ЕРЕСИ в ХРИСТИЯНСТВОТО - 1 част, Петър ван Стовел

Гоненията на християните започват от Ерусалим, а по-късно и от Рим, като са не само неуспешни, но допринасят за разпространение и развитие на християнството .  Юдеите и фарисеите са първите противници, които не са се ограничавали само с физически преследвания, а са увреждали Църквата чрез своите фалшиви доктрини. Евангелията на Матей и Марко призовават към духовна будност и пазене на вярата непокварена. Разпознаването на лъжепророци и лъже-учения, отначало е било прерогатив на апостолите. Към средата на 2-ри и началото на 3-ти век, християнството е вече широко разпространено и изисква вътрешно управление. След апостолската ера, най- ранно известната структура на управление е епископалната структура. Епископите са управлявали над епархии или областни духовни центрове, а презвитери и дякони са ръководили местните църкви. Епископите са давали тълкуванието на  Святите Писания и  преглеждали всяко учение да ли е съгласно "писанията". Те са  обявявали за "ереси" грешни и заблудителни учения. Тези епископи са били наричани още "отци". Най-известни от ранните отци са : Климент от Рим, Игнатий от Антиохия, Поликарп от Смирна, Ирениус от Лион. С разрастването на християнството нуждата от литература също расте, което от своя страна изисква стриктна проверка на ученията. Това е отворило врата за полемика и философски течения създали се между древните теолози. 
         
Ранните християни запазват много от юдейските доктрини и писания като приемат превода на Стария Завет -  Септуагинта, който е превод на 72 юдейски книжовници на старогръцки език в Александрия през 2 в. пр. Хр. С прибавяне на евангелията и посланията на апостолите се оформят признатите като боговдъхновени - канонични книги, около 3-ти век. Четвъртият век е особено забележителен за християните. Библейският канон е вече установен и въпреки, че официалното му потвърждение става на Трентския Събор(1546), най-ранни белези се виждат още от времето на Ориген(3 век), а по-късно от епископа Атанасий от Александрия(4 век) и след това от Августин, епископ в Хипо(5 век).
         
В края на 3-ти и началото на 4-ти век, Ариус епископ в Александрия, който е ученик на много признатия Лусиян от Антиохия, добива голяма известност. Учението на Ариус е в областта на Христологията, относно връзката между Отец и Христос. Той е отричал, че тази връзка съществува от вечността и е считал Христос като духовно създание(Първороден) и винаги в подчинение на Отец и с това е отричал Неговата Божественост. Възгледите на Ариус, които са наречени арианизъм  са имали широка популярност.
         
По това време, Император Константин успява да обедини Римската Империя. Той избира за нова столица Византия (наречена още Нови Рим), а по-късно променена нa Константинополис. Въпреки, че през 4-ти  век са считали Константин за император, който лично приема християнството, днес това се оспорва. Един факт обаче не може да се промени, а именно, че той е узаконил християнството като официална религия на Римската Империя (313г.).
Заедно с това неделята е обявен като официален ден за поклонение. От този неравен брак християнството получава фатален удар чрез интегрирането на окултни церемонии и традиции, главно заимствани от поклонниците на езическия бог-слънце, които са били изпълнявани в неделята. Император Константин е притежавал титлата "Понтифекс Максимус", титла на главен жрец в римo-езическата религия. (Колко сходно с папската титла "понтиф" на римо-католическата религия). Константин свиква първия вселенски събор в Никея, където с кредо подписано от 300 епископа, Триединството на Бог е прието като официална позиция на християните и арианизма е обявен за ерес. Днес тези, които все-още държат позициите на арианизма, са Свидетелите на Йехова, Мормоните, Адвентистите и Едино – Петдесятниците (Oneness Pentecostals), наричани още "Само Исус" - (Jesus only).  Докато заблудата на Йеховистите и Мормоните, е лесно разпознаема, то отричането Божествеността на Христос е на пръв поглед незабележимо в доктрините на Адвентистите и на деноминацията "Само Исус"(създадена 1913г.).
         
