ДЖОН ОУЕН – ЗАГУБАТА НА ЕДИНАДЕСЕТТЕ МУ ДЕЦА, Константин Чибизов

ДЖОН ОУЕН – ЗАГУБАТА НА ЕДИНАДЕСЕТТЕ МУ ДЕЦА,
Константин Чибизов





Защото трябва да чакам скръбния ден, Когато възлезе против людете Оня, който ще се опълчи против тях. Защото, ако и да не цъфти смоковницата, Нито да има плод по лозите, Трудът на маслината да се осуети, И нивите да не дадат храна, Стадото да се отсече от оградата, И да няма говеда в оборите, Пак аз ще се веселя в Господа, Ще се радвам в Бога на спасението си. Иеова Господ е силата ми; Той прави нозете ми като нозете на елените, И ще ме направи да ходя по височините си. Авакум. 3:16–19

C  Оуен се запознах за пръв път, когато преминах тест относно биографиите на реформаторските богослови. Още първият въпрос в тестa буквално ме порази: «На кого от реформаторските богослови умират приживе всичките 11 деца?» Този богослов се оказа Джон Оуен. От този момент си поставих за цел да изследвам неговия живот, да науча повече за него и за това, как е могъл да понесе такъв голям удар.

На руски език практически няма информация за него /статията е превод от руски - бел. прев./. А това означава, че за славянските пастири и служители той е малко познат. За неговата личност е известно много, много малко, нито един негов личен дневник не се е запазил, а от кореспонденцията му е трудно да се разбере какъв човек е бил. Сблъскваме се с нелеката задача: как да научим за убежденията и ценностите на човека, за когото е известно толкова малко?

Единственият начин е - внимателно проучване на неговите книги. За щастие на руски език има негови книги (макар и малко), въз основа на които ще се постараем по-добре да разберем Божието действие в живота и характера на този изключителен богослов. И главното, откъде е черпил сили да живее, независимо от обстоятелствата около него.



I. Джон Оуен — «Английският Калвин» [1*, с. 173]


По Своята милост и благодат, в 1616 година (в средата на периода на духовно възраждане на епохата на пуританите) Господ привежда на този свят Джон Оуен.

Бог е дал на този човек привилегията да изживее шестдесет и седем години за Негова слава. Джон се ражда в семейство на свещеник. Вече на 12 години Оуен постъпва в Оксфорд, на 16 — става бакалавър на изкуствата, а на — 19 години получава степен магистър. Неговата ревност към ученето била толкова голяма, че често спял само по четири часа на ден. По-късно самият Оуен отбелязва, че това силно е разклатило здравето му и съжалявал, че не е почивал достатъчно в юношеството си [1*, с. 6].

Джон притежавал великолепни интелектуални способности. И това е видно от неговите трудове, в чиято основа лежи дълбоко разбиране на благодатта. Чарлз Бриджис смятал Джон Оуен за умел експерт на лукавото човешко сърце и ненадминат служител [2, с. 41]. Той бил човек с духовно озарение. Умело съчетавал своите умствени способности, шлифовани със сериозни занятия по богословие с усърдно и ревностно отношение към Бога. (Мирогледът на много пуритани и в частност този на Оуен е бил радикално концентриран върху Бога.) Сравнявайки трудовете на Оуен с тези на другите пуритани, е видно, колко дълбоко прочувствено е било неговото разбиране за величествения и всемогъщ Бог. Той не е «знаел» за Бога, а е познавал Самия Бог. Този трепет и Божието Слово са държали душата му в постоянно благоговение. Именно затова неговите трудове са толкова фундаментални (макар четенето им да е трудно).

Четенето на трудовете на Оуен е един от най-добрите варианти за тези, които търсят здраво богословие. На английски език са достъпни събраните му 25-томни съчинения — наистина най-чист извор на богословската мисъл [3*, с. 99–101].

Оуен по право се счита за един от най-изтъкнатите богослови, които някога е познавала Англия. Благодарение на своята ученост и способността му да води дискусии в защита на вярата, той е станал плодовит писател, полемист и силен пастор-проповедник на експозиционната проповед. В своите трудове е известен със своята библейска проницателност, задълбочен духовен анализ и благочестиви наставления за практически живот.

Неговите чести проповеди пред парламента спечелили благоразположението на Оливър Кромуел, в резултат на което Джон станал негов личен капелан във военните походи, които се провеждали в Ирландия и Шотландия в течение на няколко години (1649–1650). По-късно Оуен става вице-канцлер в Оксфорд, бил е декан на Събора за Христос (1651–1660), както и избран в парламента на Оксфорд (1654). По-късно обаче той оставя политиката заради своето свещеническо призвание.

Джон Оуен, както никой друг е известен със своя тежък начин на изложение. Необходимо е читателят да положи титанически усилия, за да бъде в крак с неговите мисли. На една конференция Стив Лоусън се пошегува за него, казвайки, че изложеното от Оуен на двеста страници може да се помести на една (!). Вероятно именно затова много от трудовете на Оуен да не са така популярни. Въпреки това вече повече от 300 години Оуен продължава да влияе и да помага на множество известни съвременни богослови да израстват в благодатта и познаването на Господ Исус Христос. Джеймс Пакър, Роджър Никол и Синклър Фергюсън отбелязват, че никой от христианските писатели не им е повлиял така, както Джон Оуен [1*, с. 6].


Например, за Пакър (съвременник на Оуен, професор, служител на англиканската църква, доктор по философия на Оксфордския университет) Оуен е образец за благочестие, най-великият от пуританите, секвоята/най-голямото дърво, известно като мамонтово-бел. прев./ в гората на богословието [4*, с. 81]. Пакър има своя лична причина да обича Оуен: именно запознаството с неговите работи в студентските години го е спасило от опасностите на перфекционизма и лекомислието към греха (либерализма) и го е завърнало към реалността. Затова Пакър насърчава да се изучават тези трудове, понеже резултатът от тяхното изучаване си струва всички изразходвани сили и усърдие [4*, с. 147].



II. Ударите в живота на Джон Оуен


В XVI век животът бил суров, дори да не кажем жесток (липса на антибиотици, електрическо осветление и други блага на цивилизацията). Времето на Оуен се отличавало не само с ужасни санитарни условия (болестите и епидемиите били обикновено явление), но и също аморалността, суровия живот, както и повсеместното варварство.

Семейният живот на Оуен бил изключително тъжен. Днес едва ли можем да разберем това, тъй като оттогава насам медицината много е напреднала: от всичките единадесет деца на Оуен десет умират в младенческа възраст. Само една дъщеря достига пълнолетие и се омъжва, но бракът й се оказал неудачен и тя се връща при родителите си като наскоро след това умира от туберкулоза. Осем години преди смърта на Оуен умира жена му Мери Рук, с която са живяли заедно 31 години. След кончината на съпругата си и до своята собствена, Оуен се отдава в писане на богословски трудове.

Бил е преследван от множество трудности: болести (бъбречни камъни и астма) и критика от недоброжелатели и дори от приятели (което му доставяло еще по-голяма душевна болка). По този начин, четейки неговите трудове не е без значение да се има предвид контекста, в който е представял, тълкувал, анализирал Божието Слово. Цялото негово служение било преминаване през «долината на мрачната сянка». В по-голяма част от живота му Бог е направил от Джон такъв пастир и богослов, какъвто Той е искал да види, за служение на другите хора и за влияние чрез неговите трудове. Ключ за разбирането на неговите богословски произведения са дълбоките му отношения с Бога.



III. Кое е давало сили на Джон Оуен да понася продължителните удари в живота му?

1. Усещането на славата Христова дава покой на душата

Анализирайки най-зрелия последен труд на Джон Оуен «Славата на Христос» (1684), става видно, за какво е горяло неговото сърце. В своята книга Оуен пише следното: «Само видението за славата Христова и наистина нищо друго не може да насити Божия народ» [5*, с. 7].

Оуен считал, че когато ние видим Божията слава, животът на християнина и неговата вяра стават все по-силни и силни [5* с. 11]. Той също отбелязва: «Взирайки се с вяра в славата на Христос, ние намираме покой за душите си. Често сърцето ни се изпълва с тревога, страхове, грижи, чувство за опасност, бедствия, неуправляеми страсти и похоти. Поради това в душата ни е хаос, тъмнина и смущение. Но когато тя се взира в славата на Христос, тогава сърцето намира покой и мир, защото „копнежът на Духа значи живот и мир. “ (Рим. 8:6)» [5*, с. 12, 13].



2. Изпълването на ума ни ден след ден с духовни мисли дава мир на сърцето

Понеже Христос е единствения Божий представител за човешката душа, само чрез изучаване личността на Исус Христос можем да познаваме Неговото величие: силата на Неговото рождение; живот; чудеса; милосърдие; силата и славата на Неговото разпятие; възкресение и възнесение като прославен Изкупител. По такъв начин само чрез Христа можем правилно да прославяме Бога и да познаваме Неговата слава.

Понеже Бог, Който е казал на светлината да изгрее из тъмнината, Той е, Който е огрял в сърцата ни, за да се просвети света с познаването на Божията слава в лицето Исус Христово. 2 Кор. 4:6

И това е най-великото преимущество дадено на вярващите хора не само тогава, когато те ще бъдат на Небесата, но и още тук, в този свят - да имаме привилегията да съзерцаваме тази слава. В лицето на Исус Христос винаги ще виждаме Божията слава в Неговото безгранично съвършенство. Всичко това ще изпълва душата ни със светлина, мир, покой и слава. Именно този «Божий мир, който никой ум не може да схване, ще пази сърцата ви и мислите ви в Христа Исуса.» (Фил. 4:7).

Викът на душата на Джон Оуен е да съзерцава славата Божия чрез Христа — това е най-великата чест, дадена на вярващия в този живот. Той бил опечален по този повод, неудовлетворен, че мнозина не са увлечени от тази Христова слава, затова и така малко християни действително се изменят по Божия образ и по Негово подобие.

Бог в Своето безмерно величие е невидим за нашите физически очи. Исус Христос е Този, чрез Когото ние можем да познаваме Бога и Неговия характер, красота и величие (Кол. 1:27). Тези, които не са запознати с това, според Оуен, са слепи и мъртви за духовните неща. В края на краищата, много от вярващите са лениви и невежи, техните души все по-малко и по-малко преживяват посещението на благодатта и не преживяват изгрева на вечната слава [5*, с. 14].

Също така Оуен подчертавал: че когато изпълним душите си с разбиране за славата на Христа, ставаме пагубни за сатана и неговото царство, което той иска да постави у нас. Същото е разбирал и апостол Павел, затова именно повече от всичко той бил увлечен от Христос и всичко «е считал за загуба»:

Но това, което беше за мене придобивка, като загуба го счетох за Христа. А още всичко считам като загуба заради това превъзходно нещо - познаването на моя Господ Христос Исус, за Когото изгубих всичко и считам всичко за измет, само Христа да придобия, и да се намеря в Него, без да имам за своя правда оная, която е от закона, но оная, която е чрез вяра в Христа, то ест, правдата, която е от Бога въз основа на вяра, за да позная Него, силата на Неговото възкресение, и общението в Неговите страдания, ставайки съобразуван със смъртта Му, дано всякак достигна възкресението на мъртвите. Фил. 3:7–11

Според разбирането на Джон Оуен, пренебрежението относно размишленията за духовното, пренебрежението на размишленията за славата на Христа прави мнозина християни слаби [5*, с.35]. А духовните размишления за Него са способни да ни изпълнят с живот и радост. На тази тема, в 1681 година Оуен публикува своята книга «The Grace and Duty of being Spiritually Minded» (Благодатта и задължението да бъдеш духовно разумен), след като тежка болест принудила Оуен да прекара много време в размишление за важността и значението на духовността.

Според Оуен, нашите очи са създадени, за да виждат Изкупителя ни и да се наслаждават на отношенията ни с Него. Най-важният факт, който той подчертава, е: ако всичката слава на Христос и всичко свързано с нея е било съсредоточено на едно място, то нашият разум не би могъл нищо да разбере, нито да поеме този концентрат на Божественото величие. Вместо да получим разбиране, ние бихме били объркани и нищо не бихме разбрали. Затова Бог е разположил светлината на славата на Христа по целия небосвод на Писанието. Попивайки всяка нейна част /от Писанието/ да можем да напълним душата си със светлина за изграждане на своята вяра и на вярата на другите хора в Тялото Христово [5*, с. 116].

