича Бога и да Му служи, и че грешникът сам по себе си не може да се покае и да вярва.


Първо, ще докажем това, което току-що казахме. Започваме с цитиране и разглеждане на Йоан 6:44: "Никой не може да дойде при мен, освен ако Отец, който Ме изпрати, не го привлече." Сърцето на всеки човек е толкова "отчайващо нечестиво", че ако бъде оставен сам на себе си, той никога няма да "дойде при Христос." Това твърдение не би било подложено на съмнение, ако пълната сила на думите „да дойде при Христос“ биха били правилно възприети. Затова за малко ще се откъснем, за да определим и разгледаме какво се разбира и подчертава с думите „никой не може да дойде при мен“ – виж Йоан 5:40: "Не искате да дойдете при Мен, за да имате живот."


Да дойде при Христос, за да има живот, означава грешникът да осъзнае ужасяващата опасност на своето положение; той трябва да види, че мечът на Божествената справедливост е надвиснал над главата му; той трябва да се убеди, че между него и смъртта има само една крачка, и че след смъртта следва „съд“; и резултатът от това откритие за него трябва да бъде той наистина сериозно да разбере, че трябва да бяга от гнева, за да дойде, да извика към Бога за Неговата милост и да се стреми да влезе през „тясната порта“.


Да дойде при Христос, за да има живот, означава грешникът да почувства и да признае, че е напълно лишен от всяка претенция в полза на Бог; да се види безсилен, изгубен и пропаднал; да признае, че той не заслужава нищо друго освен вечен гняв, като по този начин вземе страната на Бог срещу себе си; да се хвърли в праха пред Бога и смирено да моли за Божествената милост.


Да дойде при Христос, за да има живот, означава грешникът да изостави цялата си праведност и да бъде готов да приеме Божията правда в Христос; той трябва да се отрече от цялата си мъдрост и да се ръководи от Неговата мъдрост; той трябва да се отрече от волята си и да се ръководи от Неговата воля; той трябва безусловно да приеме Господ Исус за свой Спасител и Господ като всичко за него.


Накратко, това е, което се подразбира под „идване при Христос“ и се включва в това „идване”. Но може ли грешникът да възприеме подобно отношение към Бога? Не! 

На първо място, той не осъзнава опасността на своето положение и следователно не вижда сериозната необходимост да тича към Христос. Вместо това хората в по-голямата си част са спокойни и без  въздействието на Светия Дух , всеки път, когато са обезпокоени от тревогите на съвестта или от делата на Провидението, те бягат във всяко друго убежище, освен при Христос.


Второ, те няма да признаят, че всичките им „добри дела“ са мръсни дрипи, но подобно на фарисея, те ще благодарят на Бога, че не са толкова лоши, колкото другите отвратителни грешници.


И трето, те не са готови да приемат Христос за свой Спасител и Господ, защото не искат да се разделят с идолите си! По-вероятно е да рискуват вечното благополучие на душите си, отколкото да ги изоставят. Затова казваме, че оставен на себе си, естественият човек е толкова покварен в сърцето си, че не може да дойде при Христос!


Цитираните по-горе думи на нашия Господ в никакъв случай не са единствени. На много места Писанията излагат моралната и духовна неспособност на естествения човек. В Исус Навин 24:19 четем: "Но Исус каза на людете: Не ще можете да служите Господу; защото Той е Бог пресвет." На фарисеите Христос каза: „ Защо не разбирате Моето говорене? Защото не можете да слушате Моето учение.” (Йоан 8:43). И отново: „Защото копнежът на плътта е враждебен на Бога, понеже не се покорява на Божия закон, нито пък може. И тия, които са плътски, не могат да угодят на Бога.” (Римляни 8:7-8 ).


Но сега отново идва въпросът: „Как Бог може да държи отговорен грешника, че не е направил това, което не е в състояние да направи?“ Това налага внимателно дефиниране на термините. Какво се разбира под неспособност или невъзможност?


