ОМРАЗА КЪМ ГРЕХА, ТОМАС УОТСЪН (1620-1686)

Грехът е проклето нещо, най-уродливо чудовище. Апостол Павел използва много силни думи, за да изрази това. "...грехът да стане много по-греховен" (Римл. 7:13) или както се казва на гръцки "хиперболично греховен". Очевидно, че грехът е хиперболично зло и заслужава омразата ни.

Родословието му води до ада. "Който върши грях, от дявола е, защото дяволът отначало съгрешава" (1 Йоан3:8). Грехът е творение на дявола. Истина е, че Бог има пръст в допускането на греха, но сатана го извърши. Колко омразно е да вършиш нещо, което дяволът върши, нещо, което на практика превръща хората в дяволи.

Вижте греха в неговата природа и ще видите, че е омразен. Писанията са го определили - грехът е опозоряване на Бога ( Римл. 2:23); презиране на Бога (1 Царе 2:30); дразнене на Бога (Йез. 16:43); досаждане на Бога Исая (7:13); съкрушаване на Божието сърце както непристойното поведение на съпруга съкрушава сърцето на любящия я съпруг: бил съм "съкрушен поради блудното им сърце" (Йез. 6:9).

Грехът е по-ужасен от страдание - от болест, от бедност и смърт. Има повече злоба в капка грях, отколкото в море от страдания, защото грехът е причина за страданията, а причината е по-важна от последствието. Страданията водят до покаяние (2 Лет. 33:12), страданията пречистват благодатно, те предпазват от осъждение (1 Кор.11:32). И така, страданията в по-голямата си част са за наше добро, но в греха няма добро. Страданието на Манасия го доведе до смирение, но грехът на Юда го доведе до отчаяние.

Страданията засягат единствено тялото, но грехът прави нещо повече. Той отравя въображението, обърква чувствата. Страданията поправят; грехът унищожава. Страданията могат единствено да отнемат живота; грехът отнема душата (Лука 12:20  ).

Очевидно е, че грехът е по-лош от страданието, тъй като най-голямото осъждение, което Бог може да присъди на човек в този живот е да го остави да съгрешава неконтролируемо. Когато Господното недоволство пламне срещу някой, Той не казва, че ще допусне меч и язви срещу него, а че ще го остави да съгрешава: "Затова ги оставих да вървят според упорството на сърцето си" (Пс. 81:12). Ако според самия Бог най-голямото зло е човек да бъде оставен на греховете си, то грехът е много по-лош от страданието. Щом това е така, защо тогава мразим страданието?

Сравнете греха с ада, и ще видите, че грехът е по-лош. Мъченията играят голяма роля в ада, но там няма нищо по-лошо от греха. Адът е сътворен от Бога, но грехът не е. Грехът е дяволско творение. Мъките на ада са товар единствено за грешника, но грехът е товар за Бога: "Притиснат съм под вас както притиска кола пълна със снопи"  (Амос 2:13, в своб. превод-бел.пр.) В мъченията на ада има нещо добро, а именно, изпълнението на божествената справедливост. В ада има справедливост, докато грехът е най-висшата форма на несправедливост.  Той ограбва Бога от Неговата слава, Христос -от Неговото изкупление, душата от щастие. Сами преценете дали грехът не е най-ужасното нещо, по-лошо от страданията или ада.

Грехът засяга тялото. Излага го на ужасни неща. Идваме  на света с писък и го напускаме със стенания. Той карал траките да плачат при раждането  на децата им, както ни казва Херодот, при мисълта за трудностите, които ще трябва да преживеят в този свят. Грехът е троянски кон, от който излиза цяла армия от неприятности. Грехът придава блясък на виното на нашата утеха и копае гроба ни (Римл. 5:12).

Грехът достига душата. Чрез греха изгубихме Божия образ, в който се криеше нашата святост и величие. Адам в своята първоначална слава бе като вестител, който носеше Неговите доспехи. Всички го почитаха, защото носеше царските доспехи. Когато обаче ги съблече, никой повече не го зачиташе. Грехът ни опозорява по същия начин. Той отнема нашата дреха на невинност. Това не е всичко. Тази островърха стрела на греха пронизва още по-дълбоко. Завинаги би ни отделила от прекрасното видение на Бога, в чието присъствие е пълнота от радост. Ако грехът е толкова хиперболично грешен, трябва да породи нашата омраза и да събуди нашето неизкоренимо възмущение. Както омразата на Амнон към Тамар бе по-голяма от любовта, с която бе я възлюбил (2 Царе 13:15), така и ние трябва да мразим греха безкрайно повече, отколкото го обичаме.

-ТОМАС УОТСЪН

Из творбата "Покаянието", издателство "Нов човек"

————————
"Грехът има дявола за баща, срама - за спътник и смъртта  за заплата!"

~Томас Уотсън

CS LEWIS THE MOST BELOVED HERETIC, by Graeme Fallows

CS LEWIS THE MOST BELOVED HERETIC, Graeme Fallows


Facts on C.S. Lewis beliefs -- keep in mind brethern that if anyone would teach, preach, or walk into your church today and speak these beliefs, those who know the Word-of-God would immediately label them as a blatant and blasphemous heretic! So please use discernment and watch who you condone, quote, and admire! It is giving your stamp of approval on a false teacher, of which God I am sure is not pleased!

C.S. LEWIS: That name rolls off the tongue with buttery smoothness and emanates a vivaciously ethereal theological preponderance. It makes billions of people well up with emotion and delight. It is a name more beloved than any other name in Christian history that is not found in the Bible itself. The book Mere Christianity is listed as the 3rd most influential book for Evangelicals. It is listed in just about every list of top Christian books of “all time.” CS. Lewis is beloved by everyone from Roman Catholics to scores of Baptists and Pentecostals. He remains one of the most quoted Christian authors of all time and considered one of the 50 most influential Christians of history.

I have personally witnessed the most diverse range of people gleefully quote C.S. Lewis. This includes people who adhere to all manner of theological and ecclesiological positions, including fundamentalism, cessasionist, continuationism, calvinism, arminianism, molinism, open theism, the third wave prophetic movement, the traditional Pentecostal movement, heck every single movement!

"Woe unto you, when all men shall speak well of you! for so did their fathers to the false prophets...." (Luke 6:26)

Are you getting the point? C.S. Lewis is one of the most influential, beloved, esteemed, revered, and honored Christian authors of all time. He is claimed by Calvinists like John Piper and the Open Theists like Greg Boyd. Essentially everyone thinks two things (1) C.S. Lewis is amazing, and (2) C.S. Lewis is on their team.

Turns out that while the majority of the Christian world absolutely adores C.S. Lewis “the author” very few people know C.S. Lewis “the heretic.”

════════════

THE “HERESIES” OF C.S. LEWIS

❃ 1. Evolution is a valid scientific explanation for life

C.S. Lewis openly accepted that evolution was a valid scientific theory of origins. In fact, his most famous Christian book, “Mere Christianity” includes the concept of scientific evolution as an example of spiritual growth in the books grand finale. This was never updated, revised, or changed, throughout Lewis’ life.