Основата на главните заблуди, които са оказали влияние върху християнството е от дълбока древност, където Нимрод е зачитан като един издигнал се до "висота" да противостои на Бога. Нимрод e като своя баща Хус /Бит.10:8-12/, който пръв става "силен" на земята, превода  е "независим" ( т.е. -  покорен на никого). Той е "ловец" или  "въоръжен силен мъж в опозиция на Господа." /Бит.10:9/  В бунтът си съгражда Вавилон и става вечен противник на Бога, но в последствие е умъртвен. Неговите последователи, обожатели и най-вече съпругата му Семирамус разпространяват мълва, че се е възнесъл на небето чрез потъване във водите на Ефрат... Когато по-късно жената на Нимрод ражда син, тя твърдяла, че мъжа й Нимрод се е преродил и се е завърнал като спасител на човечеството. Както Нимрод, така Семирамус и сина й са били обожавани от халдеите. Семирамус е била обожавана като божия майка и по-късно наречена небесната царица.
         
Древните халдейци са боготворяли "пантеон от мъжки и женски пол, богове на слънцето". Поклонението е било към баща, майка и син, но главния аспект е бил "майка и дете". Това е в основата на древните религии на ориента и има голямо влияние върху много други световни религии. В Индия са познати като Иси и Исвара; в Китай и Япония като богинята Шинг - Му с дете; в Египет Изис и Озирис; в Гърция Серес или Ирен и Плутус; в Рим Фортуна - Щастие /Исаия 65:11/ и Юпитер или Венера и Адурнис и т.н. Вавилонците са боготворили Вел, синът Нинус или Тамуз и богинята Реа или Иштар, която израиляните са наричали Ашера, богиня на благословение, изобилие и щастие /3Кн.Царе 15:13; 16:33; 18:19; 2Лет.15:16/,  и Астарта. Тя също е била призната за небесната царица. Финикийците са взаимствали от вавилонците Ваал и Астарта. /Съдии10:6; 1Кн.Царе7:3,4; 3Кн.Царе 11:5,6; Ер.7:18; 44:17/
         
Поклонението на Слънцето съвсем не е примитивно идолопоклонство. /Ер.43:13/  То е сложна ритуална система, която възбужда емоции и пленява съзнанието. Днес Будизма Хиндуизма и Католицизма, променят имената на боговете, но пазят същите изтънчени мистични ритуали. Ежедневният цикъл на Слънцето се възприема като едно обновяване или прераждане. Както Слънцето се оглежда и прониква във водите, така въплътения син се намира в утробата, за да приеме поклонение като спасител. При изгревът, той е почитан като Брахма; на върха като - Сива; и при залеза е Вишну. През нощта Слънцето почива в утробата на морето - символ на смъртта и страданията. Посейдон или Нептун е бог на морето, чието финикийско име е Дагон. /1Кн.Царе 5:1-4/ Той е представен с тяло на риба от кръста на долу и като човек в горната част. Дагон е бог-слънце. Думата даг- означава риба, а частицата он е името на Египетския бог слънце - ОН, който чрез оглеждане във водите (потопяване във водите) се преражда... Главният жрец на Дагон във Вавилон е бил зачитан с най-високата титла. Завладените от Вавилон страни е трябвало да целуват пръстена на бог-слънце, който главния жрец на Дагон е носил. Какво сходство с днешния папа! Вавилонската система на идолопоклонството се запазва в структурата на католицизма. Днес одеждите на католическите свещеници са по модела на жреците на Дагон и рибата е призната за символ на християните(?!)  Когато Константин съчетава в брак християнството и идолопоклонството, той оставя широко отворена врата за ересите...
         
Гностицизмът е признат като първата ерес, която Църквата е трябвало да идентифицира и отстрани. Учението на николаитите  е също една древна ерес (корена на думата е асоциирана с древните ваалови поклонници, познати с разпуснатия си живот). /Откр. 2:15/  Апостолите Иоан, Петър и Павел ефективно опровергават тези ереси, от които все още се намират останки в някои съвременни църкви. Гностицизмът учи, че спасението не е чрез вяра, а чрез знание. Те имат общества, които твърдят, че имат "специални знания и откровения." (Това произлиза от неправилното разбиране на Марко 4:34). Те вярват че "истини чрез откровения" може да се намерят в много религии. (С готовност могат да приемат една обединена световна религия, чиято интродукция е икуменизма...) За гностиците душата е "пленник" на тялото, което е материално и "зло", а "освобождението" на душата се постига чрез разчупване и нарушаване на заповедите, които я ограничават – това е  антиномианизъм. Всеки може да открие Бог вътре в себе си – пантеизъм. Както и нашия поет се моли: " О, мой боже, прави боже, не ти, що си в небесата, а ти, що си в мене, боже – мен в сърдцето и в душата".  (  "Моята молитва" -  Хр. Ботев)   Гностицизмът признава две свръхестествени сили (дуализъм), едната творяща "зло", която е сътворила материалния свят, а  другата твори "добро", и е сътворила духовния свят. Материята е считана за нечиста, което означава че е "зло" и това довежда до две големи грешки:

1. Отричането на физическото тяло и неговите нужди – аскетизъм. 