Малко известният Оуен продължава, подобно на глашатай от висока планина, да призовава душите ни заедно с цар Давид към истината, от която се нуждае всяко Божие дете:

А аз ще видя лицето Ти в правда; Когато се събудя ще се наситя от изгледа ти Пс.17:15
Обобщавайки казаното, за съзерцание на славата на Христос за нас е нужно да изпълваме разума си с размисли за Христос, за да разберем по-дълбоко характера на евангелието за нашата душа. Размишленията за благочестивата личност на Христа, фокусиране на разбирането на Неговия милосърден характер, на разбирането за същността на Голготската жертва и Неговото смирение са способни да доведат до ликуване нашето сърце. Именно тези качества и Неговите постъпки са станали върховно доказателство за Божията грижа към греховните хора. Това на свой ред, е целителен балсам за наранената от житейските скърби и удари душа.

Още едно важно нещо, което е помагало на Оуен да не се отчайва в страданията и да се фокусира на Христос и духовните размисли е постоянния му отказ от неговите егоистични желания.

3. Умъртвяване на греха и израстване в святост

Убивате ли греха? Животът ни зависи от това. Оуен бил убеден, че ако не се упражняваме ежедневно в това, грехът ще ни лиши от мира, радостта, благодатта, ще отслаби нашето служение и християнство като цяло [6*, с.65]. Затова, за да размишляваме за Христос и Неговата слава, състоянието на душата ни трябва да бъде подходящо, чисто и свободно от земна суета и пороци [5*, с.35]. По негово мнение, за мнозина е чуждо такова упражнение, понеже те не са умъртвили своите земни желания и егоистични грижи [7*]. Често нашата вяра във време на страдание е податлива на слабост заради това, че нейната светлина в сърцето ни е затъмнена от нашите похоти и греховност, които трябва постоянно да умъртвяваме. Поради това размишленията за Христос са толкова трудни и проповедта на Евангелието не принася полза на мнозина [5*, с. 111].

Джон е разбирал, че нашите похоти и греховност имат огромна сила да ни отвличат от Христос като при това сатана винаги е готов да замъгли умът ни и да ни попречи на вярата с различни изкушения. Неговата задача е да ослепи ума на хората, «за да ги не озари светлината от славното благовестие на Христа, Който е образ на Бога» (2 Кор. 4:4).

Анализирайки по-задълбочено трудовете на Оуен, става ясно и неговото богословие за страданията и отношението му към тях. Дълбочината на осветените от Бога страдания пробужда съвестта към по-дълбоко осъзнаване на греха. Именно грехът е истинската болест, а страданията, смъртта, недъзите и т. н. се явяват само нейни симптоми [8*, с. 16]. И затова никъде в неговите трудове не виждаме скръб и тъга по повод смъртта на неговите 11 деца и любимата му съпруга. Оуен не се е борил със симптомите и последствията на грехопадението, но основната негова борба била насочена против самата болест — «инфекцията» от Адам. Ето как Оуен описва този феномен:

«Голяма мъдрост за душата и нейната безопасност в борбата с живеещия у нея грях е незабавното премахване на неговите първи подбуди и проявления. Да бъдеш решен на всичко още при неговото първо посегателство. По добре да умреш, отколкото да се поддадеш на първите му прояви. Ако измамата на греха или небрежността на душата, или плътската уверенност в установяване на границите за проява на похотта, той влиза в душата и там намира за себе си развлечение и тогава грехът набира сила и власт, ненаситно запълвайки пределите на позволеното му. Ти никога не си почувствал яростта на греха, ако първоначално не си бил доволен от неговите развлечения. Ако бяхте се отнасяли жестоко към греха, като към роб и не бяхте го глезили като син, то сега той не би посегнал да управлява над вас» [8*, с. 17].

«Общение с Бога», «Размишлявайки за духовното», «Какво е нужно да знае всеки християнин», «Изкушение и грях», «Природата, коварството, силата и господството на остатъците от греха, живеещ във вярващите» — това са негови трудове, посветени на въпроси за греха. Книгите на Оуен винаги са се отличавали със своята пастирска сърдечна проницателност. В тях са повдигнати сериозни духовни проблеми на човешката душа. В трудовете си,  Оуен води активна борба с пороците, изкушенията, съблазните, гордостта, бори се за благочестие, святост и важността на силата на Святия Дух.

Ненавистта към греха в собствения му живот е направила Оуен така проницателен, задълбочен и практичен в своите проповеди. Самият той, обявявайки война на греха, е призовавал към същото и своите студенти, църква и читатели. Грехът, по думите на Оуен, «иначе няма да умре, ако не го изтощаваме постоянно». И добавя: «Пощадете го, и той, излекувайки своите рани, ще придобие предишната си сила» [9*, гл. 15]. Познанието за Бога чрез задълбочено изучаване на Негото Слово и борба с помислите на сърцето за Оуен е било делото на целия му живот:

«Сложно е да се предаде с думи, с каква напористост и повратливост грехът постига това. Понякога той отвлича вниманието, понякога предизвиква умора, понякога измисля трудности, понякога възбужда противоречиви желания, понякога ражда предразсъдъци — така или иначе той подгонва душата в капан, който не може да позволи на благодатта да вземе пълен и окончателен успех в нито едно дело» [9*, гл. 15].



4. Живот, фокусиран на Христос и Неговата слава

Мисълта на Оуен е, че ако наистина не сме изпитвали Христовата любов в своя живот, няма и да можем да задържим размишленията за Него в ума си. Той бил убеден, че Христос е храна, която Бог дава на душата ни, и че няма по-възвишена духовна храна в Христа от Неговата заместителна жертва за грях и безусловна любов към човека.

За него, Христос бил храна и това е давало на изтощената му от различни скърби и загуби душа, да преодолее болката от тях. Четейки неговите книги се забелязва, как душата му се е насищала не с «рожкови», подобно на блудния син, но е била изпълнена с най-близки отношения с Христос. Той не е заглушавал своите страдания с алкохол, увеселение за тялото, похотта, когато смъртта посещава 12 пъти неговия дом, но Оуен е проповядвал на душата си истината, че Христос е неговия живот (Фил. 1:21).

В едно от своите произведения Джон пише, че ние, вече станали християни, сме толкова егоистични, че не сме склонни да гледаме по-далеч от своите грижи и интереси. Получили спасение и прощение, ние малко се грижим за интересите на Христос. Подобно отношение, по негово мнение, произраства не от истинска вяра и любов към Бога. Той твърди, че главната отговорност на вярата и любовта е да ценим Христос повече от себе си, да поставяме Неговите интереси по-високо от собствените си [5*, с. 65].

Четейки трудовете на Оуен се откроява, как той отново и отново призовава своя читател към отказ от чрезмерна погълнатост от суетата на този свят, но към редовни размишления над съвършения образ за славата на Христос, дадена ни в Евангелието. Доколко гледаме на славата на Христос през огледалото на Евангелието, дотолкова сме и способни да се променяме по Неговия образ и подобие. А който е погълнат от съзерцанието на славата на този свят, гледайки в огледалото на самолюбието, ще се промени по образа на този свят [5*, с. 103].

Но не така сме познали Христа! Колкото повече познаваме Христос, толкова повече ще се влюбваме в Него. Когато човек се влюби в някого, той постоянно мисли за обекта на своята любов. Така сме и ние. Ако обичаме Христос, ще мислим постоянно за Него, както е казано в първата заповед:

И да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила! Марк. 12:30


Внимателно разглеждайки задълбоченото и увлекателно размишление на Оуен за Христос, можем смело да кажем, че за него Христос «цял е прелестен» (Песн. 5:10–16).


Според Джон Оуен, отношенията ни с Бога, трябва да бъдат твърде осъзнати и осмислени. Тази дружба трябва да се поддържа и да се развива с постоянни визити, а не само на празници [1*, с. 197]. С други думи, и в най-големия разгар на своята научна, политическа, църковна дейност трябва да се отнасяме към Този, Който е нашият най-добър Приятел. (Точно това е и практикувал Джон Оуен в своя живот.)

Това е актуално и сега в епохата на глобализация, постоянна заетост и суматоха. А Оуен не само е прибягвал в такива моменти към Господа със молбите и исканията си, но за да съзерцава Неговото величие и чрез ревностна борба да изпълва душата си с Божието Слово. Неговата последна книга е пряко потвърждение на всичко това: тя може много да каже за насоката на неговото сърце и приоритетите на живота му пред лицето на Бога (ср. принцип «Coram Deo»).

От живота на Оуен виждаме големия контраст между неговата пуританска епоха и днешното евангелско движение. Пакър също отбелязва поразителните разлики между двете: пуританите са били обезпокоени за своите отношения с Бога така силно, че в сравнение с тях евангелското движение на XXI век изглежда твърде безгрижно. Евангелските християни се срещат един с друг, като правило обсъждат своята работа, служение, християнски интереси, общи познати, състоянието на църквата, проблеми на теологията, но много рядко обсъждат своя ежедневен опит с Бога, докато в същото време за пуританите това било ежедневна практика [4*, с. 215].



IV. Какво можем да научим от Джон Оуен?

1. Анализирайки живота на Джон Оуен, виждайки неговите жизнени катаклизми и твърдост в страданията, не следва да ги възприемаме като време на лишения и борби за оцеляване. Напротив, този период следва да се възприеме като период на изобилен духовен ръст, особено израстване във вярата и откриване на живи извори за душата в долината на плача (Пс. 83:7).


2. Осъзнаването, че не си струва да се боим от страданията е най-добрата среда за израстването на душата ни, за упражнение в благочестие и освещение на нашия живот.

3. Разбирането, че трудностите живота ни не трябва да ни отделят от Бога, но да ни приближават към Него. От биографията на Джон Оуен имаме превъзходната възможност да видим голямата картина как Бог е използвал неговите болести и изпитания, за да го доведе до дълбоко богопознание и очистване на душата му, за да направи от счупеното и мръсно гърне почетен съд за почетна употреба за изграждане на Своето Царство.

4. Живеейки в епохата на либерализъм, служителите на Словото трябва да се учат да проповядват цялата Божия истина, дори и най-неудобната, без да се опитват да се адаптират към този свят и да угаждат на хората. Защо трудовете на Оуен продължават да се така популярни и до този ден, за разлика от друга съвременна евангелска литература? Защото в своите работи, Оуен докосва такива дълбоки теми, от които повечето съвременни богослови се страхуват. Неговата експозиция на Свещеното Писание излага кътчетата на нашето греховно естество и по-пастирски укрепява вярата в удивителната благодат на Исус Христос.

5. Подражаване вярата на Божия човек, който преминава през «пресата на живота», но не се пречупва, а придобива смисъл на истинския живот за Слава Божия. Това е добър вдъхновяващ пример за «помнете ония, които са ви били наставници, които са ви говорили Божието слово... подражавайте вярата им» (Евр. 13:7). Струва си да се вслушваме в такива хора, когато ни говорят за Бога: какво ни учат и за какво предпочитат да премълчат, поради незначимостта на тези неща.


6. Изучавайки живота и служението на великия пуритан Джон Оуен, можем да научим, че човешкото сърце наподобява цветуща градина, за която е необходимо постоянно да се грижим, а умъртвяването на греха е като чистенето на плевелите в нея. Ако не се отнесем с нужното внимание към тях, те ще заглушат Божията благодат, ще охладят нашето поклонение към Христос и познанието ни за Него. По този начин, ставаме неспособни да се наслаждаваме на отношенията си с Този, Когото сме призвани да обичаме повече от всичко на света. Затова трябва да следим редовно за своята душа, с какво я храним, с какво я изпълваме, дали умъртвяваме греха у себе си. Ако практикуваме всички тези аспекти в своя живот, тогава кълновете на вярата, любовта и ревността ще започнат да процъфтяват и да принасят изобилни плодове в нашия християнски живот.

7. Освещението и преобразяването ни в Христовия образ трябва да стане неотменна част от живота ни. Бог ни призовава към това и очаква от нас: «Бъдете святи, защото и Аз Съм свят» (1 Петр. 1:15,16). Джон Оуен е бил този, който действително е «почитал Господа в своето сърце» (1 Петр. 3:15).