“Thousands of centuries ago huge, very heavily armoured creatures were evolved. If anyone had at that time been watching the course of Evolution he would probably have expected that it was going to go on to heavier and heavier armour. But he would have been wrong. The future had a card up its sleeve which nothing at that time would have led him to expect. It was going to spring on him little, naked, unarmoured animals which had better brains: and with those brains they were going to master the whole planet. They were not merely going to have more power than the prehistoric monsters, they were going to have a new kind of power. The next step was not only going to be different, but different with a new kind of difference. The stream of Evolution was not going to flow on in the direction in which he saw it flowing: it was in fact going to take a sharp bend…. Now, if you care to talk in these terms, the Christian view is precisely that the Next Step has already appeared. And it is really new. Itis not a change from brainy men to brainier men: it is a change that goes off in a totally different direction-a change from being creatures of God to being sons of God. ” (Lewis, Mere Christianity, “The Next Man,” 12)

“For long centuries God perfected the animal form which was to become the vehicle of humanity and the image of Himself. He gave it hands whose thumb could be applied to each of the fingers, and jaws and teeth and throat capable of articulation, and a brain sufficiently complex to execute all the material motions whereby rational thought is incarnated. The creature may have existed for ages in this state before it became man: it may even have been clever enough to make things which a modern archaeologist would accept as proof of its humanity. But it was only an animal because all its physical and psychical processes were directed to purely material and natural ends. Then, in the fullness of time, God caused to descend upon this organism, both on its psychology and physiology, a new kind of consciousness which could say ‘I’ and ‘me,’ which could look upon itself as an object, which knew God, which could make judgments of truth, beauty, and goodness, and which was so far above time that it could perceive time flowing past.” (Lewis, The Problem of Pain 13)

❃ 2. Adam and Eve were not literal people

The prominent pastor Tim Keller, who is an avid student of C.S. Lewis (14) writes “One of my favorite Christian writers (that’s putting it mildly), C. S.Lewis, did not believe in a literal Adam and Eve, and I do not think the lack of such belief means he cannot be saved.” (15)

Lewis himself writes the following (which was never revised, updated, or changed in new editions of his books): “Then, in the fullness of time, God caused to descend upon this organism, both on its psychology and physiology, a new kind of consciousness which could say “I” and “me,” which could look upon itself as an object, which knew God, which could make judgments of truth, beauty and goodness, and which was so far above time that it could perceive time flowing past… “We do not know how many of these creatures God made, nor how long they continued in the Paradisal state. But sooner or later they fell. Someone or something whispered that they could become as gods…. They wanted some corner in this universe of which they could say to God” (C.S. Lewis, Problem of Pain 16)

❃ 3. The Old Testament is partly legendary and mythical

C.S. Lewis did not believe that the earliest portions of Genesis were literal historical narrative, but rather that they were mythical ways of grasping for truth.

The earliest stratum of the Old Testament contains many truths in a form which I take to be legendary, or even mythical—hanging in the clouds, but gradually the truth condenses, becomes more and more historical. From things like Noah’s Ark or the sun standing still upon Ajalon, you come down to the court memoirs of King David. Finally you reach the New Testament and history reigns supreme, and the Truth is incarnate. And “incarnate” here is more than a metaphor. It is not an accidental resemblance that what, from the point of view of being, is stated in the form “God became Man,” should involve, from the point of view of human knowledge, the statement “Myth became Fact.” (Lewis, “Is Theology Poetry?,” in The Weight of Glory and Other Essays, (New York: Harper Collins, 2001), 129)

I have therefore no difficulty in accepting, say, the view of those scholars who tell us that the account of Creation in Genesis is derived from earlier Semitic stories which were Pagan and mythical. We must of course be quite clear what “derived from” means. Stories do not reproduce their species like mice. They are told by men. each re-teller either repeats exactly what his predecessor had told him or else changes it. He may change it unknowingly or deliberately. If he changes it deliberately, his invention, his sense of form, his ethics, his ideas of what is fit, or edifying, or merely interesting, all come in. If unknowingly, then his unconscious (which is so largely responsible for our forgettings) has been at work. Thus at every step in what is called–a little misleadingly–the “evolution” of a story, a man, all he is and all his attitudes, are involved. And no good work is done anywhere without aid from the Father of Lights. When a series of such re-tellings turns a creation story which at first had almost no religious or metaphysical significance into a story which achieves the idea of true Creation and of a transcendent Creator (as Genesis does), then nothing will make me believe that some of the re-tellers, or some one of them, has not been guided by God. (Lewis, 17)

“whether a particular passage is rightly translated or is myth (but of course myth specially chosen by God from among countless myths to carry a spiritual truth) or history…. But we must not use the Bible (our fathers too often did) as a sort of Encyclopedia out of which texts…can be taken for use as weapons.”(C. S. Lewis, Letters of C. S. Lewis, (New York, Harper and Row, 2001), p. 428.)

The point is that the whole Book of Jonah has to me the air of being a moral romance, a quite different kind of thing from, say, the account of King David or the New Testament narratives, not pegged, like them, into any historical situation. In what sense does the Bible “present” the Jonah story “as historical”? Of course it doesn’t say, “This is fiction,” but then neither does our Lord say that the Unjust Judge, Good Samaritan, or Prodigal Son are fiction (I would put Esther in the same category as Jonah for the same reason). How does a denial, a doubt, of their historicity lead logically to a similar denial of New Testament miracles? Supposing (as I think is the case), that sound critical reading revealed different kinds of narrative in the Bible, surely it would be illogical to suppose that these different kinds should all be read in the same way? (Lewis, Letter from C. S. Lewis to Corbin 18)

❃ 4. Substitutionary Atonement is not the Gospel

Most protestants state that what took place on the cross can be explained with Penal Substitutionary Atonement, the idea that God punished Jesus as a substitute instead of sinners for their sins. Many modern evangelicals indeed call substitutionary atonement “The Gospel,” however, C.S. Lewis did not accept this:

Now before I became a Christian I was under the impression that the first thing Christians had to believe was one particular theory as to what the point of this dying was. According to that theory God wanted to punish men for having deserted and joined the Great Rebel, but Christ volunteered to be punished instead, and so God let us off. Now I admit that even this theory does not seem quite so immoral and silly as it used to; but that is not the point I want to make. What I came to see later on was that neither this theory nor another is Christianity. The central belief is that Christ’s death has somehow put us right with God and given us a fresh start. Theories as to how it did this are another matter: A good many different theories have been held as to how it works; what all Christians are agreed on is that it does work. (Lewis, Mere Christianity, 19)

❃ 5. People from other religions can be saved

“There are people in other religions who are being led by God’s secret influence to concentrate on those parts of their religion which are in agreement with Christianity, and who thus belong to Christ without knowing it. For example a Buddhist of good will may be led to concentrate more and more on the Buddhist teaching about mercy and to leave in the background (though he might still say he believed) the Buddhist teaching on certain points. Many of the good Pagans long before Christ’s birth may have been in this position.“ (Lewis, Mere Christianity p.176, 177, 19).