Сега, нека бъде ясно разбрано, че когато говорим за неспособността на грешника да направи нещо, нямаме предвид, че ако хората искат да дойдат при Христос, те нямат необходимата сила, за да осъществят желанието си. 
Не! Факт е, че неспособността на грешника или липсата на сила се дължи на липсата на желание да дойде при Христос и тази липса на желание е плод на развратеното сърце. От първостепенно значение е важно да разграничаваме естествената неспособност и моралната и духовна неспособност.


Например, четем: „А Ахия не можеше да вижда, защото очите му бяха се помрачили от старостта му.“ (3 Царе 14:4); и отново: „човеците гребяха силно,  за да се върнат към сушата; но не можаха, защото морето ставаше все по-бурно против тях“ (Йона 1:13). И в двата пасажа думите „не могат“ се отнасят до естествената неспособност.
Но когато четем: „ Но братята му, като гледаха, че баща им го обичаше повече от всичките му братя, намразиха го и не можеха да му говорят спокойно.“ (Битие 37:4), очевидно, това е морална неспособност. Не им липсваше естествената способност да "говорят спокойно с него", тъй като не бяха неми. Защо тогава те „не можеха да му говорят спокойно “? Отговорът е даден в същия стих: защото „го мразеха“!


Отново, във 2 Петрово 2:14 четем за един вид нечестиви хора: „очите им са пълни с блудство и с непрестанен грях“. И отново тук  е моралната неспособност. Защо тези хора са „с непрестанен грях“? Отговорът е, че очите им бяха пълни с прелюбодейство.


Така и в Римляни 8:8: „тия, които са плътски, не могат да угодят на Бога“ – това е духовна неспособност. Защо естественият човек "не може да угоди на Бога"? Защото е "отчужден от Божия живот" (Ефесяни 4:18). Никой не може да избере онова, което сърцето му не харесва. „ Рожби на усойница! Как можете да говорите добро, като сте зли?” (Матей 12:34). „ Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил “ (Йоан 6:44). И тук отново сме изправени пред морална и духовна неспособност. Защо грешникът не може да дойде при Христос, ако не бъде „привлечен“? Отговорът е, че злото му сърце обича греха и мрази Христос.


Вярваме, че пояснихме, че Писанието разграничава ясно естествената неспособност от моралната и духовната.  Със сигурност всеки може да види разликата между слепотата на Вартимей, който силно искаше да си възвърне зрението и слепотата на фарисеите, чиито очи бяха затворени: „Да не би да видят с очите си, и да чуят с ушите си, и да разберат със сърцето си, и да се обърнат.“ (Матей 13:15). И ако ни попитат: „Не може ли естественият човек да дойде при Христос, АКО той иска да направи това?“, ще отговорим: „Не, това не е въпросът. Но на това „ако“ виси тежестта на въпроса. Неспособността на грешника произтича от липсата на морална сила да желае това и от липсата на воля за реалното му изпълнение.


Това, което говорихме по-горе, е от първостепенно значение. Отговорността на грешника почива на разграничението между естествената му способност и неговата морална и духовна неспособност. Покварата на човешкото сърце не унищожава отговорността на човека към Бога; и докато това е така, самата морална неспособност на грешника само засилва неговата вина. Това лесно може да бъде доказано чрез горепосочените места от Словото. Четем, че братята на Йосиф не можеха да говорят спокойно с него, и защо? Това беше, защото го „мразеха“. Но тази морална неспособност извинява ли ги? Очевидно не! В същата тази морална неспособност е и размерът на техния грях! И така, как се отнася това към тези, за които е казано, че „са с непрестанен грях“ (2 Петрово 2:14) и защо? Защото „очите им бяха пълни с блудство“, но това само влоши положението им. Фактът, че не можеха да прекратят греха, беше реален, но това не ги извиняваше, а само направи греха им още по-голям.