8. Благочестието и святостта не са бреме за служителя на Евангелието, а са трудът на душата и трябва да се извършва от всеки, който е станал «Божие наследство» (2 Тим. 2:2). Оуен вярвал, че това са средства за обуздаване на нашата плът за живот, за Божия слава. Божият народ е благоденствал и е бил в своето най-добро положение, само когато неговите лидери са имали страх от Бога и са ходили благочестиво в Неговите пътища [1*, с. 102]. Ключовият въпрос за Оуен относно това е, че ръководната власт в църквата следва да се заема от хора, които радикално се освещават и се преобразяват в образа на Христос.


9. Стремежът към святост винаги е свързан с търсене на истинното знание за Бога. Именно затова в нашия ежедневен живот, молитвата, изучаването и размишлението винаги трябва да вървят ръка за ръка. Смисълът на живота на Оуен е да разбере ума Христов и да го отрази в собствения си живот.

10. Дълбокото разбиране на Бога и на своето «покварено сърце» чрез изучаване на литературното наследство, оставено от пуританите, които могат да ни помогнат днес да достигнем тяхната зрялост, от която ние така се нуждаем.

11. Разбирането на благодатта трябва да води християнина към благочестив живот, вместо да се спори, дали е позволено съвременните протестанти да пият вино и в какво количество, или дали пушенето е грях. Ние, като служители трябва да застанем редом до Тимотей и да се вслушаме в наставлението на Павел, за да бъдем «на вярващите пример в слово, в поведение, в любов, във вяра, в чистота» (1 Тим. 4:12). Именно това е и следвал Джон Оуен.



Литература:

1*. Toon, Peter. God’s Statesman: The Life and Work of John Owen. — Exeter, Devon: Paternoster Press, 1971.
2*. Bridge, Charles. The Christian Ministry. — Edinburgh: The Banner of Truth, 1967.
3*. Халз, Эрол. Кто такие пуритане?
4*. Packer, James. A Quest for Godliness. — Wheaton: Crossway Books, 1990.
5*. Оуэн, Джон. Слава Христа.
6*. Оуэн, Джон. Что нужно знать каждому христианину.
7*. Оуэн, Джон. О духовном состоянии в трудах. T. 7.
8*. Харис, Рон. Страдания «как мех в дыму» / Модуль №11. — Coram Deo.
9*. Пакер, Джеймс. Слова Бога.

Източник: http://helpforheart.org


Превод: Момчил Николов

ПРИНОСЪТ НА МЕТОДИСТИТЕ И ПОГРАНИЧНОТО СЪЖИВЛЕНИЕ - ФРАНК ВИОЛА, ("ЕЗИЧЕСКО ХРИСТИЯНСТВО")

ПРИНОСЪТ НА МЕТОДИСТИТЕ И ПОГРАНИЧНОТО СЪЖИВЛЕНИЕ -
ФРАНК ВИОЛА, ("ЕЗИЧЕСКО ХРИСТИЯНСТВО")

Методистите от осемнадесети век придават на протестантския ред на богослужение емоционално измерение. Хората били приканвани да пеят силно, енергично и пламенно. По този начин методистите стават предшественици на петдесятниците.Подобно на пуританите, методистите също придават пикантност на пасторската молитва преди проповедта в неделя сутрин. Молитвата на методистките свещеници била дълга и универсална по своя обхват. Тя погълнала всички други молитви като покривала едновременно изповедта, ходатайството и хвалението. Но, което е по-важно, тя винаги се произнасяла на езика на кралица Елизабет (староанглийски). 96

Дори днес, в двадесет и първи век, староанглийският език е все още доста жив в пасторските молитви. 97 Много съвременни пастори все още се молят на този старовременен език, въпреки, че той е обявен за мъртъв диалект от преди повече от четири столетия. Защо? Заради силата на традицията.
Методистите популяризират и вечерното неделно богослужение. Откритието на газа за осветление позволява на Джон Уесли (1703-1791) да направи известно това нововъведение. 98 Днес много петдесятни църкви имат вечерна неделна служба, въпреки обикновено слабото присъствие.

Осемнадесети и деветнадесети век донасят ново предизвикателство за американския протестантизъм. Това е силният натиск за признаване на авторитета на все по-популярните служби на американското погранично съживление. Тези служби имат огромно влияние върху реда на богослужение на множество църкви. Дори днес, промените, които те инжектират в кръвоносната система на американското протестантство са очевидни. 99

На първо място, служителите на пограничното съживление променят целта на проповядване. Те проповядват изключително с една цел: да спечелят изгубените души. В техния ум, божия план не включва нищо друго, освен спасение. 100 Спасението според тях е Божията върховна цел за църквата и за живота изцяло. Това наблягане на спасението произлиза от новаторското проповядване на Джордж Уайтфийлд (1714-770). 101

Уайтфийлд е първият съвременен евангелист, който проповядва на тълпите на открито. 102 Той е и първият, който измества ударението в проповядване от Божия план за църквата към Божия план за индивида. Популярният възглед, че „Бог те обича и има чудесен план за твоя живот” става известен след Уайтфийлд. 103

На второ място, музиката на пограничното съживление въздейства върху душата и се стреми да предизвика емоционален отклик на посланието за спасение. 104 Всички големи проповедници на съживлението са имали някой музикант в екипа си за тази цел. 105 Поклонението започва да се разглежда като предимно индивидуално, субективно и емоционално. 106 Тази промяна в ударението се подема и от методистите и започва да прониква в много други протестантски субкултури. Главната цел на църквата се измества от корпоративното (общо) преживяване и изразяване на Господ Исус Христос към личното спасение на отделния човек. Правейки това, църквата тотално изгубва разбирането си за факта, че докато Христовото изкупление е от съществена важност за връщането на човечеството към Бога и възстановяването на взаимоотношенията си с Него, то не е Неговата единствена цел. Бог има вечна цел, която се простира отвъд спасението. Тя е да разшири вечното Си общение със Своя Син и да го направи видимо на планетата земя. Теологията на съживлението не обсъжда Божията вечна цел и почти не набляга върху църквата. 107

Хоровата музика на методистите е специално създадена да размекне закоравелите сърцата на грешниците. Текстът на песните е отражение на индивидуалното преживяване на спасението и представлява лично свидетелство. 108 Чарлз Уесли (1707-1788) се смята за първия, който пише приканващи към покаяние химни. 109

Пасторите, които подготвят неделните си проповеди изключително с цел спечелване на изгубени души и до ден днешен са отражение на съживленското влияние. 110 Точно това влияние е дълбоко проникнало в повечето телевизионни и радио-евангелизационни програми. Много протестантски църкви (не само петдесятните и харизматичните) започват своите служби с песни, които да подготвят хората за емоционално насочените проповеди, които следват. Малко хора обаче знаят, че тази традиция води началото си от служителите на пограничното съживление преди малко повече от един век.


На трето място, методистите и пограничните съживленци раждат идеята за така наречения „призив за покаяние от амвона”. Тази практика започва от методистите през седемнадесети век. 111 Практиката за приканването на хора, които се нуждаят от молитва, да станат на крака и да излязат напред пред амвона, ни е завещано от методисткия евангелист Лоренцо Доу. 112
По-късно, през 1807 г. в Англия, методистите създават така наречената „скамейка на скърбящите”. 113 Обезпокоените грешници вече имат специално място, където да скърбят за своите грехове когато бъдат поканени да пристъпят напред по пътеката от дървени стърготини. Този метод достига Съединените Щати няколко години по-късно и е наречен от Чарлз Фини (1792-1875) „скамейката на безпокойството”. 114

„Скамейката на безпокойството” е разположена най-отпред, където стоят проповедниците, върху издигната платформа. 115 Там биват призовани едновременно грешниците и нуждаещите се светии, за да получат молитви от църковния служител. 116

Методът на Фини бил да покани онези, които желаят спасение, да се изправят на крака и да пристъпят напред. Фини, до такава степен популяризира този свой метод, че „след 1835г. той е задължителен елемент от съвременното съживление”. 117

С течение на времето Фини изоставя „скамейката на безпокойството” и просто кани грешниците да излязат напред по пътеката и да коленичат пред платформата, за да приемат Христос. 118 Освен, че прави популярен призивът за спасение, Фини измисля практиката да се моли за отделния човек поименно, като мобилизира групи от служители, които посещават домовете на хората. С това той измества рутинните църковни служби със специални такива, които се провеждат всяка делнична вечер.

С времето „скамейката на безпокойството” в събранията на открито е заменена с „олтара” в църковната сграда. Някогашната „пътека от дървени стърготини” е изместена от пътеката между редовете в църквата. Така се ражда известният „призив за покаяние”. 119 Но, може би най-трайният елемент, който Фини несъзнателно завещава на съвременното християнство, се нарича прагматизъм. Прагматизмът е философия, която учи, че ако нещо работи, то трябва да бъде прието, независимо от етичните съображения. Фини вярва, че в Новия Завет няма предписана рецепта за формата на богослужението. 120
Той учи хората, че единствената цел на проповядването е да спасява грешниците. Всяко средство, което подпомага достигането на тази цел, е приемливо. 121 Под влиянието на Фини, съживлението от осемнадесети век се превръща в наука и е пренесено в основните църковни течения. 122

Съвременното християнство все още отразява тази идеология. Прагматизмът е недуховен, не само защото оставя на второ място етичните съображения, но преди всичко, защото разчита на техники, а не на Бога, за да произведе желания ефект. Истинската духовност се познава по това, че човек осъзнава, че по отношение на духовните неща, ние смъртните, сме изцяло и напълно зависими от Господа. Припомнете си Господните думи, че „ако Господ не съгради дома, напразно се трудят зидарите” (Псалом 127:1) и „без Мен, нищо не можете да сторите” (Йоан 15:5). За съжаление, прагматизмът („щом работи, да го направим”), който не е библейски принцип или нещо духовно, управлява в дейността на много съвременни църкви. (Много църкви, които „търсят душевно преживяване”, са се усъвършенствали в стъпките на Фини.) Прагматизмът е вреден, защото учи, че „крайната цел оправдава средствата”. Ако крайната цел се счита за „свята”, тогава всяко „средство” е оправдано.

Философията на прагматизма отваря врата за човешка манипулация и за пълното упование на човек, а не на Бога. Забележете, че съществува огромна разлика между това силно мотивираният човек да работи за Бога със своята собствена сила и мъдрост и това сам Бог да работи чрез човеците. 123 Поради своето далеч-простиращо се влияние, Чарлз Фини е обявен за „най-влиятелният служител на Съживлението в цялата американска история”. 124 Фини вярва, че методите на съживление, които работят в неговите събрания могат да бъдат пренесени в протестантските църкви и да донесат съживление и там.

Тази идея бива разпространена и заложена в протестантското мислене чрез книгата му от 1835г. Лекции върху Съживлението. За съвременния протестантски ум, всяка доктрина трябва да бъде здраво сверена с Писанието преди да бъде приета. Но когато се касае за църковна практика, всичко е приемливо дотолкова, доколкото тя печели последователи.

По този начин, американското погранично съживление превръща църквата в място за проповядване. То принизява преживяването на еклесията до евангелизационна мисия. 125 То възобновява съживленските методи на Фини и създава амвонни личности като доминираща атракция в църквата. Освен това, то прави от църквата индивидуалистично (лично) дело, вместо корпоративно (общо) такова.

С други думи казано, целта на пограничното съживление е да доведе отделния грешник до индивидуално (лично) решение за индивидуална (лична) вяра. 126 В резултат на това, целта на ранната църква - взаимното назидаване и функциониране на всеки член, за да бъде общо изявен Исус Христос пред началствата и властите – бе напълно изгубена. 127 По някаква ирония, Джон Уесли, служител на ранното съживление, е разбирал опасностите от движението за съживление. Той пише: ”Християнството в основата си е социална религия... и превръщането ѝ в лична религия на отделния човек, в действителност ще я разруши.” 128 С изобретяването на шаблонното дуплициране от Албърт Блейк Дик през 1884 година, редът на богослужението започва да се печати и разпространява. 129 Така се ражда известният „неделно сутрешен бюлетин”.130

---------------------------------------------------------------------------



96 Пак там, 153, 164.

97 Пак там, 183. „Пасторалната молитва преди проповедта“ е подробно описана в Westminster Directory of Worship.