“I think that every prayer which is sincerely made even to a false god or to a very imperfectly conceived true God, is accepted by the true God and that Christ saves many who do not think they know Him. (C. S. Lewis, Letters of C. S. Lewis, (New York, Harper and Row, 2001), p. 428.)

❃ 6. There is a Purgatory after death

“Of course I pray for the dead. The action is so spontaneous, so all but inevitable, that only the most compulsive theological case against it would deter me. And I hardly know how the rest of my prayers would survive if those for the dead were forbidden. At our age, the majority of those we love best are dead. What sort of intercourse with God could I have if what I love best were unmentionable to him? I believe in Purgatory. I assume that the process of purification will normally involve suffering. Partly from tradition; partly because most real good that has been done me in this life has involved it. But I don’t think the suffering is the purpose of the purgation. I can well believe that people neither much worse nor much better than I will suffer less than I or more. . . . The treatment given will be the one required, whether it hurts little or much. My favourite image on this matter comes from the dentist’s chair. I hope that when the tooth of life is drawn and I am ‘coming round’,’ a voice will say, ‘Rinse your mouth out with this.’ This will be Purgatory. The rinsing may take longer than I can now imagine. The taste of this may be more fiery and astringent than my present sensibility could endure. But . . . it will [not] be disgusting and unhallowed.” (C.S. Lewis, Letters To Malcolm: Chiefly on Prayer, chapter 20, paragraphs 7-10, pages 108-109 20)

❃ 7. People are not thrown into a fiery, eternal hell

Firstly, Lewis was a student of the Universalist pastor and author George MacDonald (21, 22), however Lewis did not fully accept his mentors universalism. Rather, he became known for proposing a radically different idea about hell. Lewis did not the hell passages literally, including their depictions of God as a judge throwing people into a fiery lake, but rather as symbolically for a hell what was self-imposed.

“The doors of Hell are locked on the inside. I do not mean that the ghosts may not wish to come out of Hell, in the vague fashion wherein an envious man ‘wishes’ to be happy: but they certainly do not will even the first preliminary stages of that self-abandonment through which alone the soul can reach any good. They enjoy forever the horrible freedom they have demanded, and are therefore self-enslaved: just as the blessed, forever submitting to obedience, become through all eternity more and more free.” (Lewis, The Problem of Pain, 23)

Even regarding this self-imposed exile, Lewis was unsure about its eternality, saying the passages on the topic “usually emphasizes the idea not of duration but of finality, whether this eternal fixity implied endless duration–or duration at all–we cannot say” (Lewis, The Problem of Pain, 24)

He even postulated that hell might simply be solitary existence, essentially, being alone in ones brain:Whether [hell] means being left to a purely mental existence, left with nothing at all but one’s own envy, prurience, resentment, loneliness & self conceit, or whether there is still some sort of environment, something you call a world or a reality, I never pretend to know. But I wouldn’t put the question in the form “do I believe in an actual Hell.” One’s own mind is actual enough. If it doesn’t seem fully actual now that is because you can always escape from it a bit into the physical world – look out of the window, smoke a cigarette, go to sleep. But when there is nothing for you but your own mind (no body to go to sleep, no books or landscape, nor sounds, no drugs) it will be as actual as – as – well, as a coffin is actual to a man buried alive. (Letters of C. S. Lewis to Arthur Greeves (13 May 1946) 25)

❃ 8. Belief in Satan not necessary for Christian faith

No reference to the Devil or devils is included in any Christian Creeds, and it is quite possible to be a Christian without believing in them. I do believe such beings exist, but that is my own affair. Supposing there to be such beings, the degree to which humans were conscious of their presence would presumably vary very much.Third-Reich-3 I mean, the more a man was in the Devil’s power, the less he would be aware of it, on the principle that a man is still fairly sober as long as he knows lie’s drunk. It is the people who are fully awake and trying hard to be good who would be most aware of the Devil. It is when you start arming against Hitler that you first realize your country is full of Nazi agents. Of course, they don’t want you to believe in the Devil. If devils exist, their first aim is to give you an anaesthetic — to put you off your guard. Only if that fails, do you become aware of them. (Lewis, “Answers to Questions on Christianity,” God in the Dock (Eerdmans: 1970) 56-57. (26)

ПЕЛАГИАНСКИЯТ ПЛЕН на ЦЪРКВАТА, д-р Роберт Ч. Спроул

ПЕЛАГИАНСКИЯТ ПЛЕН на ЦЪРКВАТА

Роберт Ч. Спроул

 Малко след началото на Реформацията, няколко години след като на вратата на църквата във Витенберг Мартин Лутер окачва своите 95 тезиси, той издава няколко кратки брошури на различни теми. Една от най-провокативните е озаглавена „Вавилонският плен на Църквата.“ В тази книга Лутер се връща към този период от историята  на Стария Завет, когато Ерусалим е  разрушен от нахлуващите  вавилонски войски и елита от хората ca откарани в плен. Лутер през шестнадесети век взема картината на Вавилонския плен, прилага я към своя исторически период и пише за новия, вавилонски плен на Църквата. Той говори за  Рим като съвременен Вавилон, който държи Евангелието за заложник с отхвърлянето на  библейското разбиране за оправданието. Можете да разберете колко силна е била опозицията и колко полемично за този период е било такова заглавие което казва, че Църквата не просто е допуснала грешка и се е отклонила, но е паднала, и че всъщност се  намира в този вавилонски, езически плен.

Често съм се чудил: ако Лутер беше жив днес и  погледне на църквата, но не на най-либералната църковна общност, а на евангелската църква – какво би казал? Разбира се, че не мога да дам отговор като упълномощен от него, но ето какво мога да предположа: Ако Мартин Лутър бе живял днес и се реши да напише книга, тя ще се нарича "Пелагианският плен на евангелската църква". Според Лутер в основата на доктрината за оправданието лежи  друга богословска тема. Той пише за това в книгата си, "Робството на волята." Поглеждайки към Реформацията и към Солата на Реформацията - Sola Scriptura, Sola Fide, Sola Gratia, Solus Christus, Soli Deo Gloria, Лутер бил убеден, че Sola Gratia - доктрината за благодатта е сърцето на Реформацията; и че доктрината Sola Fide-оправдание само чрез вяра предшества  доктрината  Sola Gratia-концепцията за оправдание само по благодат.