Ако някой грешник тук възрази: „Не може да съм се родил в този свят с покварено сърце, а да нося отговорност за моята морална и духовна неспособност, които произтичат от него“, тогава нашият отговор  ще бъде: „Отговорността и вината  лежат в снизхождението ни към покварените наклонности, в  свободното снизхождение, понеже Бог не принуждава никого да съгрешава“.


Хората например биха могли да ме съжалят, но със сигурност не биха ми простили, ако бих дал отдушник на избухливия си нрав и след това се опитам да се оправдая с причина, че съм наследил това от моите родители! Техният здрав разум е достатъчен, за да ръководи преценката им в този случай. Те ще твърдят, че аз съм отговорен да запазя самообладание. Тогава защо да се противопоставим на същия този принцип в случая, който се предполага по-горе? „От устата ти ще те съдя, зли слуго" със сигурност се прилага тук. Какво би казал читателят на човек, който го е ограбил, и който впоследствие заяви в своя защита: „Не мога да не бъда крадец, защото това е моята природа“? Разбира се, отговорът ще бъде: „Тогава затворът е подходящо място за този човек!” В такъв случай какво трябва да се каже на някой, който твърди, че не може да се справи с наклонностите на греховното си сърце? Със сигурност, огненото езеро е мястото, където трябва да отиде! Някога убиец пледирал пред съда за милост, казвайки, че мрази жертвата си толкова много, че не може да се доближи до него и да не го убие. Това не би ли увеличило огромността на неговото престъпление! Тогава защо не разбираме, че този, който обича греха толкова много, е във вражда с Бога?


Фактът за човешката отговорност е повсеместно признат. Тя е присъща на моралната природа на човека. Не само Писанието учи това, но то е засвидетелствувано и от естествената съвест. Основата или причината за човешката отговорност са човешките способности. Какво се разбира под този общ термин „способност“, следва сега да определим.  Може би един конкретен пример би бил по-лесно схванат от обикновения читател, отколкото един абстрактен аргумент.


Да предположим, че някой ми дължи 100 долара и може да намери много пари за собствените си удоволствия, но няма нищо, за да ми върне дължимото. Въпреки това той се оправдава, че не е в състояние да ми плати. Какво бих казал? Бих казал, че единствената способност, която му липсва, е честно сърце! Но не биха ли били нечестно преизтълкувани думите ми, ако приятел на моя нечестен длъжник би казал, че аз твърдя, че честното сърце представлява способността да се изплаща дълг? Не! Бих отговорил: Способността на моя длъжник се крие в способността му да ми напише чек и той я има, но в същото време му липсва честен принцип. Неговата способност да ми напише чек го прави отговорен, а фактът, че му липсва честно сърце, не унищожава неговата подотчетност.


Сега, по подобен начин, грешникът, макар и да няма пълни морални и духовни способности,  притежава естествена способност и именно това го прави подотчетен пред Бога. Хората имат същите естествени способности както другите, които обичат Бога, но при все това Го мразят!  Те имат същите сърца като тези, които вярват в Христос – но не Му вярват. И именно в неспособността им да обичат и да вярват се състои тяхната вина. Идиотът или бебето не носят лична отговорност пред Бога, защото им липсват естествени способности. Но нормалният човек, надарен с разум, надарен със съвест, способен да прави разлика между правилно и неправилно, способен да претегля вечните проблеми, е отговорно създание - и тъй като притежава точно тези способности, ще трябва да „отговаря за себе си пред Бога“ (Римляни 14:12).


Пак казваме, че горното разграничение между естествените способности и моралната и духовна неспособност на грешника е от първостепенно значение. По природа той притежава природна способност, но му липсват морална и духовна способност. Фактът, че той не притежава последното, не унищожава неговата отговорност, защото неговата отговорност зависи от факта, че той притежава първото.