98 Horton Davies, Worship and Theology in England: 1690–1850 (Princeton: Princeton University Press, 1961), 108. Вечерните молитвени служби са били чести в католическата църква от ІV век. И неделните вечерни (вечерни служби) са били неизменна част от катедралата и енорийския литургичен живот в продължение на много векове. Все пак, методистите са известни с привеждането в протестантската вяра на неделните вечерни богослужения.

99 Уайт, Протестантското богослужение, 91, 171; Iain H.Murray, Revival and Revivalism: The Making and Marring of American Evangelicalism (Carlisle, PA: Banner of Truth Trust, 1994).

100 Американското съживление ражда „мисионерското дружество“ в края на ХVІІІ век.. В него бяха включени Баптисткото мисионерско дружество (1792), Лондонското мисионерско дружество (1795), Общото методистко мисионерско дружество (1796), и Църковното мисионерско дружество (1799). Tan, Lost Heritage, 195.

101 Уайтфийлд е наречен “Бащата на американското съживление.” Основното послание на Уайтфийлд е било“новорождението“ на отделния християнин. С това той е ръководил Първото Велико съживление в Нова Англия, което достигнало своя връх в началото на 1740 г. В продължение на 45 дни Уайтфийлд изнася 175 проповеди. Превъзходен оратор, неговия глас може да бъде чут от 30,000 човека в едно събрание. Цели 50,000 можеха да дойдат и да го чуят да говори. Забележително, казано е, че гласът на Уайтфийлд може да бъде чут на разстояние от една миля, без усилвател. И неговите ораторски способности са били толкова големи, че би могъл да накара публиката да плаче с произношението си. Положително, на Уайтфийлд е заслугата за възстановяване практиката на пътуващия служител. Той също споделя заслугата си с пуританите за възстановяване на импровизираната молитва и проповед (Yngve Brilioth, A Brief History of Preaching (Philadelphia: Fortress Press, 1965), 165. Вижте също Християнска история History 12, no. 2 (1993), която е посветена на Джордж Уайтфийлд; “Великото Пробуждане,”Християнска история 9, no. 4 (1990): 46; Дж. Д. Дъглас, Кой кой е в Християнската История (Carol Stream, IL: Tyndale House, 1992), 716–717; Terry, Evangelism, 100, 110, 124–125.

102 Mark A. Noll, “Father of Modern Evangelicals?” Interview in Christian History 12, no. 2 (1993): 44; “The Second Vatican Council, ”Christian History 9, no. 4 (1990): 47. Голямото пробуждане, водено от Уайтфийлд отличава американският протестантизъм с индивидуалистично-съживителен характер, от който той никога не се възстановява.

104 Сен, Християнската литургия, 562–565; Уайт, Протестантското богослужение и църковната архитекура, 8, 19

105 Фини използва Томас Хастингс. Муди изполва Ира Санки. Били Греъм продължава традицията, използвайки Клиф Бароус и Джордж Бевърли Ший (Сен, Християнската Литургия, 600). Музиката беше изключително средство за постигане целите на съживлението. Джордж Уайтфийлд и Джон Уесли са първите, които използват музиката, за да предизвикат осъждение и готовност за слушане на евангелието. (Terry,Evangelism, 110).

106 Уайт, Протестантското богослужение и църковната архитекура, 11.

107 За пълна дискусия върху Божията вечна цел, вижте Viola, God’s Ultimate Passion (Gainesville, FL: Present Testimony Ministry, 2006).

108 Уайт, Протестантското богослужение, 164–165, 184–185.

109 R. Alan Streett, The Effective Invitation (Old Tappan, NJ: Fleming H. Revell Co., 1984), 190. Чарлз Уесли е написал над 6,000 химна.Чарлз е първият писател на химни, който въвежда в събранието стила на пеене, който изразява чувствата и мислите на отделния християнин.

110 Баптистите са най-известни за това, че са направили спечелването на изгубените, целта на неделната сутрешна служба. Призивът по време Съживлението за вземане на „лично решение“ за Христос едновременно отразява и апелира за културната идеология на американския индивидуализъм, точно както „новите критерии“ по времето на Чарлз Фини отразяват и апелират към американски прагматизъм. (Terry, Evangelism, 170–171).

111 Murray, Revival and Revivalism, 185–190.

112 Streett, Effective Invitation, 94–95. Преподобният Джеймс Тейлър е сред първите призовали нуждаещите се за молитва да излязат в предната част на неговата църква през 1785 година в Тенеси. Първото регистрирано използване на олтара във връзка с публична покана се е случило през 1799 в методисткото палатково събрание в Кентъки. Вижте също Уайт, Протестантското богослужение, 174.

113 Фини беше новатор в бизнеса за печелене на души и започването на съживления. Използвайки така наречените „нови мерки“, той твърди, че в Новия Завет не са съществували нормативни форми на поклонение. Но каквото е било успешно във воденето на грешници към Христос, е одобрено. (Сен, Християнската литургия, 564; Уайт, Протестантското богослужение, 176–177) .

114 Streett, Effective Invitation, 95. Фини започва да използва този метод изключително следвайки своя любим евангелизацоинен поход през 1830 Рочестър, Ню Йорк. Първата исторически употреба на израза „ скамейката на безпокойството“ (“anxious seat” ), която може да се проследи, идва от Чарлз Уесли:” О, блажено място на обезпокоените“. За критика на „ скамейката на безпокойството“, вижте J. W. Nevin’s The Anxious Bench (Chambersburg, PA: German Reformed Church, 1843).

115 Уайт, Протестантското богослужение, 181; James E. Johnson, “Charles Grandison Finney: Father of American Revivalism,”Christian History 7, no. 4 (1988): 7; “Glossary of Terms,” Christian History 7, no. 4 (1988): 19.

116 “The Return of the Spirit: The Second Great Awakening,” Christian History 8, no. 3 (1989): 30; Johnson, “Charles Grandison Finney,” 7; Сен, Християнската литургия, 566.

117 Murray, Revival and Revivalism, 226, 241–243, 277.

118 Streett, Effective Invitation, 96.

119 Burgess and McGee, Dictionary of Pentecostals, 904. За по-нататъшно изучаване, вижте Gordon L. Hall’s The Sawdust Trail: The Story of American Evangelism (Philadelphia: Macrae Smith Company, 1964). „ Пътеката на дървените стърготини“ по-късно се отъждествява с „покритата с прах пътека“ на евангелизаторската палатка. Употребата на израза „да поемеш по пътеката на дървените стърготини“ беше популяризирана от служението на Били Съндей (1862–1935). Вижте Terry, Evangelism, 161.

120 Уайт, Протестантското богослужение, 177.

121 Pastor’s Notes: A Companion Publication to Glimpses 4, no. 2 (Worcester, PA: Christian History Institute, 1992), 6.

122 Уайт, Протестантското богослужение и Църковната архитектура, 7.

123 Двете книги, които обясняват тази разлика добре саУочмън Ний: Нормалният християнски живот (Carol Stream, IL: Tyndale House, 1977) и Освобождаването на Духа (Indianapolis: Sure Foundation, 1965). За по-нататъшна дискусия върху нехристиянския характер на прагматизма, вижте Ronald Rolheiser’s The Shattered Lantern: Rediscovering God’s Presence in Everyday Life (London: Hodder & Stoughton, 1994), 31–35.

124 Уайт, Протестантското богослужение, 176; Pastor’s Notes 4, no. 2: 6. Йън Мъри посочва, че палатковите събрания при методистите са били предшественик на систематичните евангелски похвати на Фини. (Revival and Revivalism, 184–185).

125 Правилното схващане е, че целта на проповядването не е спасението на души. Това е раждането на църквата. Както един учен се изразява за това: “Обръщането може само да бъде средството; целта е разширяването на видимата църква.“ KarlMuller, ed.,Dictionary of Mission: Theology, History, Perspectives (Maryknoll, NY: Orbis Books, 1997), 431. Ученият D. J. Tidball повтаря същата мисъл, казвайки, “Основният интерес на Павел не е бил в обръщането на индивиди, но във формирането на християнски общности.” Dictionary of Paul and His Letters (Downers Grove, IL: InterVarsity, 1993), 885. Пограничните обновители нямат никаква концепция за еклесията.

126 Уайт, Протестантското богослужение и църковната архитектура, 121–124.

127 Вижте 1 Коринтяни 12–14; Ефесяни 1–3.

128 Джон Уесли, “Проповедта на планината IV,” Sermons on Several Occasions (London: Epworth Press, 1956), 237.

129 Пак там, 132. Вижте http://www.officemuseum.com/copy_machines.htm за детайли относно изобретението на Дик – шаблоните на циклостила.

130 Ferguson, Early Christians Speak, 84. Писмените литургии за първи път се появяват през ІV век. Но те се на били пуснати във формата на бюлетина до ХІХ век.

Източник: Франк Виола, Езическо християнство?: Изследване на корените на нашите християнски практики

Превод: Галина Христова

МИЛОСТТА ТЕ ИЗБАВЯ ОТ ТВОЕТО БЕЗУМИЕ, Пол Дейвид Трип

Милостта те избавя от твоето безумие

Пол Дейвид Трип, 2015

Това, за което искам да говоря днес, е една от злините на греха. Дълбоко съм убеден в следното: Ако ти не си готов да разпознаеш следите на присъствието на греха в теб самия, ти няма да цениш милостта. Винаги, когато омаловажиш това, което върши грехът, ти същевременно омаловажаваш и милостта. Искам да говоря за нещо, което е неизбежно за всички нас.
Става въпрос за това, което кара дори малките деца да си мислят, че знаят повече от родителите си. Имам внучка на 15 месеца и още сега тя е потвърждение на това. Ние прекарваме всеки понеделник с Лили Грейс. Ние обичаме Лили Грейс. Последния път се случи следното: Тя хвана ръката ми, преведе ме през стаята, показа ми един стол и с жест ми показа, че трябва да седна на него. С това тя ми даде ясно да разбера: „Тук аз съм господарят, не ти. Последвай ме, седни и прави това, което ти казвам!” Тя дори още не може да говори. Е, аз съм й дядо, затова я последвах, седнах и разбрах какво трябва да правя.

Искам да говоря за това, което предизвиква толкова себецентрични чувства на страх у тинейджърите. Казваш на своя тинейджър: „Снощи ти си легна, а тази сутрин се събуди с друга самоличност. Това просто не е честно. Кой си ти? И защо не си доволен от нищо?” Става въпрос за това, което прави браковете изискващи и дисфункционални. Защото в един такъв брак хората се обичат не толкова, за да си служат, а обичат именно онова – каква  изгода ще имат от другия. Това звучи така: „Искам да имам полза от теб. Ако имам такава полза, тогава ще съм мил с теб. Но ако нямам полза от теб, тогава ще ти причиня болка. Добре дошли в брака.” Става въпрос за това, което кара шефовете по-скоро да критикуват, отколкото да хвалят. Става въпрос за това, което корумпира сърцата на политиците и от патриоти ги превръща в такива, които търсят облаги за собствения си джоб. Става въпрос за това, което кара старите хора да се озлобяват и което ги прави гневни и себецентрични.

Безумието на греха

То е катастрофа. За какво говоря ли? Говоря за безумието на греха. Чуй това: Някак си, по някакъв начин грехът превръща в глупак всеки човек, който някога се е родил. Глупакът вижда света наопаки, с главата надолу. Глупакът си мисли, че неистинските неща са истински и че мъдрите неща са глупави. Глупакът си мисли, че е способен да извърши неща, на които не е способен. Глупакът е загрижен много повече за греха на ближния си, отколкото за собствения си грях. В последна сметка с всичко това глупакът извършва едно ужасно нещо: той отрича съществуването на Бог. Може би той не го отрича в смисъла на теологично-философския атеизъм. Но той отрича Бог с това, че сам си дава позицията, която се полага само на Бог, като прави сам себе си единствения бог, на когото има интерес да служи.

Искам да отворите Библите си на Тит, трета глава. Тит е един от онези хора, които искам да целуна по устата, когато отида на небето. (Смях в залата) Просто трябваше да кажа това. По-късно можете да размишлявате за мен. Искам да прочетем с вас Тит 3:3-8.