2. Тялото е "зло", а душата чиста и духа е бодър; "плътта е немощна" с недостатъци, затова може да се живее неморално и противно на закона – антиномианизъм. Очевидно изопачаване на: (Иоан 1:1-14; 6: 63; 8:32; 20:30 Кол. 2:20-23; Рим.7: 22-25; 8: 29-30. и др....)
         
В древността документи и литература от гностицизма са били много оскъдни, но този факт се променя през 1945г. с архиологичните находки край Нил в близост до града Наг Хаммади. Между откритата гностична литература в Наг Хаммади са: "Евангелието на Тома", "Евангелието на Мария", "Откровението на Яков", "Евангелието на Филип", "Евангелието на Истината", "Откровението на ап. Петър", "Апокалипса на ап. Павел" ( описвайки едно небесно пътешествие на ап. Павел.  Как е възможно да бъде това, когато самия ап. Павел в посланието към Коринтяните казва, че е видял и чул неща, които на човек не е позволено да изговори....) Заедно с тези, са намерени и много други книги с метафизични и митологични концепции: "Произход на Света", "Тайната книга на Великия Невидим Дух", "Откровението на Адам", "Протеноя","Мисълта за нашата Велика Сила" и т.н.
         
В споменатото вече "евангелие" на Тома четем за ритуал, който Христос е изпълнил пред апостолите при последната вечеря: "...Той ни накара да застанем в кръг, държейки се за ръце, а Той стоеше всред нас, като ни казваше да казваме амин, и започна да пее... " (?!)  Защо Христос ще ги кара да са в кръг и хванати за ръце, тъй като това е много известна окултна практика в източния мистицизъм. (Употребява се и от спиритистите в техните сеанси). Освен това, никоя от каноничните книги на Светите писания не го потвърждава! Какво  лошо има в това? -  ще отговорят много църкви, които практикуват същото.  А какъв ще бъде отговора им за останалите разкази на това фалшиво евангелие; относно възкресението на Христос, че не е било реално, а "символично"; че Исус е имал близнак, любовница, и т.н.  В тези ръкописи Ева е представена като проявила будност и инициатива за пробуждане на Адамовото съзнание и търсене на истината, а змията е изиграла положителна роля!?!
         
Известно е "евангелието" на Мария Магдалена (по-скоро това е есе), в два оригинални текста: гръцки и коптик (египетски), където ръководната роля на жената е подчертана(феминизъм). В него тя е издигната над апостолите като нейните откровения и знание превъзхождат тези на апостолите. Тя ги окуражава и поучава като има авторитет над тях понеже е била "интимна ученичка" на Исус.  В него се говори, че Исус е дошъл, така щото всяка душа да открие своята духовна същност и се върне отново в своето начало в Бога(универсализъм). Според това "есе", благовестието е в преносен смисъл и света не се приближава към ново творение (Ново Небе и Нова Земя), а към събаряне на илюзии, края на хаоса, страдания и подтисничество. Пантеизмът е очевиден!

         
Метафизичните елементи имат ориенталски произход, намиращ се в Индийски религии, а мистицизма е в сходство с философските възгледи на Плато и по-точно с неоплатонизма на Плотинус(3-ти век). Разцветът на гностицизма е постигнат през 2-ри и 3-ти век и неговите автори Марсион, Василидес, Валентин и Досетае от една страна са придобили известност, а от друга са претърпявали поражения от християнските писатели Юстин Мартир, Телтулиян, Климент от Александрия,  Ориген и др.
         