Нека илюстрирам това отново. Ето ви двама души, виновни за кражба: първият е слабоумен; вторият е напълно нормален, но потомък на криминални родители. Нито един съдия няма да осъди първия; но всеки здравомислещ съдия би осъдил последния. Въпреки че вторият от тези крадци притежава опорочена морална природа, наследена от престъпни родители, това не го извинява, при условие, че той е нормално, рационално същество. Тогава тук основата на човешката отговорност е притежаването на рационалност плюс дарбата на съвестта. Точно поради това, че грешникът е надарен с тези естествени способности, той е отговорно същество. Това, че той не използва естествените си сили за Божия слава, съставлява неговата вина.

Но как би съответствал на Божията милост фактът, че Бог трябва да изисква задължение на послушание от този, който няма способност да плати?  В допълнение на казаното по-горе трябва да се отбележи, че Бог не е загубил Своето право, дори човек да е загубил силата си. Безсилието на създанието не отменя задълженията му. Пияният слуга все още е слуга и противоречи на всеки здрав разум да се твърди, че господарят му губи правата си поради безхаберието на своя слуга. Нещо повече, от първостепенно значение е ние да помним винаги, че Бог сключи с нас завет в Адам, който беше наша глава и представител; и в него Бог ни даде силата, която загубихме в резултат на падението на нашия прародител; но въпреки че нашата сила е погинала, Бог може справедливо да изисква полагаемото Му се от нас послушание и служене.


Нека сега да размишляваме:


3. Как е възможно Бог да ПОСТАНОВИ, че  хората ТРЯБВА  да извършат определени грехове, като ги държи ОТГОВОРНИ за извършването им и ги осъжда като ВИНОВНИ, защото са ги извършили?


Нека да разгледаме изключителния случай на Юда. Ние считаме, че от Писанието става ясно, че Бог от вечността е постановил, че Юда трябваше да предаде Господ Исус. Ако някой оспори това твърдение, ще го насочим към пророчеството на Захария, чрез което Бог обявява, че Неговият Син трябва да бъде продаден за „тридесет сребърника“ (Захария 11:12). Както казахме  по-преди, Бог в пророчество ни известява какво ще бъде, и като казва какво ще бъде, Той ни разкрива каквото е определил да бъде. За това, че Юда беше този, чрез когото се изпълни пророчеството на Захария, не е нужно да се спори.


Но сега въпросът, с който се сблъскваме: Беше ли Юда отговорен при изпълнението на  този Божий указ? Отговаряме, че беше! Отговорността е свързана главно с мотива и намерението на извършителя на действието. Това се признава от всички. Човешкият закон прави разлика между удар, нанесен случайно (без злонамерена умисъл) и удар, нанесен с „преднамерана зла умисъл“. Приложете тогава същия принцип към случая с Юда. Какво беше намерението на сърцето му, когато се пазареше със свещениците? Очевидно, той нямаше никакво съзнателно желание да изпълни какъвто и да е Божий указ – и макар да не го знаеше в себе  си, той всъщност го вършеше. Напротив, намерението му беше само зло и следователно, макар Бог да е постановил и насочил Юда към това действие, независимо от това, собственото зло намерение на Юда му донесе справедлива вина, както по-късно той сам призна: “Аз предадох невинна кръв.“


С Разпятието на Христос беше същото. Писанието ясно заявява, че Той бе „предаден според определената Божия воля и предузнание“ (Деяния 2:23), и че, макар че „опълчваха се земните царе, И управниците се събираха заедно, Против Господа и против Неговия Помазаник”, – все пак, независимо от това, те трябваше да „извършат всичко, що Твоята ръка и Твоята воля са определили да стане.“ (Деяния 4:26, 28.) Тези стихове учат много повече от едно просто Божие разрешение, заявявайки, че Разпятието с всичките негови детайли беше постановено от Бога. И все пак, именно чрез „нечестиви ръце“, а не само чрез „човешки ръце“, нашият Господ беше „разпнат и убит“ (Деяния 2:23). „Нечестиви“, защото намерението на тези, които го разпънаха, беше само зло.