„Защото и ние някога бяхме несмислени, непокорни, измамвани и поробени на разни страсти и удоволствия, и като живеехме в злоба и завист, бяхме омразни, и се мразехме един друг. Но когато се яви благостта на Бога, нашия Спасител, и Неговата любов към човеците, Той НИ СПАСИ не чрез праведни дела, които ние сме сторили, но по Своята милост чрез окъпването, сиреч, новорождението и обновяването на Святия Дух, когото изля изобилно върху нас чрез Исуса Христа, нашия Спасител, та оправдани чрез Неговата благодат, да станем, според надеждата, наследници на вечния живот. Вярно е това слово. И желая да настояваш върху това, с цел ония, които са повярвали в Бога, да се упражняват старателно в добри дела. Това е добро и полезно за човеците.”

(Тит 3:3-8)

Мисля, че за нас е важно да продължаваме да изискваме от самите нас да разглеждаме отново и отново абсолютната, неизбежната, катастофалната злина на греха. Трябва да забелязваме тази злина, да размишляваме за нея и отново и отново да я признаваме. Защото, ако ние виждаме греха като такъв, какъвто е той всъщност, и ако виждаме какво върши той, тогава ще е невъзможно да си мислим, че мъничко от десетте Божи заповеди, мъничко морал ще е всичко, от което се нуждаем. Защото ако разбера каква огромна злина е грехът, тогава ще е смешно да мога да го преодолея чрез едно просто решение на волята ми за покорство спрямо Бог – с мисълта: „Просто някой някак и трябва да ми каже какво трябва да направя и тогава ще успея.” Стига с това, това не функционира!
Ако всичко, от което се нуждая, е някой да ми каже какво трябва да направя, тогава Исус не трябваше да идва. Трябва да отстъпим крачка назад и смирено да разпознаем катастофалната злина на греха, за да не сме изкушени отново да молим закона за това, което само милостта може да стори. Чуйте: Църквата е едно измъчено и изтощено място, което е съставено от сърдити и изискващи хора, които са изгубили ориентацията си, тъй като молим закона да извърши това, което само милостта може да стори. Достатъчно, това ни съсипва! Ти не може да не вземаш греха на сериозно и същевременно да си мислиш, че тази система за самоусъвършенстване ще функционира. Тя не функционира!

Ето защо сега бих искал да отнема малко от времето ви, за да разгледам и разясня това безумие, което владее всички ни.

1.Безумието на себецентричността

Ние бяхме създадени от Бог, за да живеем насочени нагоре и навън. Насочени нагоре в любящо преклонение пред Бог. Насочени навън в самопожертвувателна любов към ближния. Това, което грехът върши с нас, е, че той ни обръща навътре и ни фиксира върху самите нас. Грехът прави всички нас фиксирани и ориентирани към себе си. Това ни прави егоистични – в истинския смисъл на това, което означава егоизмът. Грехът ни кара да сме прекалено обсебени от нашите желания, нашите потребности и нашите чувства. Грехът ни поставя в центъра на нашия малък свят и по този начин на мястото, на което никога не би трябвало да бъдем. Грехът ограничава областта, за която сме загрижени, до едно много тясно пространство, в което имат място само малкото дребни нещица, с които си мислим, че ще бъдем щастливи. Това е плашещ, изтощителен, ужасен, дисфункционален начин на живот.

2.Коринтяни 5 казва, че Исус дойде... „за да не живеят вече живите за себе си, но за Този, Който за тях е умрял и възкъснал.” (2.Коринтяни 5:15)

Ти не можеш да извадиш човека от себецентричността му с някакви си правила. Това няма да функционира. Ти не можеш да накараш един човек да живее за нещо по-голямо, отколкото за себе си, като го засрамиш. Това няма да функционира. Ти не можеш да внушиш на някой човек вина, за да го доведеш до самопожертвувателна любов.

Колко от вас тук са родители? Ако имаш деца, ти разбираш, че детето, което отглеждаш, е дошло на бял свят вече като шокиращо себецентрично същество. Точно същото си причинил и ти на твоите родители. А някои от вас все още го причиняват на родителите си. Имам предвид хората на средна възраст. (смее се)

Вече често пъти съм описвал тази случка, но това е пример, който толкова добре засяга същината на въпроса. Аз имам 4 деца. Имам 3 момчета и едно момиче. Никол, момичето, смяташе, че по този начин тя е онеправдана. Тя не го чувстваше така, че има трима братя. По-скоро се виждаше изправена срещу едно цяло, което тя наричаше „момчетата”. Десет милиона пъти съм чувал: „Татко, момчетата правят...”. Тя си мислеше: „В това семейство трябва да има място и за мен” и добре вършеше работата си да си създава свободни пространства. Възнамерявахме да осъществим дълго пътуване с кола при дядо им и баба им. Ако искате да преживеете поквареността на човеците, тогава направете едно дълго пътуване с кола. Ще преживеете не само поквареността на децата си, но и вашата собствена. Един човек ми разказваше, че имал две деца и преди едно дълго пътуване с кола си направил една скица и по тази скица направил една разделителна стена от шпертплат, която сложил между двете си деца на задната седалка.

Баща ми не беше толкова последователен. При едно от по-дългите ни пътувания с кола той каза на мен и на брат ми Марк да се държим така, все едно между нас има бетонна стена. И така в продължение на 200 мили ние спорехме къде е стената. И после, след 200 мили, на мен ми хрумна идеята да съобщя на брат ми, че съм извадил камък от стената и че сега отново можех да достигам до него и да го докосвам.

Но нека сега се върнем на нашия семеен излет с децата ми. Синът ми Етан имаше полипи в носа и пъхтеше, когато дишаше. Това наистина беше доста дразнещо. Никой не искаше да е в една и съща стая с него. И така, сега Етан седи на задната седалка до Никол, самопровъзгласилата се звезда на излетното кралство. Чуваше се, как Етан диша много шумно там отзад до нея. Бяхме пуснали много силно радиото. В един момент Никол казва: „Татко, Етан ме нервира.” И както си седя на волана, аз задавам следващия родителски въпрос: „Никол, какво прави той?” Без колебание тя отговаря раздразнено: „Той диша!” Не можах да устоя на следващия въпрос: „А аз какво да направя?” Без колебание или чувство на вина в гласа си тя казва: „Кажи му да престане!” С това тя каза: „Ти дишаш. Това ме нервира. Престани! Все ми е тая, дали измъченото ти от болестта тяло седи до мен, но твоето пъхтене ме наранява.”

Тази себецентричност е хронична – и преминава през цялото Писание. Бих казал: Когато четеш Библията, същността на тази себецентричност се вижда навсякъде. Тя се вижда през цялата Библия, това е една масивна човешка дефектна функция. Всички ние притежаваме тази себецентричност вътре в себе си. Всички ние искаме животът ни да ни постави в центъра. Всички ние искаме нещата според нашите представи, никой от нас не иска да чака. Искаме винаги да сме прави, искаме винаги да сме първи, искаме да можем да разкажем най-добрата история. Искаме да изглеждаме най-добре, искаме да сме най-умните, погледнато теологически. Искаме някак си да получаваме внимание. Искаме някак си да сме в центъра. Това е безумие. Безумие, което влиза в противоречие с първите четири думи в Библията. Дори не трябва да четеш много напред. „В началото Бог създаде.” Бихме могли да се аргументираме, че при тези първи четири думи в Библията се касае за най-важните думи на Библията, защото тези думи ти казват всичко, за което става въпрос в живота. Аз никога няма да съм в центъра. Да поставя мен самия в центъра ще доведе само до катастрофа, дисфункция, болка, страх, разочарование, разрушение. Това е зло. Но това не е всичко. Има също така и...

2. Безумието на самоизмамата

Ако не осъзнаеш, че се нуждаеш от Спасител и трябва да тичаш към покоя, който Той дава, тогава ти някак си работиш над това, да убедиш сам себе си, че не се нуждаеш от Спасител. Някак си работиш над това, да се убедиш, че си ОК. И това, което вършиш, е да вървиш през този изтощителен процес – да тълкуваш историята си по нов начин, да не наричаш греха си грях и да прехвърляш вината си на другите. С това имам предвид всякакъв вид система, която те води до там – да се чувстваш така, че да не се нуждаеш от това, което само милостта може да ти даде. Мислиш си: „Аз съм ОК.”

Това, което ще кажа сега, вероятно ще нарани чувствата ти, но то е абсолютно вярно. Никой не те лъже повече, отколкото ти сам се лъжеш. Никой не те заблуждава повече, отколкото ти самият го правиш. Никой не ти е разказвал повече лъжи, отколкото ти сам си си разказвал. Съжалявам, но това е вярно и ти си добър в това. Ти действително си развил тази страшна способност, да знаеш кои лъжи действат при теб. Няма да подейства, ако си разказваш лоши лъжи. Защото лошите лъжи не водят до самоизкупление. Следователно ти се научаваш да си разказваш правдоподобни лъжи. Тогава казваш неща като: „Аз просто съм си такъв по характер. Просто съм шумна личност, постоянно говоря толкова високо. Не съм ядосан. Така побеснявам, когато ме обвиняваш, че съм бил ядосан. Само изясних моята гледна точка – като един от Божиите пророци! Не си ли чел пророците?” или „Това не беше пожелание. Не съм пожелавал. Просто имам усет за красивото. Имам предвид един такъв вид женска хубост” или „Изобщо не искам постоянно да контролирам. Не ме обвинявай, че съм контролираща личност. Аз само изпълнявам дадения ми от Бога талант да ръководя” или „Не съм ревнив или завистлив. Просто искам да се наслаждавам на Божието благословение в пълен размер.”

Тук всеки си има своя собствена система. Можем да останем будни цяла нощ, за да изясним коя система си усвоил ти. Това е тя, самоизмамата. Самоизмамата се състои в твоята специфична система, избрана от теб, за да се спасиш сам.

Това е върхът на безумието. Това е дефиницията на безумието, тъй като ти не си способен да се спасиш. Защото ти си проблемът. Ти си отровата. Ти си заболяването. Можеш да избягаш от една ситуация, можеш да избягаш от едно място. Но ти не можеш да избягаш от теб самия. Открил съм: Винаги, когато се опитам да избягам от самия себе си, накрая отново се сблъсквам със самия мен. Това не действа. Факт е, че ти имаш такова голямо влияние в живота си, защото никой не ти говори толкова много, колкото ти самият. Ти си в един постоянен, преценящ и интерпретиращ разговор със самия себе си. И ти постоянно си проповядваш един вид евангелие на самия себе си. Това е или Евангелието за една дълбока, постоянна нужда и празнуване на Исус, или е евангелието на твоята собствена способност, праведност и самоизкупление. Самоизмамата е безумието на системите за самоизкупление.

3. Безумието на самодостатъчността

Сам се опитвам да се убедя, че притежавам всичко у себе си, за да бъда това, което трябва да съм, и за да върша това, което трябва да върша, съобразно с мотото: „Не се нуждая от помощта ти. Благодаря.”

Искам да кажа, че има две лъжи, на които е склонен да се хване всеки грешник. Това са лъжите на Едемската градина. Първата лъжа е лъжата за автономия. Автономията казва: Аз съм независимо човешко същество. Имам правото да живея живота си така, както искам да го живея.

Ако имаш малко дете и това дете е опърничаво, когато става въпрос за ядене или за лягане, то тогава всъщност не става въпрос за ядене. Не става толкова въпрос и за лягане. Става въпрос за автономия: „Ти няма да се разпореждаш с мен. Аз ще се разпореждам със себе си, разбери!”

Може би си наблюдавал някое малко дете, което току що е открило, че има връзки на обувките си. До сега това не му е правило впечатление, но сега то решава да си обуе обувката. Детето си няма и понятие как изобщо се връзват обувки. През следващите седем години от живота си то може да се мъчи да ги завърже и никога да не успее да направи фльонга. И така ти виждаш, че детето се мъчи, и хукваш към него, за да му помогнеш. Но как реагира то? Отблъсква ръката ти. Иска му се да вярва, че е самостоятелно и че не се нуждае от помощта ти.

Автономията и самодостатъчността са безумни, катастрофални лъжи. Аз съм създаден като независимо същество. Може би ще ми кажеш: „Но, Пол, не мисля, че се нуждая само от себе си.” Тогава нека те попитам как реагираш, ако някой ти каже нещо за твой провал, респективно ако някой те конфронтира с твой грях. Ще кажеш ли тогава следното? „Благодаря, промяната ми е общ проект между мен и Бог. Толкова съм ти благодарен, че си загрижен за моето освещение. В момента гледам на теб като на инструмент на Божията милост в живота ми. Бих желал по-често да се отбиваш, защото вероятно ще имам нужда, предполагам още в рамките на следващите десет минути. Така че бъди близо до мен.” Ти знаеш, че в такива ситуации не реагираш така. Знаеш, че това чувство на самодостатъчност започва да кипи в теб: Чувстваш, как се задушаваш. Чувастваш, как ушите ти започват да горят. Мислиш си: „Фактически не съм те молил за помощта ти.” Мислиш си: „Аз със сигурност не съм единственият грешник в тази стая.” Тогава активираш вътрешния си адвокат и започваш да отказваш помощта. Защитаваш се от чуждата помощ!