В изданието "Робството на волята" на издателството Revel Флеминг (Fleming Revell) преводачите Дж. И. Пакър и O.Р. Джонстън са включили провокативно до известна степен историческо и теологическо въведение. Ето как завършва предговора:

„Днес протестантите трябва да се замислят по тези въпроси. С какво  право се наричаме деца на Реформацията? Много от съвременните протестанти няма да са признати, нито възприети от Пионерите (родоначалниците) на Реформацията. "Робството на волята“ ни показва ясно какво те някога  са вярвали относно спасението на погиващото човечество. В светлината на това, трябва да се запитаме: Дали „следлутерския“ протестантски свят не продаде правото си на първородство? Днес, съвременното протестантство не е ли по-скоро последовател на Еразъм, вместо на Лутер?  Не се ли  опитваме да сведем до минимум и да игнорираме доктриналните различия в името на "вътрешния" мир? Не сме ли виновни за доктриналното безразличие - това, в което Лутер обвини Еразъм? Вярваме ли още, че именно доктрината е от значение?“ ^[I]

Исторически факт е, че Лутер, Калвин, Цвингли и всички водещи протестантски богослови от първия период на Реформацията са поддържали единна позиция по този въпрос. По други въпроси са имали различия. Те всички са били убедени относно човешката безпомощност в греха и Суверенитета на Бога в благодатта. За тях именно тези доктрини са били източник на живата сила на християнската вяра. Един съвременен редактор на Лутеровите творби  казва следното:

„Всеки, който остави тази книга без да е осъзнал, че евангелското богословие стои или пада върху учението за  робството на волята, я прочел напразно. Често доктрината за дареното оправдание чрез вяра, която е ставала център на спорове по време на Реформацията се счита за сърцето на реформаторската теология, но това едва ли е точно. В действителност, в аргументите си те се фокусирали върху учението на Павел, към което са били обърнати Августин и други, че един грешник се спасява само по дарената и суверенна благодат, а доктрината за оправдание чрез вяра е важна, защото защитава принципа на суверенната благодат. В тяхното мислене суверенността на благодатта е намерила израз на по-дълбоко ниво - доктрината за монергистичното новорождение“ ^[II]

По този начин вярата, чрез която приемаме Христос за оправданието ни, е дар от  суверенния Бог. Принципът Sola Fide не може да бъде правилно разбран извън широкия принцип Sola Gratia. Кой е източникът на вярата? Вярата е дар Божий, чрез който получаваме дареното от Бог оправдание? Или, вярата е условие за оправдание, което човек трябва сам да изпълни? Виждате ли разликата? Нека обясня това с по-прости думи. Наскоро чух един евангелист да казва: "Ако Бог прави хиляда стъпки към теб за да те изкупи, в крайна сметка ти трябва да направиш решаващата крачка за да си спасен." Също, помислете над твърдението на един от най-обичаните и водещи американски евангелизатори на XX век Били Греъм, който ентусиазирано каза: "99 процента прави Бог, но ти трябва да направиш този последния 1 процент."

Какво е пелагианство?

Нека се върнем към моето заглавие "Пелагианският плен на Църквата." За какво става дума? Пелагий е монах, живял във Великобритания през пети век. Бил е съвременник на най-големия богослов на първото хилядолетие от историята на Църквата, ако не на всички времена - Аврелий Августин, епископ на Хипо в Северна Африка. Чували сме за св. Августин и за големите му богословски  трудове, "Градът на Бога", "Изповедите" и други, които остават християнски класики.

Освен, че Августин е един титаничен теолог и изумителен интелект, също бил дълбоко духовен човек и човек на молитвата. В една от известните си молитви, Августин се обръща към Бога със сякаш безобидните на пръв поглед думи: "Боже, заповядай това, което искаш и ми дай това, което заповядваш!" Да чуете молитва като тази -  би ли било удар за вас? Но, тази молитва става "удар" за британския монах Пелагий. Когато чул тези думи, той започва енергично да протестира, дори апелира към Рим да осъдят тази ужасна молитва появила се изпод перото на Августин. И ето защо. Той (Пелагий) казва: "Ти Августин казваш, че Бог има присъщото право да командва, каквото Той поиска от създанието? Никой няма да спори с това. Бог, Създателят на небето и земята има право да наложи задължения на неговите създания и да каже: "Направи това и не го прави." "Заповядай, което искаш" - това е напълно легитимна  молитва.

Пелагий не бил съгласен обаче с другата част на Августиновата молитва: "Дай ми това, което заповядваш." Той казал: "Какво искаш да кажеш? Ако Бог е справедлив, ако Бог е праведен и свят и ако Бог заповядва на Своите създания да направят нещо, то със сигурност у самото създание  има сила, морална способност да  направи това, тъй като в противен случай Бог никога не би изискал това". И това има смисъл. Според Пелагий - моралната отговорност винаги и навсякъде предполага морална способност или морална възможност. Ето защо трябва да се молим: "Господи, дай ми способността да съм в състояние да правя това, което ми заповядваш да направя?" Пелагий смятал, че подобно изявление хвърля сянка върху последователността на самия Бог, Който държи хората отговорни за това, което те всъщност не могат да направят.

Така в последвалия дебат Августин ясно обяснява, че при Сътворението Бог не изисква от Адам и Ева нищо такова, което те не биха били в състояние да направят. Обаче, след като грехът влезе в света и човечеството падна в грях,  нито Божият закон бе отменен, нито Бог занижи Своите святи изисквания особено поради вече слабото, паднало състояние на творението. Бог наистина наказа Своето творение, осъждайки го за първородния грях , така щото всеки един човек, роден след  Адам и Ева се ражда в грях. Първородният грях - не е първият грях. Първородният грях е резултатът от първия грях; първородният грях се отнася до присъщата ни поквара, от която сме родени в грях и сме заченати в грях. Ние не се раждаме в неутрално състояние на невинност, а сме родени в едно грешно, паднало състояние. Почти всяка църква от Световния съвет на църквите в някакъв момент от своята история и в подготовката на своя символ на вяра формулира някаква доктрина за първородния грях. Видно от библейското откровение е, че ако започнем отричане на библейския възглед за човечеството, ще отречем напълно и  първородния грях.

И това е точно това, което става предмет на спора в битката между Августин и Пелагий през пети век. Пелагий каза, че няма такова нещо като първороден грях. Адамовият грях засяга Адам и само Адам. Няма предаване на вината, нито предаване на падналата човешка природа или някаква поквара върху потомците на Адам и Ева. Всеки е роден в същото състояние на невинност, в което е бил създаден Адам. Той още каза,  че за да може човек да живее живот на послушание към Бога, то живота на морално съвършенство е възможно без никаква помощ от Исус или без никаква помощ от Божията благодат. Пелагий каза, че благодатта - и тук е ключовото  разграничение – благодатта само подпомага за постигането на правдата. Но, какво означава "подпомага"?

Благодатта подпомага да се получи, подпомага по лесно да се получи правдата, но не е нужно да я има. Може да бъдете съвършени и без нея. Пелагий заяви още, че не само теоретично е възможно за някои хора да живеят по-съвършен живот без помощта на Божията благодат, но също, че в действителност има хора, които живеят така. Августин каза: "Не, не, не ... Човешката природа е толкова  поразена от греха – до дълбините на нашето същество и толкова много, че у нито едно човешко същество няма морална сила да се преклони за да си сътрудничи с Божията благодат.  Човешката воля като резултат от първородния грях, все още има силата да избира, но тя е в робство на злите си желания и наклонности." Августин описва състоянието на падналото човечество като неспособност да не греши. Да го кажем с прости думи - Августин казва, че в грехопадението човек е загубил моралната си способност да избира Божието и сега той е в плен на собствените си зли наклонности.