Но тук може да се възрази, че ако Бог е постановил Юда да предаде Христос и евреите, и езичниците да Го разпнат, те не биха могли да направят друго, и следователно, те не носят отговорност за своите намерения. Отговорът е, че Бог беше постановил те да извършат сторените от тях действия, но в действителното извършване на тези дела те бяха справедливо виновни, тъй като в деянията им техните собствени цели бяха само зло.


Нека категорично да кажем, че Бог не произвежда греховните наклонности на никое от Своите създания, въпреки че ги възпира и насочва за осъществяването на Собствените Си цели. Следователно Той не е нито Автор на греха, нито Одобряващ греха. Така е писано: „Сърцето на човека начертава пътя му, Но Господ оправя стъпките му.“ (Притчи 16:9). Тук бихме искали да настояваме, че Божиите постановления не са необходима причина за греховете на хората, но са предопределени и предписани ограничения и разпореждания на греховните действия на хората.

Във връзка с предателството на Христос Бог не постанови, че Той трябва да бъде предаден от едно от Своите създания, след което да вземе един свят човек и да внуши зло желание в сърцето му – и по този начин да го принуди да извърши ужасното дело, за да да изпълни Неговия указ. Не! Писанията не Го представят по този начин. Вместо това Бог постанови деянието и избра онзи, който трябваше да извърши деянието – но Той не го направи зъл, за да може да извърши делото. Напротив, предателят беше „дявол“ още по времето, когато Господ Исус го избра за един от дванадесетте (Йоан 6:70) – и  при провокирането му от страна на Бога, и при проявлението на собствената му дяволска природа. Бог просто е насочил неговите действия – действия, които бяха изцяло в унисон с неговото мерзко сърце, изпълнено с най-нечестиви намерения. Така беше с Разпятието.


4. Как грешникът може да бъде отговорен да приеме Христос  и да бъде осъден, че Го е отхвърлил – след като Бог го е ПРЕДОПРЕДЕЛИЛ  на осъждане?


Всъщност този въпрос вече бе частично разгледан в казаното по другите въпроси, но заради тези, които задават този въпрос, ние ще го изследваме отделно, макар и накратко. При разглеждане на горната трудност следва да бъдат внимателно преценени следните точки:


Първо, нито един грешник, който е на този свят, не знае със сигурност и не може да знае, че той е „съд, предмет на гняв, приготвен за погибел“. Това принадлежи на скритата Божия воля, до който грешникът няма достъп.  Божията тайна воля не е негова работа; само откритата в Словото Божия воля  е стандарт за човешката отговорност. А откритата Божия воля е ясна. Всеки грешник е сред онези, на които Бог сега „заповядва да се покаят“ (Деяния 17:30). На всеки грешник, който чува евангелието, е „заповядано” да вярва (1 Йоан 3:23). И всички, които наистина се покаят и повярват, са спасени. Следователно всеки грешник е отговорен да се покае и да повярва.


На второ място, дълг на всеки грешник е да търси Писанията, които „могат да го направят мъдър за спасение“ (2 Тимотей 3:15). Това е задължение на грешника, защото Божият Син му заповядва да изследва Писанията (Йоан 5:39). Ако ги търси със сърце, търсещо Бога, тогава той се поставя на мястото, където Бог обичайно се среща с грешници. За този момент пуританът Томас Мантън е написал нещо много полезно:

 „Не мога да кажа със сигурност на всеки, който оре, че ще има добра реколта. Но мога да му кажа – това е нормален Божий начин – да благославя усърдните и прозорливите. Не мога да кажа на всеки, който желае деца: „Ожени се и вие ще имате деца”. Не мога да кажа със сигурност на онзи, който тръгне да се бие за доброто на своята страна, че ще има победа и успех. Но мога да кажа като Йоав: „ Дерзай и нека бъдем мъжествени за людете си и за градовете на нашия Бог; а Господ нека извърши каквото Му се вижда угодно." (1 Летописи 19:13) Не мога да кажа със сигурност, че ще получите спасителна благодат. Но мога да кажа на всички: Нека всеки използва средствата и остави успеха на своя труд и собственото си спасение на волята и добротата на Бога. Не мога да кажа това със сигурност,защото Бог няма никакви задължения към нас. И все пак това дело е плод на Божията воля и Неговото благоволение: „По Своята Собствена воля ни е родил чрез Словото на истината“ (Яков 1:18). Нека изпълняваме това, което Бог е заповядал, и нека Бог върши, каквото пожелае. И няма нужда специално да го казвам, понеже  целият свят във всичките си действия се ръководи и трябва да се ръководи от този принцип. Нека изпълним своя дълг – и да предоставим успеха на Бога, Чиято обичайна практика е да се срещне със създанието, което Го търси. Следователно, тъй като Той винаги е бил с нас и не е показал нито веднъж нежелание към нашето добро, ние нямаме причина да се обезсърчаваме в Неговата доброта и милост, а по-скоро да се надяваме за най-доброто.” (том 21, стр. 312).


Бог благоволи да даде на хората Писанията, които „свидетелстват“ за Спасителя и оповестяват пътя на спасение. Всеки грешник има същите естествени способности за четене на Библията, както и за четенето на вестника; и ако той е неграмотен или сляп, така че да не може да чете, той има същата уста, с която да помоли приятел да му прочете Библията, така както и може да попита по други въпроси. И щом Бог е дал на хората Своето Слово и в това Слово е оповестил пътя на спасение, и ако на хората е заповядано да търсят тези Писания, които могат да ги направят мъдри към спасението, но те отказват да направят това – тогава е ясно, че те справедливо са виновни, че кръвта им лежи върху собствените им глави, и че Бог може справедливо да ги хвърли в Огненото езеро!


И на трето място, следва ли някой, признавайки всичко, което казахме по-горе, да възрази: „Не е ли факт, че всеки от избраните е неспособен да се покае и да повярва?“ Отговорът е: Да! Относно всеки грешник е вярно, че той сам не може да дойде при Христос. И от Божия  страна, това „не може“ е абсолютно. Но сега се занимаваме с отговорността на грешника (дори и с грешника, предопределен за осъждане, въпреки че той не знае това), а от човешка страна неспособността на грешника е морална, както посочихме по-рано. Освен това трябва да се има предвид, че освен моралната неспособност на грешника има и доброволна неспособност. Грешникът трябва да се разглежда не само като безсилен да върши добро, но и като човек, наслаждаващ се на злото. Тогава от човешка страна това "не може" всъщност е "не иска"; то е доброволно безсилие. 
Безсилието на човека се крие в неговата упоритост. Следователно всеки грешник остава "без извинение". И следователно Бог е "справедлив", когато съди (Псалм 51:4) и е праведен, когато осъжда всички, които "обикнаха тъмнината повече от светлината".


Това, че Бог изисква наистина онова, което е извън собствените ни сили, става ясно от много пасажи. Бог даде закона на Израел на Синай и поиска пълното му спазване, като тържествено посочи последиците от неподчинението (виж Второзаконие 28). Но дали някои читатели ще бъдат толкова глупави да твърдят, че Израел беше способен изцяло да се подчини на закона! Ако го направят, ние ги изпращаме към пасажа в Римляни 8:3, където изрично ни е казано: „Понеже това, което бе невъзможно за закона, поради туй, че бе отслабнал чрез плътта, Бог го извърши, като изпрати Сина Си в плът, подобна на греховната плът, и в жертва за грях, и осъди греха в плътта”.


Да отидем до Новия завет. Вземете пасажи като Матей 5:48: „И тъй, бъдете съвършени и вие, както е съвършен вашият небесен Отец.”  Или: „Отрезнейте към правдата, и не съгрешавайте“ (1 Коринтяни 15:34). „Дечица мои, това ви пиша, за да не съгрешите“ (1 Йоан 2:1). Може ли някой от читателите да каже, че е способен сам да спази тези изисквания на Бога? Ако е така, за нас е безполезно да спорим с него.