Я чуй! Когато очите или ушите на някой друг регистрират някога моя грях, моята слабост и моя провал, и този другият се обърне към мен според Божието Слово, тогава това никога не е нападение, никога не е тормоз или залавяне за дреболии, а е милост: Бог ме обича, Toй ме е поставил в oбщността на други вярващи и Той изпраща Своите помощници в моята посока. Защото аз имам нужда от тази помощ, аз не съм си самодостатъчен. Аз не се безпокоя за детето вътре в теб. Моето вътрешно дете е разумно ;-) Но този, който наистина много ме безпокои, е твоят вътрешен адвокат. Много се безпокоя за модели на самостоятелност. Аз самият познавам всички тези борби, тук не искам да представя някои от вас негативно. В моята лекция няма нищо, което не би трябвало да си кажа и на мен самия. Но някои от вас са много добри в това, да казват нищо неказващи неща за себе си. Вие имате таланта в разговор да употребявате фрази. Питам те: „Как премина седмицата ти?” и ти отговаряш: „Имах куп проблеми, но Господ беше верен.” Аз бих ти казал: „Овладей се и бъди честен с мен!”

Някои от вас са доста добри в това, да представят една публична личност, която така да се каже постоянно полирате и която абсолютно не отговаря на това, кои сте вие всъщност. Това може да се нарече живот от рода на фейсбук. Знаете как е, когато едно семейство отиде в красивия парк и си представя един страхотен пикник с барбекю. При това те допускат една грешка: Там те вземат със себе си едно семейство на грешници, а именно тях самите. Това е един ужасен ден. Децата се карат помежду си. През този ден няма нищо, на което човек би могъл да се зарадва. Бащата оставя хот-дога да изгори и след това казва на семейството с благосклонен, бащински тон: „Успокойте се и яжте въпреки това.” Майката едва не се разплаква, защото това е било всичко друго, но не и един хубав ден. Но, преди да напуснат парка, те, широко ухилени, позират за семейното селфи. Други семейства виждат тези снимки във фейсбук и си казват: „Толкова ми се иска и ние да имаме такава радост в нашите семейства.” В действителност тази радост не е съществувала. Снимките просто заблуждават. Тези снимки казват на всичките ти приятели във фейсбук: „Ние сме добре. Няма нужда да се безпокоите за нас. Само вижте колко страхотна е нашата снимка.”

До тук чухме за безумието на себецентричността, за безумието на самоизмамата и за безумието на самодостатъчността. Сега стигаме до...

4. Печалното безумие на себеправедността

Става въпрос за дълбок, ирационален, смешен стремеж да се смятам за праведен.Опитвам се да убедя самия себе си, че съм праведен. Опитвам се да убедя хората около себе си, че съм праведен. Това е един ужасен и изтощителен начин на живот. Защото аз не съм праведен. Отново се аргументирам на себе си, че съм ОК. Това става по следния начин: Когато направиш нещо грешно и си Божие дете, и каменното ти сърце е заменено с меко сърце, тогава съвестта ти ще те измъчва, ако постъпваш погрешно. Това е нещо прекрасно, Святият Дух действа изобличително върху теб (и така ти показва греха ти).

И така, ако съвестта ти те измъчва, ти имаш само две възможности. Или признаваш, че погрешната ти постъпка наистина е била погрешна, и ти отново се предаваш на оправдаващата милост на Спасителя, и в своята нужда тичаш към Него и празнуваш Неговата прошка. Или си изграждаш една система на самозащита, на самоизкупление, на себеправедност, която прави приемливо за съвестта ти погрешното, което си сторил.

Ти не можеш да се придържаш към твоята собствена праведност, без да направиш за сърцето си приемливо онова, което Бог смята за погрешно. Това е неизбежно, защото ти не си Спасителят, не си Месията. Ти ще постъпваш, мислиш, казваш и копнееш за това, което е грешно.

Следователно, за да се придържа към своята праведност, човек трябва да работи върху това, сам себе си да убеди, че погрешното, което върши, всъщност не е погрешно. Казваш си: „Това всъщност не е грях, не е истински, чист грях. Това някак си е по-малко лошо от истинския грях.” Всъщност по този начин ти вредиш на съвестта си, тъй като я учиш да се задоволява с това, че онова, което Бог нарича грешно, всъщност не е толкова грешно.

Ти казваш: „Не мисля, че съм себеправеден.” Позволи ми да ти задам един въпрос: Ако гледаш видео на живота си, би ли стигнал до заключението, че много повече се безпокоиш за греховете на хората около теб, отколкото за твоя собствен грях? Това ли ще констатирам?

Това, което аз сега ви описах като себецентричност, самоизмама, самодостатъчност и себеправедност, е екзистенциалният страх, разрушението, тъжната драма и дисфункция на човечеството. Как изобщо можеш да разглеждаш тази прелъстителна, измамна система и да си мислиш, че законът може да те спаси?

Може би си казваш: „Всичко, от което се нуждая, е едно по-добро разбиране за това, кое е правилно. Всичко, от което се нуждая, е малко повече усърдие.”

Когато обаче се появи благостта на Бога и Неговата любов...

Но вижте, Павел е записал следното:

„Защото и ние някога бяхме несмислени, непокорни, измамвани и поробени на разни страсти и удоволствия, и като живеехме в злоба и завист, бяхме омразни, и се мразехме един друг. Но когато се яви благостта на Бога, нашия Спасител, и Неговата любов към човеците, Той ни спаси... (Тит 3:3-5)

Виждате ли от какво се нуждае безумието на греха в дълбочина? Вашата единствена надежда е една поява. Не появата на твоята способност да говориш сам за себе си, да защитаваш сам себе си; има се предвид появата на една личност, а именно на Спасителя, на Агнето, на Царя – Исус. Исус трябваше да се яви, защото за безумните нямаше надежда без това явяване. Не е ли прекрасно това? Въплъщението трябваше да се случи; историята трябваше да бъде насочена суверенно; природните сили трябваше да бъдат покорени, защото целият свят въздишаше; въздишаше за това, Месията да се появи най-сетне.

Нямаше надежда за тази общност от безумци освен само една поява. Нямаше надежда в едно по-добро представяне на теологичното знание. Нямаше надежда в една по-добра система от закони. Надеждата не бе скрита в политиката, образованието или социалната справедливост. Не, светът викаше за една поява, за това да дойде Спасителят. Този Спасител сам щеше да се предостави на това безумие; за това безумие Той щеше да е готов да отиде на кръста, за да бъдат безумните спасени от тяхното безумие.

Това е Евангелието. Радостта ни тази вечер е, че Той се яви. Той живя един живот, свободен от каквото и да е безумие. Той бе съвършено праведен. Умря от смърт, чрез която може да спасява. Възкръсна отново от мъртвите, превъзмогна греха и смъртта, и делото Му на кръста бе извършено. Затова не трябва повече да поставям себе си в центъра. Не трябва да мамя сам себе си, за да се чувствам по-добре. Не трябва да се държа така, сякаш държа всичко под контрол. Не трябва повече да се произнасям за собствената си праведност, защото Спасителят се яви.

И по милост Той спасява безумните и отново ги прави мъдри. Прави ги достатъчно мъдри, за да са смирени. Достатъчно мъдри, за да са зависими. Достатъчно мъдри, за да могат да се подчиняват. Достатъчно мъдри, за да бъдат разчупени, признавайки греха си. Той се яви. Той се яви. Той наистина се яви! Единствената надежда за безумието на греха беше Неговото явление. Той дойде. Има надежда, защото Той дойде и извърши делото Си на кръста. Той те помилва със спасението. Може ли някога да се чуе по-добра новина от тази? Той дойде. Има надежда за безумните.


Източник:  https://unwisesheep.org/2015/07/28/gnade-befreit-deine-torheit-paul-tripp/
Превод: Ваня Ямалиева

КАКВО ОЗНАЧАВА ПОХУЛВАНЕТО НА СВЯТИЯ ДУХ?, Арнолд Фрухтенбаум - Александър Зайбел

КАКВО ОЗНАЧАВА ПОХУЛВАНЕТО НА СВЯТИЯ ДУХ?

Арнолд Фрухтенбаум: Животът на Исус

Следният текст представлява извадка от двайсетчасова поредица от доклади на американския евреин-християнин Арнолд Фрухтенбаум. Центърът на тези дълбоки размишления, които станаха възможни благодарение на точното познаване на юдаизма по времето на Исус, лежи върху МЕСИАНСКИТЕ БЕЛЕЗИ И ЧУДЕСА. На читателя на тези редове желая голяма печалба. Нека той прилича на стопанина, който изважда от богатството си старо и ново. – Юрген Найдхард, пастор

Според Матей 3:1-3 Йоан Кръстител започва служението си с това, да извести идването на един цар, а именно на Месията. И докато той проповядва за идващия Месия, започва месианско движение. Съгласно законите на Мишна (= устно предаден закон на юдеите) при появата на месианско движение Синедрионът е трябвало да предприеме две неща: първата фаза е била фазата на наблюдението. От Ерусалим била изпращана делегация, която да наблюдава какво се казва и какво се върши. Те не трябвало да задават въпроси и да правят коментари. Само да наблюдават – и след известно време на наблюдение те трябвало да се върнат при Синедриона и там да докладват, а също и да отговорят на  въпроси от рода на: Значимо ли е движението или не? Ако то не било значимо, целият този въпрос бил изоставян.

Ако движението било значимо, тогава на една втора фаза отново сформирали делегация. И сега тя била изпращана, за да постави конкретни въпроси: „Кой си ти и кой твърдиш, че си? И кой те е упълномощил да поучаваш и да правиш това, което правиш?”  В Матей 3:7-10 виждаме първата фаза на НАБЛЮДЕНИЕ по отношение на Йоан Кръстител. Четем, че фарисеите и садукеите дошли при него и движението му за кръщаване, но не за да бъдат кръстени. Те са тук само за да наблюдават. Ясно е казано, че след като приключили с наблюденията си, те докладвали на Синедриона, че става въпрос за едно значимо движение. Защото тогава в Йоан 1:19-28 идва втора делегация и там те поставят конкретни въпроси. Три пъти бива изрично споменато, че са били изпратени от Ерусалим: стихове 19, 22 и 25. Те следователно са били изпратени от фарисеите и сега задават въпроси: Кой си ти? Ако не си Месията, Илия ли си? Ако не си Илия, тогава обещаният пророк ли си от Второзаконие 18:15? По всякакъв начин Йоан Кръстител набляга на това, че не той е Месията или Илия или пророкът, а се нарича предтеча на Месията, който е предсказан в Исая 40 и в Малахия 3.

Сега ще видим как тези две фази на изследване на Синедриона биват приложени и върху Исус.

Малко след като Йоан Кръстител е бил проучен от Синедриона, Исус започва Своето служение. В Йоан 2:23-25 четем, че Той започва публичното Си служение в Ерусалим с публични ЗНАМЕНИЯ (НА ЧУДЕСА). В началото на служението Му чудесата са служели като знамения за НАЦИЯТА (народа на Израел), а именно, за да доведат народа на Израел до решението, че Той е Месията. По-късно, както ще видим, тази цел на чудесата Му се променя. Но в началото чудесата на Исус са имали за цел да бъдат знамения за нацията.

Измежду онези, които наблюдават тези чудеса, е и мъж на име Никодим, един от фарисеите. Според Йоан 3 той идва при Исус, за да събере сведения. Нека не забравяме, че Никодим е фарисей и затова и вярва на фарисейския юдаизъм...

С тази информация за Никодим ние можем да разберем същността на конфликта между Исус и фарисеите. (Не е достатъчно да си роден като юдеин, за да си спасен). Макар че никъде не четем, че Никодим е бил против Исус, в Йоан 3 обаче Исус поставя под съмнение неговото фарисейско учение.