В началото на  5-ти век в Рим се появява един монах от Англия на име Пелагиус. Той започва да проповядва, че хората не са засегнати от първия грях на Адам. Адам е съгрешил за себе си и е понесъл последствията на греха си. Според Пелагиус човек се ражда безгрешен и няма наследствен грях. Неговата натура е свята, защото е създаден по образ на Бог и няма нужда изобщо да бъде променен или новороден. Справедливият Бог не би допуснал невинното човечество да страда, заради грешките на Адам. Грехът, твърдял Пелагиус, е просто болест или резултат на възприети лоши навици от други хора. Покаянието не е необходимо; човек по-натура е добър.  Достатъчно е да се откаже от навиците си, за което разбира се, е необходима единствено добрата воля. По същество това учение не е нищо друго освен една рехабилитирана древна ерес, подържана от Питагор и Зено.
         
По същото време Августин, който е имал репутацията на добър теолог, публикува молитва, която става известна от следната фраза: "Допусни това, което Ти си повелил, и повели това, което Ти си възнамерил." Тук убежденията на Августин за предузнанието на Бога са изразени ясно. Пелагиус влиза в открита конфронтация с Августин твърдейки, че "Ако Бог е възложил морална отговорност, Той съответно е дал и морална способност на човека." Разбира се от начало е било така, но Пелагиус не е признавал, че следствие на греха то е вече загубено! Центърът на дебата е върху греха на Адам; дали това се отразява на поколението му и дали в резултат на Падението, човек е загубил свободната си воля. Пелагиус твърди, че човек притежава свободна воля; той е в състояние и има способности да достигне нормите на праведност, освещение и усъвършенстване.
         
Августин успява да разпознае, че това твърдение се корени в (1) отричането на последствията от греха на Адам и (2)отричането на Божията благодат  като необходимост за всеки човек.  Отговорът на Августин се основава на посланието на ап. Павел към ефeсяните, а именно, че мъртвите не могат сами да се възкресят. Ако сме били мъртви в греховете си /Еф.2:1/, то само Бог е Този, Който може да ни възкреси /Еф.2:5/, така че от Бога е инициативата и от Него е спасителното дело. Августин не отрича, че човек притежава свободна воля, но твърди, че тази воля вече действа и се ръководи от становището на греха! Същността на човека е грешна. Августин публикува книгата си "Градът на Бога" и триетез, в който оборва теологията на Пелагиус, но не напълно, понеже вирусът вече е почнал да действа...
         
Последователите на Пелагиус корегират някои неща в учението си и така се появява  "ново учение", наречено  пелагианизъм. (В руски енциклопедии и речници се среща като пелагианство.) В общи линии учението им е следното: Те променят отчасти позициите си; признават падението на човечеството чрез Адам, обаче продължават да твърдят, че независимо от това човек има вътрешна способност да търси Бога и да бъде отзивчив към Божията благодат (значи, грешникът не е духовно мъртъв). Според това учение, човек не се нуждае от свръхестествена намеса или помощ, за да се спаси и следва пътя на святостта. И така, според пелагианистите, човек изработва своето спасение и е способен да достигне до усъвършенстване -  освещение чрез своята прилежност и добра воля. По този начин те правят Божията благодат ненужна и излишна. На думи те не се отричат от благодатта разбира се, но на практика те я признават само като първоначално действаща по време на сътворението и дала способност на човека за всичко, което Бог изисква от него, за да не се нуждае сега от вмешателството на Бог. Днес унитаристите и универсалистите са силно повлияни от тези пелагианистки схващания и по естество на вярата те изповядват деизъм. Така, неусетно се издига създанието, което Бог е създал;  женитбата, която Той е постановил; закона който е учредил; свободната воля, която Той е повелил и светиите, които е осветил за сметка на принизяването на самия Бог! 

          Много християни днес, които са от евангелските деноминации, приели и живяли продължително с тези концепции на "своята вяра" трудно се уверяват, че това не е учението на Христос и апостолите Му. Странно и неприемливо е на пръв поглед разобличаването на  установени традиции, но търсещите истината ще я намерят. Тези ереси са проникнали с коварство много дълбоко, дори до корените на християнството, понеже като се отрича провала и загубата на духовните способности на Адамовото потомство чрез грехопадението, то в същия момент паралелно и безмълвно се отрича цялостта на изкупителното дело на "последния Адам" - Христос. Той не означава вече повече от един добър и възвишен пример на любов и себеотричане, който всеки може да следва...  Христос "Път" ли е, или е "добър пример"  за следване в изпълняване на условия необходими за спасението? – Спасението е вече извършено и то е в Него!
         