В пети век Църквата осъди Пелагий като еретик. Пелагианството бе осъдено на Събора в Оранж, бе осъдено отново на Събора във Флоренция, на Събора в Картаген  и също така по ирония на съдбата на  Събора в Трент през шестнадесети век в първите три анатеми на каноните на Шестата Сесия. Така последователно, през цялото време на своята история, Църквата категорично и основателно осъжда пелагианството, защото пелагианството отрича падналата човешка природа;  отрича доктрината за първородния грях.

Сега това, което се нарича полу-пелагианство, както префикса "полу-" подсказва - е нещо по средата между "абсолютно" августинианство и "абсолютно" пелагианство. Полу-пелагианството каза следното: да, имаше грехопадение; да, имаше първороден грях; Да, първоначално човешката природа бе променена в  това състояние на  поквара и всяка една сфера от нашата човечност е била значително отслабена при грехопадението и то толкова много, че без помощта на Божията благодат никой не би могъл да бъде избавен, така че, благодатта не само ни помага, но и че тя е абсолютно необходима за спасение. Докато ние сме толкова паднали, че не може да бъдем спасени без благодат, ние не сме толкова паднали, че да не сме в състояние да приемем или отхвърлим благодатта, когато ни се предложи. Волята е отслабена, но не е поробена. В центъра на нашето същество остава един остров на правдата, недокоснат от грехопадението. Именно  този малък остров на правдата, малък участък на добродетел, който остава все още непокътнат в душата или волята, в него е рещаващата разлика между рая и ада. Именно този остров играе важна роля, когато Бог прави хиляда стъпки за да стигне до нас, но в крайна сметка, от рещаващо значение е нашата една стъпка, която правим, която определя къде ще прекараме вечността - в ада или в рая, дали можем да упражним тази малка правда в дълбините на нашето същество или не. Августин не признава никакъв остров на правдата, дори и толкова малък като някой коралов остров в Тихия океан. Той каза, че това е един митичен остров, тъй като волята е поробена и човек е мъртъв в греховете си.

По ирония на съдбата, Църквата осъди строго полу-пелагианството така както и самото пелагианство, но ако разгледате документите от XVI век и прочетете как католиците разбират спасението, ще видите, че на практика Църквата се отказала от това, което са учили Августин и Тома Аквински. Църквата стига до извода, че човешката воля е с все още незасегната от греха свобода и че човек трябва да "сътрудничи" и се съгласява с  предварителната благодат, която Бог му предлага. Ако ние упражним тази воля, ако упражним сътрудничество със силите, които са ни  останали, ще се спасим. И така, в шестнадесети век Църквата прегърнала отново полу-пелагианството.

По време на Реформацията всички реформатори са били съгласни в тази точка:  моралната неспособност на падналите човешки същества да изберат Божието, че всички хора, с цел да бъдат спасени, са напълно зависими и то не деветдесет и девет процента, но зависими сто процента от монергистичната работа на регенерация, за да се стигне до вярата, и че самата вяра е дар от Бога. Това не е, че ние  предлагаме спасение и че ще се родим отново, ако изберем да вярваме. Но, че ние не можем дори да повярваме, докато Бог в Своята благодат и Неговата милост първо не промени разположението на нашите души чрез суверенната Си работа на регенерация. С други думи, всички реформатори се съгласиха, че ако не се роди някой отново, не може да види Божието царство, нито сам да влезе в Него. В шеста глава от Евангелието на Йоан четем думите на Христос: "Никой не може да дойде при Мене, ако Отец ми не го привлече" (6:44) - по този начин, необходимо условие за вярата и спасението е  новорождението.

Евангелисти и вяра

Съвременното протестантство (евангелското християнство) почти без изключение и универсално учи, че за да се роди отново, човек първо трябва да  повярва. Трябва да изберете дали да се родите отново. Нали това чувате из църквите? Според проучване от Института Джордж Барна  повече от 70% от населението в Америка "християни изповядващи евангелска вяра" считат, че човек е добър по природа. И повече от 80% споделят мнението, че Бог помага на този, който си помага сам. Тази гледна точка - или нека го кажа отрицателно - нито една от тези гледни точки не може да се нарече полу-пелагианска. И двете са пелагиански. Да се твърди, че в своята същност сме добри - това е пелагианския възглед. Бих искал да предположа, че най-малко 30% от хората четящи тази статия, а и дори повече, ако действително знаем за какво мислят, сърцата им туптят в ритъма на пелагианството.  Препълнени сме с него.  Заобиколени сме от него. Потопени сме в него. Слушаме го всеки ден. Слушаме за него всеки ден в светската култура. И не само слушаме за него всеки ден в светската култура, но го слушаме всеки ден по християнската телевизия и християнското радио.

През деветнадесети век  един проповедник, който става много популярен в Америка написа богословска книга  като  резултат на собственото си обучение по право, в която той не скрива пелагианските си възгледи. Той отрича не само августинството, но също така и полу-пелагианството, стоейки твърдо върху пелагианска позиция, казвайки напълно недвусмислено, че не е имало нито грехопадение, нито първороден грях. Този човек  много силно атакува учението за заместителната жертва на Христос и освен това се отказва от учението за оправдание чрез вяра, посредством вменяването на Христовата правда. Основната теза на този човек е, че не се нуждаем от вменяване правдата на Христос, защото имаме капацитет в и от себе си, за да станем праведни. Името му е Чарлз Фини, един от най-почитаните евангелизатори в Америка. Сега, ако Лутер е бил прав, че Sola Fide – учението, с което Църквата стои или пада, това, което реформаторите са казали за оправданието, че е само чрез вяра, както също и че учението за заместителната жертва са най-важните истини в християнството, то единственото заключение, което можем да направим е, че Чарлз Фини не е бил християнин. Чета написаното от него и не разбирам как някой християнин може да напише това. И все пак, той е в Залата на славата на Евангелското християнство в Америка. Той е патрон-покровител на Евангелизма от XX век. И той не е полу-пелагианец. Той е откровен в своето пелагианство.

Остров на правда

Едно нещо е ясно: че можете да бъдете чист пелагианец и да сте напълно добре дошли в евангелското движение днес. Лисицата не само се е качила на одъра и се е настанила,  но е и изпъдила всички от там. Съвременното евангелско християнство днес гледа с подозрение на Реформираната теология, която се е превърнала в нещо като третокласен гражданин на евангелизма. Може да кажете: "Чакай малко. Нека не обвиняваме всички в крайностите на пелагианството, защото в края на краищата Били Греъм и други хора учат как е станало грехопаданието; че трябва да получим благодат;наистина има първороден грях; полу-пелагианците не са съгласни с Пелагиевият  повърхностен и оптимистичен възглед, че човешката природа не е опорочена." И това е вярно. Без съмнение. Но именно такова островче на праведност (че човек все още има способност в себе си и от самосебе си, за да се обърне, да се промени, да се преклони, да се разпорежда, да прегърне предложената му благодат) разкрива защо историческото полу-пелагианството не се нарича полу-августинство, а именно полу-пелагианство.