Впоследствие Исус продължава да прокламира, че Той е Месията, а също така и доказва това твърдение с много чудеса.

Сега стигаме до едно много важно място в Лука 5, тъй като тук се разказва историята за изцелението на един прокажен. Никъде в Стария Завет след сключването на завета не се съобщава за изцеление на юдеин от проказа. Често пъти за равините е било възможно да лекуват други болести – но никога  проказа. Също и в юдейските или старозаветните източници няма нито едно съобщение за изцеление от проказа след даването на закона.

Все пак в Левит 13 и 14 Мойсей детайлно е описал на водачите на народа какво трябва да правят в случай на изцеление на юдеин от проказа. Ако един юдеин дойде и твърди, че е изцелен от проказа, свещеникът първо трябва да жертва две птички. И тогава „изцеленият” трябва да бъде подложен на основен преглед в продължение на седем дни, за да се установи дали той наистина е имал проказа и как е бил изцелен. Ако след седем дни свещениците са били удовлетворени, на осмия ден още веднъж били принасяни три жертви и с кръвта на тези жертви бил поръсван вече изцеленият прокажен. След това той бил помазван с масло. Всичките тези указания ги имало,  но те никога не били употребени. И тъй като липсвало съобщение за юдеин, изцелен от  проказа, равините обявявали това като МЕСИАНСКО ЧУДО. Равините деляли чудесата на две категории: от една страна имало чудеса, които всеки можел да извърши, ако притежавал Божията сила. От друга страна имало чудеса, които само Месията можел да извърши.

В тази втора категория те посочвали три главни чудеса, първото от които било изцелението на прокажен.

В Лука 5:12-16 Исус изцелява един прокажен. И после в стих 14 Той му заръчва да не разказва за това на никого, а веднага да отиде при водачите на Израил (свещениците), „за свидетелство на тях (на водачите)”. А свидетелството се състои в това, че Исус е Месията. Изпращайки при тях един изцелен прокажен, Той ги предизвиквал да вземат решение (касаещо Неговото месианство). Те би трябвало да стигнат до заключението, че този мъж е бил прокажен и сега е изцерен. И ако биха постъпили така, те би трябвало да признаят претенцията на Исус, че Той е Месията.

Как обаче те в действителност са реагирали, виждаме в стихове 17-26. В стих 17 ни се съобщава, че водачите на народа Израил се бяха стекли отвсякъде: фарисеи и книжници, дошли от всички села в Галилея и Юдея, и от Ерусалим. И всичко това се състои в Галилея, в която равините не обичали да ходят. Но сега, какво правят там всичките тези водачи на народа Израил? Какво ги е накарало да се стекат от целия Израил? Това е тяхната РЕАКЦИЯ на предизвикателството, което са получили чрез изцелението на прокажения. Сега Исус трябва да бъде подложен на ПЪРВАТА ФАЗА, фазата на наблюдението. Фарисеите не задават въпроси, те само наблюдават.

Тъкмо докато изследват учението на Исус, при Него донасят един паралитик. Но вместо да го изцели, Исус само казва: „Прощават ти се греховете.” (Лука 5:20). Това предизвиква буря от възмущение сред юдейските водачи. Както е известно, само един може да прощава греховете, и това е Бог. Как тогава Исус може да твърди, че бил упълномощен да прощава грехове? – Водачите са силно разгневени помежду си, защото сега още не бива да задават въпроси. Но Исус се обръща към тях и им казва: „Зная какво мислите.” И им задава въпрос: „Кое е по-лесно да река: Прощават ти се греховете, или да река: Стани и ходи?” По-лесно е да се каже: прощават ти се греховете, защото за това не са нужни външни доказателства. Нищо, което би могло да се види. Сега бих могъл да кажа на всички вас: „Всичките ви грехове са ви напълно простени”; и вие не можете да ми докажете дали съм прав или не. Защото такъв вид констатация не изисква видима проява. Но ако при мен дойде някой с два счупени крака и Аз му кажа: „Сега те изцелявам, за да можеш да тичаш и да танцуваш”, това изказване е по-трудно, тъй като изисква моментално доказателство. Защото тогава действително трябва да можеш да станеш и да тичаш.

Тук Исус иска да каже, че Той може да каже по-простото: Греховете ти са простени, като извърши по-трудното – като изцери този мъж. И така сега Той извършва по-трудното и го изцерява. За това изцерение има моментално доказателство, тъй като човекът става и започва да ходи. Затова Исус може да каже и по-простото: Прощават ти се греховете. И ангажирайки се с претенцията, че е упълномощен да прощава грехове, с това Той казва, че Е БОГ. А съгласно Стария Завет Месията е трябвало да бъде и двете – и Бог, и човек.

От този момент нататък Исус трябва да бъде подложен на ВТОРАТА ФАЗА, фазата на РАЗСЛЕДВАНЕТО. От сега нататък те Му задават въпроси: защо върши това или онова, или защо не го върши. И това става до момента, в който издават присъдата, че Той не е Месията.

Ако продължим да четем в Лука 5, ще видим как се развива конфликтът (въпросът за постенето, въпросът за съботата и т.н.). Исус донася нещо съвсем ново, но фарисеите предпочитат да изберат старото (Лука 5:36 и следващите)...

Видяхме, че конфликтът с фарисеите започна още с Йоан Кръстител. Сега стигаме до Матей 11:2-19, където Исус посочва причината, поради която фарисеите са отхвърлили Йоан Кръстител. В стихове 16-19 виждаме разлика между посочените от фарисеите причини и действителните причини. Действителната причина, поради която те отхвърлиха Йоан Кръстител, беше, че той не постъпваше по техния начин; тоест, че той отхвърляше фарисейския юдаизъм. Той взема този пример от децата, които не танцуват или не играят така, както им е казано. Това е действителната причина, поради която фарисеите са го отхвърлили: той не е бил готов да постъпва по техния начин. Но причината, която те посочили, била, че Йоан Кръстител бил обсебен от бесове. С тази обосновка те са го отхвърлили.

Нека сега да разгледаме Матей 12, тъй като това е най-важната глава в живота на Исус, с изключение на главите, които описват смъртта и възкресението Му.

В тази глава ние откриваме една ПОВРАТНА ТОЧКА в публичното служение на Исус. От тук насетне много неща ще се променят. Ако не разберем какво се случва тук, и по-късно няма да разберем защо определени неща се случват точно така, а не иначе. В стих 22 Исус изгонва един бяс, който така е обладал един човек, че той не може да говори. В стих 23 виждаме как поради това народът задава един въпрос: „Не е ли този юдейският Месия? Да не би Този да е Давидовият Син?” Защо те са реагирали така, когато тук Исус изгонва един ням бяс? Та Той и преди е изгонвал други бесове, но те не са задали този въпрос. Защо не са? И защо тъкмо сега?

В юдаизма също са се практикували изгонвания на бесове. Фарисеите и техните ученици често са изгонвали бесове. Исус също го казва в стих 27, когато пита фарисеите: „Чрез кого вашите възпитаници изгонват бесовете?”

В юдаизма, за да се изгони един бяс, е трябвало да се спази специален ритуал. В този ритуал първо е трябвало да се осъществи комуникация с бяса. Когато един бяс говори, той използва гласните струни на човека, когото владее. След като контактът бивал осъществен, трябвало да се попита и за името на бяса. И само след като се узнаело името, то можело да се използва, и с това име бясът можел да бъде принуден да излезе. При други случаи Исус използва този юдейски метод. Например в Марк 5:9 Исус пита: „Как ти е името?” Бясът отговаря: „ЛЕГИОН ми е името, защото сме мнозина.” Но един вид бесове юдаизмът не можел да изгони: този вид бяс, който прави човека ням, така че той да не може да говори. И ако той не може да говори, тогава не може да се осъществи и комуникация. Не можело да се установи и името на бяса, и по такъв начин той не можел да бъде изгонен. Но фарисеите поучавали: Когато Месия дойдел, Той щял да може да изгонва и такъв вид бесове. Това е второто от месианските чудеса. В стих 22 четем, че бясът, който Господ Исус изгонва, е точно от този вид. И затова хората задават въпроса: „Не е ли Той Синът Давидов?” В края на краищата тук Исус извършва точно чудесата, които – така те са били поучавани от детството си – само Месията е можел да извърши. Юдейският народ искал да зачекне този въпрос, но те не искали сами да вземат решението. Предпочитали да погледнат на своите водачи, за да вземат те решението вместо тях.

И днес, когато ние, евреите, които вярваме в Исус, споделим с нашите еврейски приятели защо вярваме, че Исус е Месията, винаги получаваме същото възражение: Ако Исус наистина е Месията, тогава защо нашите водачи не вярват в Него?

Сега фарисеите са изправени пред една алтернатива. Те трябва да избират в светлината на това месианско чудо и въз основа на въпроса от народа. Или трябва да обявят: Той е Месията, или, ако това не е Той, как тогава може да върши такива чудеса, каквито – както те самите са поучавали – само Месията би могъл да извърши.

В стих 24 фарисеите избират втората възможност за обяснение. Те обясняват, че Той не е Месията, а причината, поради която Той може да върши тези чудеса, е следната: Исус е обладан от най-главния бяс, Веелзевул. Това са две еврейски думи, които означават: богът на мухите.

Това сега става основанието за отхвърлянето на месианската претенция на Исус: Той не е Месията, тъй като е демонично обладан.

В стихове 25-28 Исус излага своята защита.

Първо: това не може да е вярно, тъй като би означавало, че в царството на Сатана има разделение („неединно”).

Второ: било е признато, че дарбата на екзорцизма е дарба на Святия Дух.

Трето: съгласно тяхната собствена теология това чудо доказвало, че Той е Месията.

Четвърто: то показва, че Христос е по-силен от Сатана и не е негов пленник.

След това в стихове 29-37 Той изрича едно осъждане на това поколение на Израел от Неговите дни. ТОВА поколение сега е станало виновно за непростимия грях. И този грях е отхвърлянето на присъстващия сред тях Месия с обосновката, че бил обсебен от демони. Това не е индивидуален, а национален грях, който е бил сторен от поколението по времето на Исус. И той не може да бъде приложен върху други еврейски поколения. Това не е грях, който би могъл да бъде извършен от един отделен човек, също както и това, че той не може да бъде извършен днес.

О н о в а  поколение подлежи сега на съд. И тъй като този грях е непростим, съдът също не може да бъде предотвратен. Този съд дошъл 40 години по-късно, през 70 година след Христа, с унищожението на Ерусалим и на храма и с разпръскването на еврейския народ по целия свят.

Ще видим, че от този момент нататък постоянно се появяват две важни думи: ТОВА ПОКОЛЕНИЕ, тъй като това поколение е станало виновно за един единствен по рода си грях.

В стих 38 виждаме, че фарисеите искат още едно знамение. Като че ли до сега Исус не е направил още нищо, за да докаже своето месианство. Той е извършил много чудеса, дори и тези, които те са били нарекли месиански чудеса. Въпреки всичко това те са отхвърлили претенцията Му за Месия. Затова Исус казва, че за това поколение няма да има повече други знамения, освен едно: знамението на Йона, което е знамението за възкресението.

До сега целта на Исусовите чудеса беше да бъде знамение за нацията, за да дойде нацията (Израел) до решение. Сега това решение е взето: Той не е Месията, защото е демонично обладан. Затова нацията няма да получи повече друго знамение с изключение само на това: знамението на Йона, което е знамение за възкресението. След като Исус е оповестил новия си начин на действие, касаещо знаменията, той продължава да изговаря думи на осъждение. Той споменава примера с две езически групи: народът на Ниневия и Савската царица (стихове 41-42). Тези езичници ще могат да устоят в деня на Страшния съд и ще прокълнат точно това юдейско поколение, тъй като то е извършило непростимия грях. И отново ударението пада на ТОВА ПОКОЛЕНИЕ. И това ще е така, защото тези езичници не са имали толкова много светлина (познание), за да носят отговорност, но те са откликнали на вика за покаяние. Но това поколение е имало целия Стар Завет, също и служението на Йоан Кръстител, който е оповестил скорошното идване на Царя, и дори и служението на самия Исус. Но въпреки всичката тази специална светлина (познание) те отхвърлиха Исус. И поради тази причина те се натовариха с една единствена по рода си вина.

Думите на осъждение приключват със споменаването на един нечист дух.