Минават около 1,000 години, докато през Октомври 1517 г., на вратата на църквата в крепостта Витенберг (Германия),  Мартин Лутер заковава прочутите 95 протести – тезиси, оповестявайки началото на Реформацията.  Главните библейски истини, които се издигат от реформаторите са: Суверенитета на Бог - "Спасението е от Господа"  Правдата се вменява от Бог въз основа на вяра; Спасението е чрез Божията благодат, а не чрез дела за да не се похвали никой. /Еф.2:8/  По това време, Калвин е на 8 години. Лутер трябва да оборва разяждащото учение на пелагианистите, затова той написва книгата си "Поробената воля".
         
Чрез Реформацията Бог извежда света не само от духовната тъмнина, но и прогреса на света в областта на науките, изкуството, икономическото и техническо развитие значително се ускоряват. В началото реформаторите Лутер, Калвин и Цвингли (1531), са били на едно мнение относно неспособността на човека да търси Бог.  Историята  показва Лутер като  водещата фигура на реформацията, но дава заслужено място на  Калвин като велик теолог. Повечето хора свързват Калвин с доктрината за предопределението, но всъщност Калвин е този, който след хилядолетие на тъмнина "изравя" основните истини на Божието Слово. В колосалният си труд "Институтите", Калвин възкресява и развива великата доктрина за Триединството на Бога, която заема първо място в декларацията на вярата почти на всяка християнска деноминация, с изключение на  "Jesus only" - "Само Исус", клон от петдесятната деноминация. Калвин също посочва Суверенитета на Бога, който никога не е видян така величествено; същността и действието на Божията благодат и много други доктрини, които стават основни в християнската вяра. Те дават предпоставка за поява на термина "калвинизъм." Всъщност, "калвинизъм" започва да се употребява след смъртта на Калвин. Но и тогава се намират противници на "Суверенитета на Бога"; противници на "Триединството на Бог"; противници на "Sola skriptura" - Само Словото; "Sola gracia" - Само по благодат; "Sola fide" - Само чрез вяра. Божието Слово е очистено от традиции и суеверия – единствен източник на божествените истини. Противниците са били превърженици на Арминиус, затова и движението се явява под названието  арминианизъм.
         
Яков Арминиус, холандски  евреин, се увлича в пелагианизъм. Зародишът на пелагианизма се появява в центъра на доктрините арминианизма, (руски – арминианство), а също така и хуманизма. Резултатът от тези учения е  ИЗДИГАНЕ НА ЧОВЕКА  И  ПРИНИЗЯВАНЕ НА БОГ. Хуманизмът датира от 14 век, но в съвременната си форма започва с Френската революция – още позната като Парижката комуна, чийто идеолог е Волтер. Хуманизмът отрича Бог,  уповавайки се на  "доброто в човека",  а  арминианизма  приема Бог, но Го принизява. Суверенитетът на Бога е последствено отречен, а човек е поставен като централен; като инициатор на спасенето си; като един, който държи ключа на Божиите обещания и може да "движи ръката на Бог" чрез своята вяра. На практика арминианизма счита човека централен и неговите приоритети са благословението и благоденствието, а Бог е средството, чрез което те се постигат! Ученнието, което посочва необходимостта от взаимните действия на Бог и човека в спасението  е  синергизъм. Учението, което признава Бог като единствен автор на спасението се нарича - монергизъм. Самият Яков Арминиус, съвременник и почитател на Калвин (16 век) има малко общо с учението, носещо неговото име, защото то се развива след неговата смърт. Все пак той дава основната идея на това учение, като се влияе от древната зараза на учението пелагианизъм.
         
През тъмното средновековие християнството има отклонение в монастицизъм, допринесъл повече отрицателно, отколкото положително влияние.  Иконописите и стенописите на ренесанса внасят елемент на разгуленост и разпуснат живот, но по-голямата вреда от това са "поклонението на образи." /Нарушение на Изх. 20:4-5/ и боготворенето на човека. Боготворят се хора под форма на "светии", които имат влияние пред присъствието на Бога. Говоренето с мъртвите е чрез молитви, възпоменания и други форми. /1Кн.Царе 28:7-11/

         
Последствията от арминианизма в много съвременни евангелски църкви са омаловажаване и елиминиране на покаянието. Вместо това са приети формули за "изповядване"  и "приемане" на Христос, след което "вярващите" са обявени за новородени братя и сестри!