Чух евангелист да използва две аналогии, за да опише това, което се случва в нашето изкупление. Той каза, че грехът има толкова силно влияние у нас, че сме като човек, който не може да плува и е паднал зад борда в бурно море. И потъва под водата за трети път, а на повърхността се виждат само  върховете на пръстите му; ако никой не се намеси за да го спаси, той няма шанс да оцелее, няма надежда, обречен е на смърт. Ако Бог не му хвърли спасително въже, той няма да се спаси. И Бог трябва не само да хвърли спасителния пояс някъде близо до него, но точно на самото място, където човекът може с пръстите си да хване пояса. Поясът трябва да падне точно на същото място. Човекът може да се удави, ако той не приложи малко усилие от своя страна и хване пояса с пръстите си и само тогава Бог ще го спаси. Но докато, това незначително действие от страна на човека не е изпълнено, той със сигурност ще загине.

Следващата аналогия: Един човек е безнадежно  болен. Той е в болницата без някой да  може да му помогне, болестта му е смъртоносна. Той няма ни най-малък шанс за спасение, освен ако някой отвън не му донесе лекарството, което може да го спаси от тази смъртоносна болест. Бог има това лекарство, Той влиза при болния с него. Но човекът е толкова немощен, че не може да вземе лекарството, Бог трябва да го излее в лъжица. Да се наведе над него и да му отвори устата. Бог трябва да изсипе  лекарството в устата на човека, но човекът все пак трябва да го преглътне.

Ако ще се използват тези аналогии, нека бъдем точни. Човекът няма да излезе от  водата  третия път; той е бил удавен и лежи на океанското дъно. Точно там сте вие, когато сте били мъртви в греховете си, живели сте според законите на този свят и под управлението на княза на този свят. И когато сте били мъртви, Бог ви е оживил с Христа. Бог се е гмурнал на  дъното на океана и е извадил труп, вдъхнал е в ноздрите му жизнено дихание и ви е възкресил от мъртвите. Също, вие не умирате от смъртоносна болест в болницата, а когато сте се родили, сте родени мъртви. Това е, което Библията казва,  ние сме морално мъртвородени.

Имаме ли воля? Да, разбира се, имаме воля. Калвин каза, че ако под  свободна воля разбирате способността да изберете това, което желаете, тогава всички ние имаме свободна воля. Ако под свободна воля разбирате способността на падналия човек да е предразположен да избере това, което е угодно на Бога, но без предшестващото монергично дело на новорождението, то тогава свободната воля - е твърде претенциозен термин, за  да се приложи по отношение на човека.

Полу-пелагианската доктрина за свободната воля, която преобладава днес в евангелския свят - е езически възглед, който отрича греховното робство на човешкото сърце. Този възглед подценява влиянието на греха върху нас.

Никой от нас не иска да види нещата толкова зле, колкото са в действителност. Библейската доктрина за човешката поквара е сурова. Aпостол Павел не казва: "Знаете ли, разбира се тъжно е, че има грях в света; никой не е съвършен. Но дерзайте, по своята същност, ние сме добри." Виждате ли? Дори един бегъл прочит на Писанието отрича това.

Да се върнем към Лутер. Какъв е източникът и състоянието на вярата? Дали е даденото от Бога средство, чрез което получаваме даденото ни от Бога оправдание? Или, вярата е състояние на оправдание, което ние трябва сами да изпълним? Е ли вашата вяра – дело? Дали това е едно дело, което Бог оставя за вас да направите? Имах дискусия с няколко души от Гранд Рапидс, щата Мичиган. Говорих за Sola Gratia. И един от дискутиращите беше разстроен.

Той каза: "Да не се опитваш да ми кажеш, че в крайна сметка Бог е, който суверенно регенерира или не регенерира душата?"

Аз отговорих: "Да", и той беше много разстроен от това. Попитах го, християнин ли е.

Той каза, да.

Тогава аз му зададох въпрос: "Имаш ли невярващи приятели?"

Той отговори: "Разбира се, имам."

Попитах: "Защо ти си  християнин, а твоите приятели не са? Защото ти си по-добър, по-праведен от тях ли?" Той не е глупав човек. Той няма да отговори: "Да, защото съм по-праведен от тях. Аз правя всички неща правилно, но приятелите ми не." Той знаеше до какво го водя, задавайки му този въпрос.

И той отговори: "Не, разбира се, не."

Попитах: "Тогава, обясни ми защо. Защото си по-умен от твоите приятели ли? "

Той отговори: "Не".

Той не би се съгласил, че основният, решаващ фактор е Божията благодат. Той не бе стигнал до това. И след като обсъждахме това в продължение на петнадесет минути, той каза: "ОК, ще го кажа. Аз съм християнин, защото съм постъпил правилно, откликнах правилно, а приятелят ми – не ".

На какво уповаваше този човек за спасението си? Не на всички негови дела като цяло, но на това, че той е направил едно правилно. Той е протестант, евангелист. Но неговият възглед за спасението не е по-различен от възгледа на Рим.

Божият суверенитет в спасението

Бих искал да задам един въпрос: Спасението - дар от Бога ли е или можем да го постигнем чрез собствени усилия? Спасението ни зависи ли изцяло от Бога или зависи от това, което трябва да направим? Тези, които вярват в последното, че спасението в крайна сметка зависи от това, което трябва да направим, отричат абсолютната  безпомощност на човечеството в греха и твърдят, че в крайна сметка формата на полу-пелагианството е правилна. Не е чудно, че по-късно реформираната теология обвини Арминианизма, че той принципно се е върнал към Рим, тъй като по същество е превърнал вярата в заслужаващо похвала дело и е предал Реформацията, понеже отрича суверенитета на Бог в спасението на грешниците, което е най-дълбокият религиозен и богословски принцип на Реформаторската мисъл. От гледна точка на Реформацията  Арминианизмът  е отказ от новозаветното християнството в полза на юдаизма в Новия Завет. Защото идеята да уповаваш за вярата на себе си не се различава по нищо от - да разчиташ на себе си в дела – както първото, така и второто могат да се нарекат нехристиянски и антихристиянски. В светлината на казаното от Лутер към Еразъм няма никакво съмнение, че той щеше да подкрепи тази преценка.

И все пак, днес този възглед  е широко разпространен всред евангелските кръгове. И докато полу-пелагианството, което по своята същност е само леко прикрита версия на истинското пелагианство, продължи да преобладава в църквата не знам какво ще се случи. Но знам какво няма да се случи: няма да има нова Реформация.  Докато не се смирим и не разберем, че никой човек не е остров на праведност, както и че у нито един няма такъв остров на праведност, че  спасението ни зависи изцяло от Божията благодат,  ние не ще започнем да почиваме  на благодатта и да се радваме на  величието на Божия суверенитет;  и ние няма да се избавим от езическото влияние на хуманизма, което превъзнася човека и го поставя в центъра на религията. Докато това се случва, няма да има нова Реформация, защото в сърцето на  Реформаторското учение, негово централно място е поклонението и благодарността към Бога и само на Бога.
Soli Deo Gloria, Само на Бога Слава.