Но сега възниква въпросът: Защо Бог поиска от човека това, което той няма способност да изпълни? Първият отговор е: Защото Бог отказва да понижи Своя стандарт до нивото на нашите греховни немощи. Бог, бидейки съвършен, трябва да постави съвършен стандарт пред нас. Все пак трябва да се запитаме, щом човекът не е в състояние да се равни по Божия стандарт, в какво тогава се състои неговата отговорност? Изглежда мъчен проблем. И все пак той се поддава на просто и приемливо решение.


Човекът е отговорен: 1) да признае пред Бога своята неспособност и 2) да вика към Него, за да му даде Той благодат. Разбира се, това ще се признае от всеки християнски читател. Трябва да призная пред Бога своето невежество, слабостта си, греховността си, безсилието да спазвам Неговите свети и справедливи искания. Освен това мое задължение, а също и благословена привилегия e искрено да помоля Бог да ми даде тази мъдрост, сила, благодат, които ще ми позволят да върша това, което е угодно в Неговите очи; да го помоля да работи в мен и да произвежда „желание и действие според Неговото благоволение” (Филипяни 2:13).


По подобен начин грешникът, всеки грешник, е отговорен да призове Господа. Самият той не може нито да се покае, нито да повярва. Той не може нито да дойде при Христос, нито да се отвърне от греховете си. Бог му говори по този начин; и първото му задължение е да „потвърди с печата си, че Бог е истинен.“ Второто му задължение е да вика към Бога за Неговата могъща сила – да моли Бог с милостта Си да преодолее неговата вражда и да го „привлече” към Христос; да му подари даровете на покаяние и вяра. Ако направи това искрено, от все сърце, тогава Бог несъмнено ще отговори на молбата му, защото е писано: "всеки, който призове Господното име, ще се спаси“ (Римляни 10:13).


Да предположим, че съм се плъзнал по ледена настилка късно през нощта и съм си счупил бедрото. Не мога да стана; ако остана на земята, ще замръзна до смърт. Какво да направя? Ако възнамерявам да умра, ще мълча, но сам ще си бъда виновен за това. Ако искам да бъда спасен, ще издигна гласа си и ще викам за помощ. Така и грешникът, макар че няма сила да се вдигне и да направи първата крачка към Христос, е отговорен да извика към Бога и ако го направи (от сърце), има Спасител, Който да го спаси. Бог „не е далеч от всеки един от нас” (Деяния 17:27); и е „изпитана помощ в напасти “ (Псалм 46:1). Но ако грешникът откаже да се обърне към Господа, ако възнамерява да загине, тогава кръвта му ще бъде върху собствената му глава и неговото „осъждане е справедливо“. (Римляни 3:8).


Нека накратко да завършим казаното относно ОБХВАТА на човешката отговорност.


Очевидно е, че мярката на човешката отговорност варира в различни случаи и е по-голяма или по-малка при отделните индивиди. Стандартът на измерване е даден с думите на Спасителя: „На когото е дадено много - от него много ще се изисква“ (Лука 12:48). Със сигурност Бог не е изисквал толкова много от живеещите в старозаветните времена, както от тези, които са родени по време на християнската диспенсация. Със сигурност Бог няма да изисква толкова много от онези, които са живели през „тъмните векове“, когато Писанията са били достъпни само за неколцина, както ще изисква  много от принадлежащите на това поколение, където всяко семейство на земята притежава за себе си копие на Словото Му.  По същия начин Бог няма да изисква от езичниците това, което Той ще изисква от християнския свят. Езичниците няма да загинат, защото не са повярвали в Христос, а защото не са живяли според светлината, която са имали, а именно свитеделството на Бога в природата и в съвестта им.


Да обобщим: Фактът, че отговорността на човека се основава на неговите естествени способности, е засвидетелстван от съвестта му и се потвърждава от цялото Писание. Основанието за отговорността на човека е, че той е разумно същество, способен да претегля вечните въпроси и че притежава писменото Божие Откровение, в което неговите отношения и дълг към Създателя са ясно определени. Мярката на отговорност варира при различните хора, като се определя от степента на светлината от Бога, от която всеки се е ползвал. Проблемът за човешката отговорност получава поне частично разрешение в Свещеното Писание, като наше тържествено задължение, както и привилегия е да Го изследваме с молитва и с внимание за допълнителна светлина, гледайки към Светия Дух, Който да ни води „към цялата истина“. Писано е: „Ще води кротките с правда, и ще научи кротките на пътя Си. “ (Псалм 25:9).


В заключение остава да отбележим, че отговорност на всеки човек е да използва средствата, които Бог му е предоставил. Относно фаталистичната инерция: Тъй като знам, че това, което се случва, е безвъзратно постановено от Бога, аз няма да правя нищо! Това е грешно  и недостойно използване на онова, което Бог е разкрил за утеха на сърцето ми! Същият Бог, който е постановил, че определен край ще бъде постигнат, също така е постановил, че този край ще бъде постигнат чрез и като резултат от Собствените Му назначени средства. Бог не презира използването на средства –  ние също не трябва да ги презираме.


Например: Бог е постановил, че „Докато съществува земята, сеитба и жетва… няма да престанат“ (Битие 8:22); но това не означава, че човешката оран на земята и засяването на семената са излишни. Не! Бог подтиква хората да вършат точно тези неща, благославя труда им и така изпълнява Своето собствено постановление. По подобен начин Бог отначало е избрал за Себе Си хора за спасение; но това не означава, че няма нужда евангелизаторите да проповядват Евангелието или грешниците да вярват в него; по такъв начин Неговите вечни съвети се изпълняват.


Да се твърди, че понеже Бог безвъзвратно е определил вечната съдба на всеки човек – и че това ни освобождава от всякаква отговорност да се грижим за душите си или старателно да използваме средствата за спасение, е равностойно на отказа да изпълняваме временните си задължения, защото Бог е определил земната ни съдба. И това става ясно от Деяния 17:26, Йов 7:1; 14:5 и пр. И ако предопределението на Бога може да се изрази със съответните дейности на човека в сегашните му грижи, защо не и в бъдещето? Това, което Бог е свързал, ние не трябва да разделяме. Независимо дали можем или не можем да видим връзката, която обединява едното с другото, нашето задължение е просто: „Тайните неща принадлежат на Господа, нашия Бог, но това, което е разкрито за нас, принадлежи на нас и нашите деца завинаги, за да можем да изпълним всички думи на този закон“ (Второзаконие 29:29).


В Деяния 27:22 Бог даде да се разбере, че Той е определил за временно спасение всички, които придружаваха Павел на кораба; но апостолът без колебание каза: „Ако не останете на кораба, не можете да бъдете спасени“ (стих 31). Бог назначи това средство за изпълнение, за да изпълни онова, което е постановил. От 4 Царе 20 научаваме, че Бог беше напълно решен да добави петнадесет години към живота на Езекия, но Езекия трябваше да направи това, което се изисква от него – да вземе низаница смокини и да ги тури на болното място! Павел знаеше, че е съхранен завинаги в ръцете на Христос (Йоан 10:28), но „уморяваше тялото си” (1 Коринтяни 9:26). Апостол Йоан увери онези, на които написа: „ще останете (пребъдете) в Него“, а в следващия стих ги увещава: „И сега, дечица, пребъдвайте в Него“ (1 Йоан 2:27, 28). Само след като се съобразим с този жизненоважен принцип, ние носим отговорност в използването на средствата на Божието постановление – тогава ще сме способни да запазим равновесието на Истината и да се спасим от парализиращия фатализъм!


Превод: Татяна Иванова