^[I] Дж. И. Пакър и О.Р. Джонстън «Предговор» на  «Робството на волята», издателство Fleming Revell

^[II] пак там

Източник: http://www.reformed.org.ua/2/85/Sproul

Превод: Татяна Иванова

БЛАГОВЕСТВАМЕ или ЗАБАВЛЯВАМЕ?, п-р Джон МакАртър

БЛАГОВЕСТВАМЕ или ЗАБАВЛЯВАМЕ?

„Работата е в това, че мнозина биха искали да обединят църквата и сцената, играенето на карти и молитвата, танците и Господната вечеря. Ако ние не можем да удържим този поток, то поне можем да предупредим хората за неговото съществуване и да ги увещаем да стоят надалеч от него. Когато изчезва старата вяра и гасне ревността за Евангелието, няма нищо чудно в това, че хората търсят нещо друго, търсят удоволствия. Нямайки хляб, те се хранят с отпадъци, отхвърляйки пътя на Господа, ентусиазирано тичащи по пътя на глупостта.“ Чарлз Х. Спърджън

Когато Ч. Спърджън предупреждавал за тези, които „биха искали да обединят „църквата и сцената, играенето на карти и молитвата, танците и Господната вечеря“, никой не взел опасенията му насериозно. Днес обаче, пророчеството на Спърджън се изпълнява пред очите ни. Съвременните църковни сгради са построени на принципа на театрите. Вниманието е фокусирано не върху амвона, а върху сцената. Обществото на църквата наема мултимедийни специалисти, консултанти-програма, постановчици, учители по театрално изкуство, експерти по спецефекти, хореографи.

Всичко това е естествено продължение на маркетинговата философия на църквата. В края на краищата, основният конкурент на църквата е светът, пълен със своите развлечения и разнообразие от стоки и услуги. Затова маркетолозите казват, че ние не ще можем да спечелим хората, докато не развием алтернативните форми на забавления, завладяващи вниманието, привличайки лоялни миряни и помагайки им да се откажат от светското предлагане. По този начин изложената цел определя същността на търговската дейност.

Какво тук не е наред? От една страна, Църквата няма право да търгува своето служение като алтернатива на светските развлечения./1 Сол.2:3-6/ Подобна позиция изкривява и намалява истинската мисия на Църквата. Ние не сме призвани на карнавал, не сме и продавачи на коли втора употреба, не сме и улични търговци. Ние сме Христови посланници./2 Кор. 5:20/ И познавайки страха от Бога,/ст.11/ бивайки движени от любовта Христова,/ст-14/ ставайки съвършено ново създание, /ст.17/, умоляваме грешниците да се примирят с Бог.

Но вместо смело да провъзгласим на света истината за Христос, мегацъркви, движени от маркетинговата теория, с ентусиазъм разпространяват най-лошите направления на светската култура. Утолявайки жаждата на хората за увеселения, църквата само изостря проблема с безмислени емоции, апатия и материализъм. Откровено казано, трудно е да се измисли философия на служението, която би била в още по-голяма степен противоречива на образеца, даден ни от Господ.

В центъра и в основата на всяко служение на църквата трябва да се провъзгласява и тълкува Словото, за да израстват вярващите в зрялост и святост. Ако светът, гледайки на църквата, вижда развлекателен център, значи създаваме погрешно впечатление. Ако христианите възприемат църквата като увеселително заведение, тогава скоро църквата ще умре...

Никъде в Писанието, няма и намек за това, че Църквата трябва да привлича хората към Христос представяйки християнството като съблазнителна алтернатива. В Евангелието няма нищо алтернативно: „защото няма под небето друго име дадено между човеците, чрез което трябва да се спасим.“ Деян.4:12 Дори още в самото си начало благовестието не е било привлекателно в смисъла на съвременния маркетинг.

И както сме забелязвали, Евангелската вест често е „камък за препъване и канара за съблазън.“ /Римл.9:33, 1 Петр.2:8/. Тя предизвиква безпокойство, отблъсква, разстройва, разочарова, изобличава и оскърбява човешката гордост. И поставяне на подобна вест като стока за продан просто е невъзможно. Тези, които се опитват да прикрият обидните страни, представяйки ги по забавен начин, неизбежно извращават и скриват ключовата истина на вестта. Църквата следва да осъзнае, че нейната мисия никога не се е свеждала към обществени отношения и търговия. Ние сме призвани да живеем свято и да провъзгласяваме чистата Божия истина на невярващия свят  - с любов, но и без компромис.

п-р Джон МакАртър

Преводът е направен с разрешение на http://zametka.org.ua/?cat=4

КАКВО Е РЕФОРМИРАНА ВЯРА?

Какво е реформирана вяра?

КАКВО ОЗНАЧАВА РЕФОРМИРАНА? 

Терминът реформирана е исторически термин, който датира от почти пет века. Терминът се отнася за периодa, когато църквата  в търсене да върне християнството към авторитета на Писанието преживява Реформацията. Желанието на Реформацията е не да променя Божието слово, но по-скоро да върне обратно църквата към него и в съгласие с него. Водени от Мартин Лутер, Улрих Цвингли и Джон Калвин, църквите на Реформацията се отделили от грешките на средновековната римска църква и започнаха това, което днес ни е известно като протестантство.

 

КАКВО УЧАТ РЕФОРМАТОРИТЕ?

Мартин Лутер отдава голяма част от времето си в търсене да убеди църквата, че човекът е спасен по Божия благодат само чрез вяра. Той е вярвал, че всички учения и доктрини следва да се основават единствено на Писанието. Заедно с  Калвин, реформаторските теолози признавали ясното учение на Писанието, че Бог е суверенен Бог.

Те вярвали, че Бог не е бездеен зрител, но е  активен в цялата природа и в делата на човека, и че "Онзи, който те пази, няма да задреме.." ( Псалм 121: 3). Те учели както апостол Павел,  "защото в Него живеем, движим се и съществуваме " ( Деяния 17:28). Те били уверени, че Бог управлява създанието Си суверенно, и че всички събития се сбъдват по Божия план относно всичко, което е "според намерението на Бога, който върши всичко по решението на Своята воля " (Ефесяни 1:11).

 СУВЕРЕН ЛИ Е БОГ? 

Дали Творецът на всички има правото да прави каквото иска с народите на земята? Реформаторите вярвали не само, че Той има това право, но че Той упражнява Своята воля праведно, а че това е ясен принцип в Писанието. "И всичките земни жители се считат като нищо пред Него; по волята Си Той постъпва с небесната войска и със земните жители и никой не може да спре ръката Му или да Му каже: Какво правиш Ти? " (Дан.4:35) Неговият суверенитет бе специално реализиран в спасението на избраните.
Преподаването на френският реформатор Жан Калвин подчерта суверенитета на Бог, а често неговото дело е обобщено в т. нар."петте точки на калвинизма" с акронима "Т.U.L.I.P."/в превод- ЛАЛЕ/, обясняващ тези пет точки.

 

КАКВО Е Т.U.L.I.P. ?

Ранните протестантски водачи трябваше да  защитават ученията на Писанията за суверенитета на Бог срещу тези, които отричали тези права на Бога. Мнозина смятали, че спасението е поне отчасти в собствените им ръце и протестантските лидери били възмутени, че някой довежда  тази човешка гордост под авторитета на Писанието. Църковните водачи храбро провъзгласиха библейския отговор на тази атака срещу Божието подобаващо място като Господ над творението Си.

T Пълна Поквара: Човекът в своето паднало, грешно състояние „ не възприема това, което е от Божия Дух, защото за него е глупост; и не може да го разбере, понеже то се преценява духовно. " ( 1 Кор. 2:14). Божията собствена оценка на потомците на падналата Адамова раса беше " че се умножаваше злината на човека по земята и че всичките въображения на мислите на сърцето му бяха само зло цял ден.." ( Битие 6:5; 08:21).
Всичкото "добро", което човек мисли, че прави през целия си живот е, като "омърсена дреха" ( Исая 64:6). Каквото беше вярно относно цар Давид, същото е вярно за всички нас и ние трябва да осъзнаем, че сме били "родих се в нечестие и в грях ме зачена  майка  ми."( Псалм 51:5). Естественият човек не е болен,  дори не е неизлечимо болен, а е МЪРТЪВ. Апостол Павел напомня на тези, които са християни за миналото им, като говори образно: "И съживи вас, които бяхте мъртви във вашите престъпления и грехове,  в които сте ходили някога според вървежа на този свят, според княза на въздушната власт, на духа, който сега действа в синовете на непокорството,  между които и ние всички сме живели някога в своите плътски страсти, като сме изпълнявали волята на плътта и на помислите, и по естество сме били деца на гнева, както и другите. "(Ефесяни 2:1-3)
 

U Безусловно Избиране: Бог ни е избрал " в Него преди основаването на света, за да бъдем свети и без недостатък пред Него в любов " ( Ефесяни 1: 4).  Означава, че тези, които ще бъдат спасени, са тези, които са вече избрани от Господаря за спасение, - "Ще покажа милост, към когото ще покажа, и ще пожаля, когото ще пожаля. " ( Римляни 9:15) .  Избирането не се базира на някакво състояние вътре у човека, "за да не се похвали никой" (Ефесяни 2:9).

L Ограничено Изкупление: Христовото изкупление(атонмент) е специално за Неговите хора - "Аз давам живота Си за овцете" ( Йоан 10:15). Той не  проля кръвта си за тези, които няма да дойдат при него. Той не е платил цената за техния грях - това те трябва да направят за себе си. " Аз за тях се моля; не се моля за света, а за тези, които си Ми дал, защото са Твои." ( Йоан 17:9).

I Неустоима Благодат: Тези, които Той е избрал със сигурност ще дойдат при Него."Моите овце слушат гласа Ми, и Аз ги познавам, и те Ме следват." ( Йоан 10:27). "Всичко, което Ми дава Отец, ще дойде при мен,.." (Йоан 6:37) Бог изпраща Своя Свят Дух да работи в сърцата на избраните Му; " ще ви дам ново сърце и нов дух ще вложа вътре във вас" (Езекиил 36:26). " Никой не може да дойде при Мен, ако не го привлече Отец, който Ме е пратил " ( Йоан 6:44). " Защото даровете и призванието от Бога са неотменими " ( Римляни 11:29).

P Устояване, постоянството на светиите: "Моят Отец, който Ми ги даде, е по-голям от всичко; и никой не може да ги грабне от ръката на Отца. " ( Йоан 10:29). "и ще наречеш Исус, защото Той ще спаси народа Си от греховете им." ( Матей 01:21) .
Спасението не е по ничия заслуга, нито пък избирането като Негови истински овце е придобивка от личните усилия на вярващия, а "Онзи, който е започнал едно добро дело във вас, ще го завърши докрай до Деня на Иисус Христос "( Филипяни 1: 6).

 ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА

Голяма част от това, което Лутер, Цвингли, Калвин и другите реформатори са учили е било оспорвано от тези, които вярвали, че Бог може да бъде суверенен, но бил избрал да се откаже от Своята власт, така щото човешката свобода да не е ограничена. Тези предизвикателства често се основават на убежденията на Яков Арминиус, холандски семинарен професор. Неговите последователи са наречени Арминианци и отричат ​​учението на реформираната теология, специално като разглеждат индивидуалната стойност на човека. Те не вярват, че човекът е духовно мъртъв, а че той е просто болен от греха.

Докато калвинизмът твърди, че човек е спасен по безусловна благодат, Арминианците учат, че човек е спасен по благодат, но условно.  Условието е, че всеки човек трябва да развие от само себе си вяра в Бог и сам да достигне до Божията благодат. Реформаторите учеха, че човек няма собствена сила да спаси себе си и  единствено Божият Дух е, Който дава на вярващите новия живот и вярата. Предизвикателите учат, че човек притежавал поне някакви качества, чрез които е способен да отговори на условието на Божията благодат.

 

ЗАЩО РЕФОРМИРАНАТА ВЯРА Е ВАЖНА ДНЕС?

Преди пет века реформаторите са търсели да смирят човека и възвеличат Бог. Тази цел е била поддържана от началото на времето до сега от тези, които желаят да познават Господ на Силите. Реформистките църкви вярват, че "страхът от Господа е начало на мъдростта" ( Притчи 9:10). Те искат да учат и споделят Божието слово по всяко време, така че Христовата църква може да се ползва от здравото учение, да  увещава вярващия до по-дълбока признателност към Бога, Комуто трябва да служи.

Реформираната вяра е така важна днес, защото много "християнски" църкви не учат, нито вярват в Библията. Трябва да се разбере, че много от съвременните църкви поставят под въпрос такива основни истини като божествеността на Христос и Неговото възкресение. 

Не може просто да се каже: "добре,  няма значение в какво се вярва -  важно е само да вярваш в нещо." Без значение е какво светът ще ни накара да вярваме, за нас е важна доктрината. Това, което вярваме е от решаващо значение за нас. В книгата Деяния, беряните " приеха  словото с голяма готовност и всеки ден изследваха Писанията, за да видят дали това е вярно." (Деяния 17:11).

Със сигурност е вярно, че има много църкви, които ясно учат цялото Божие Слово. Нямаме намерение да загатваме тук, че човек не може да бъде спасен, ако не е член на една реформирана църква. Това е неправилно. Намерението ни бе да посочим тази система от вяра и богословие, която най-тясно следва Божието слово.