Този нечист дух напуска един човек, за да намери по-добра къща, в която да живее. Той търси известно време, но не намира нищо свободно. Тогава се връща при онзи човек, при когото е бил преди това и го намира все още свободен/празен. Затова той отново влиза в този човек, но не иска да остане сам. Поканва седем свои приятели, които да делят къщата с него. И последното състояние на този човек е по-лошо от първото, защото в началото той е бил обсебен само от един нечист дух, а сега има в себе си осем нечисти духа. Ключът към тази история е последното изречение в стих 45: „Също така ще бъде и на това нечестиво поколение” Ударението отново лежи върху ТОВА ПОКОЛЕНИЕ.

В началото на съществуването си това поколение било под римско господство. Въпреки това нацията била здрава. Ерусалим още съществувал и богослуженията в храма функционирали. Но 40 години по-късно Ерусалим и храмът трябвало да бъдат унищожени, а евреите – разпръснати. Следователно последното състояние на това поколение било по-лошо от първото. От този момент нататък същността на Исусовото служение се променя тотално. То се променя в четири области:

Първо: в областта на ЗНАМЕНИЯТА. Сега те вече не се дават, за да може нацията да вземе решение, а много повече за да се обучат дванадесетте ученика на новата задача, която поради  отхвърлянето на Исус те трябва да изпълнят.

Второ: в областта на ЧУДЕСАТА. Това вече не са чудеса за народните маси, а много повече са отговор на нуждите на отделните хора: и на тези отделни хора им е забранено да разказват на някого за това. До сега на един човек, който беше изцелен, му бе заръчано да разкаже всичко това, което Господ му бе сторил. Но от сега нататък им беше заповядано да си мълчат.

Трето: в областта на ПОСЛАНИЕТО. До сега Исус навсякъде бе провъзгласявал, че е Месията. Две глави по-рано, в Матей 10, Исус изпрати своите ученици, за да провъзгласят, че Той е Месията. Но от сега нататък им е наредено да не казват на никого, че Той е Месията.

Четвърто: в областта на ПРЕДАВАНЕТО НА УЧЕНИЕТО МУ. До сега Исус учеше народа толкова ясно и те можеха да го разбират. За пример може да се даде Матей 5-7. В края на дългата Му проповед на планината се съобщава, че народът ясно е разбрал какво Исус е казал и по какво се е различавал от фарисеите и книжниците. Но сега – със започването на следващата глава (Матей 13) – Исус вече не учи народа ясно (и разбираемо), а с притчи. В Матей 13:10 учениците питат: „Защо им говориш с притчи?” А Исус отговаря: Първата причина е, за да изясни истината на учениците. Но за народа истината трябва да остане скрита. По-късно, в стихове 34-35 се съобщава, че Исус вече говори на народа само с притчи. Но когато е бил сам с учениците Си, Той им е обяснявал всичко. Сега непростимият грях вече е извършен. И тъй като той не може да бъде простен, те няма да получат повече светлина.

От този момент нататък служението на Исус се променя във всичките тези четири области.

Виждаме, че сега Исус отива и извън страната. Той също така не желае юдеите да знаят, че Той присъства там. Защото сега целта Му е да обучи дванадесетте Си ученици. А когато говори на народа, това винаги става на език, който те не могат да разберат (притчи и т.н.). Защото от сега нататък това е Неговият метод... Сравни Матей 16:20

Сега стигаме до Йоан 9.

В стихове 1-2 се съобщава, че Исус е минал с учениците Си покрай един мъж, който бил сляп по рождение. Учениците му задават странен въпрос: „Учителю, поради чий грях, негов ли, или на родителите му, той се е родил сляп?”

Този странен въпрос се състои в следното: може би човек би могъл да разбере защо този мъж се е родил сляп – а именно поради греха на родителите му. Та нали законът казва, че Бог ще въздаде греха на родителите върху децата (Изход 20:5). Ето защо тази част от въпроса не е странна. Но учениците също така попитаха: „Съгрешил ли е този човек, така че да се роди сляп?” Как би могъл този човек да съгреши, преди да е бил роден и поради това да се е родил сляп?

Въпросът разкрива нещо за начина, по който са били обучавани учениците в юдейското училище. Във фарисейския юдаизъм ембрионът в утробата на майката има една добра и една лоша страна. И би могло да се случи така, че в утробата на майката лошата му страна да надвие над добрата, и така той да се ядоса на майка си и да я ритне. Това, човек да ритне майка си в утробата, било грях. Затова той е се е родил сляп. Във фарисейския юдаизъм всеки „дефект” бил причинен от специален грях, или от грях на родителите, или от грях на детето в утробата на майката.

Исус първо отрича истината на това учение. Нито той, нито родителите му са виновни за някакъв специален грях, поради който той да се е родил сляп. „...но за да се явят в него Божиите дела.” В стихове 1-11 ние виждаме как Исус изцелява сляпородения. В следващите стихове виждаме как поради това фарисеите отново са разгневени. Защо това изцеление е предизвикало такава реакция?

Защото това е третото от трите месиански чудеса. Има голяма разлика между изцеление на човек, който е ослепял, и изцеление на сляпороден човек.

И тъй като това е месианско чудо, фарисеите реагират. Първо разпитват изцеления, но не харесват неговите заключения. „Да, може би той изобщо не е бил роден сляп.” После извикват родителите му, които потвърждават: „Да, той е сляп по рождение.” Сега те се опитват да отрекат резултата и започват да разпитват мъжа още веднъж. В стих 24 те казват нещо странно: „Въздай слава на Бога; ние знаем, че този човек (Исус) е грешник.” Но обикновено човек не прославя Бог заради това, че друг съгрешава. Кой ще е този, който ще обикаля наоколо и ще казва: „Слава на Бога, той е грешник.” Но тук те вече не мислят логично. Сега изцеленият им задава въпрос. „Какъв е Той, не знам. Но обяснете ми това: аз съм сляп по рождение, а сега мога да виждам. Вие ме учехте, че това е чудо, което само Месията би могъл да стори.” Тогава те го питат: „Разкажи ни още веднъж цялата история, как Той направи това?” Но сега изцеленият казва нещо, което може би не е било много разумно. В стих 27 той ги пита: „Защо искате да чуете цялата история още веднъж? Да не би и вие да искате да станете Негови ученици?”  Никак не е било малко нещо да се каже това на фарисеите. Сега те започват да му се подиграват. „Може би ти си един от Неговите ученици, но ние сме Мойсееви ученици. Ние знаем, че на Мойсея Бог е говорил, а Този не знаем откъде е.” И тогава в стих 30 мъжът отговаря: „Това е чудно, че вие не знаете откъде е, но пак ми отвори очите.” И в стих 32: „А пък от века не се е чуло да е отворил някой очи на сляпороден човек.” Той им припомня собствената им теология: Онзи, който може да изцели сляпороден човек, е Месията.

Реакцията на третото месианско чудо е изключването на изцеления от синагогата.

Така ние разбираме ОСНОВНАТА ТЕНДЕНЦИЯ:

Реакцията на първото месианско чудо, изцелението на прокажения, беше началото на разследванията на Синедриона.

Реакцията на второто месианско чудо, изгонването на немия бяс, беше отричането на месианството с обосновката, че Исус бил обсебен от бесове.

Реакцията на третото месианско чудо, изцелението на сляпородения, беше изключването му от синагогата.

Нека сега разгледаме Лука 16:19-31.

По време на служението на Исус след Неговото отхвърляне фарисеите идват на редовни интервали при Него, за да искат още едно знамение. Но отговорът си остава все един и същ: за народа няма да има повече знамения освен едно, знамението на Йона, което е знамение за възкресението. За Израел ще дойдат три различни знамения – първо: знамението за възкресението на Лазар; второ: възкресението на Исус и трето: възкресението на двамата свидетели в последните дни. Преди обаче Исус да посочи това първо знамение на Йона, Той разказва историята за богатия мъж и бедния Лазар.

Във фарисейския юдаизъм се казва: Бог прави богат онзи, когото обича. Следователно богатството е било знак за божественото благоволение. Съгласно фарисейската теология богатият  бил на небето, а бедният – в ада. Но сега се случва обратното: двамата умират, богатият отива в ада (хадес), а бедният – в Авраамовото лоно. Това все още не е небето, а едно преходно място до момента, когато Исус ще умре за светиите. На това място (еврейски: шеол; гръцки: хадес) е имало две отделения: лошата и добрата страна. Те са можели да се виждат и да си говорят, но не са можели да се посещават взаимно. Единият е на мъки, а другият бива утешаван. Богатият моли за няколко капки вода, за да се разхлади. Но Авраам му напомня, че за бедния е невъзможно да премине от другата страна. Сега богатият го занимава мисълта за все още живите му братя. Той моли Авраам, бедният да бъде отново съживен. Той трябва да предупреди братята му, за да не дойдат на това място на мъки. Но Авраам казва: „Имат Мойсея и пророците, тях нека слушат.” Но богатият отговаря: „Те няма да повярват на Мойсей и на пророците, но ще повярват, ако някой възкръсне от мъртвите.” Тогава Авраам казва: „Ако не слушат Мойсея и пророците, то и от мъртвите да възкръсне някой, пак няма да се убедят.” Ако човек не вярва на Светото Писание, тогава и чудесата са безполезни.

Не е случайно, че името на паралитика е ЛАЗАР. Това не е същият Лазар, който бе възкресен. Но това е същото име. И чрез тази асоциация Исус вече предупреждава, че когато ще бъде дадено знамението на Йона, тоест на възкресението, то ще бъде отхвърлено.

И на това място ние идваме до Йоан 11.

Тук ни се дават 44 стиха, които детайлно ни описват възкресението на Лазар. Лазар не е първият човек, когото Исус възкреси от мъртвите, но другите сведения за възкресение са разказани с по три или четири стиха. И те са били съпреживяни само от неколцина и същите не би трябвало да разказват на другите за това. В случая с Лазар има много стихове. Защо това има значение? Защото това е знамението, което Исус е обещал на народа. И когато това знамение бъде дадено, тогава те трябва да реагират на него. И ако ги разберем, тогава ще разберем защо нещата се случват така, както се случват.

В първите пет стиха донасят на Исус новината: Лазар е болен. Причината за това известие е следната: Исус трябва да дойде при Лазар, преди той да умре.

Когато обаче Исус чува, че Лазар е болен, Той не предприема нищо. В стих 6 ни се съобщава, че Исус остава на същото място тъкмо поради болестта на Своя приятел. Необходимо е Лазар да умре. След смъртта му Исус се отправя на път. Когато пристига до целта, Лазар е вече мъртъв от четири дни. Споменаването на „четирите дни” е от значение, защото според юдейската традиция духът на умрелия се носи над тялото му в продължение на три дни. И през тези три дни все още има някаква възможност за съживяване. Но на четвъртия ден духът слиза долу. В този момент вече не съществува възможност за съживяване. Следователно съгласно юдейската традиция това, което сега се случва, не може да бъде отхвърлено пренебрежително, все едно е просто съживяване.

В стих 42 Исус ясно ни разказва, за кого се е случило чудото. То се е случило заради народа. И когато това знамение бъде дадено, тогава те трябва да реагират на него. Сега, когато Лазар е възкресен и е дадено първото знамение на Йона, много евреи повярват. Но втората им реакция е да хукнат при фарисеите, за да съобщят за това събитие. Тъй като те много добре знаят, че това е знамението, което Исус им е обещал, те трябва също така и да реагират.

И сега в стихове 47-53 Синедрионът се събира. Сегашното им решение в значителна степен надхвърля решението от Матей 12. Там те отхвърлят само месианските му претенции. В Йоан 11 обаче те решават да наложат на Исус смъртно наказание. И главният отговорен  (водачът) за това решение на Синедриона е първосвещеникът.

Следващото нещо, което се случва сега, се намира в Лука 17:11-19. Сега Исус изцелява десет прокажени и ги изпраща при първосвещеника. Тук можем да констатираме нещо като божествен хумор. Преди Исус бе изцелил само един прокажен. След това Синедрионът започна своите разследвания. Това именно беше едно месианско чудо. И сега тъкмо при този, който е успял да накара Синедриона да иска да убие Исус, биват изпратени десетима прокажени. Десет пъти повече от преди! Сега първосвещеникът трябва да разследва и това чудо. Десет пъти повече сега той трябва да потвърди изцелението на десетима прокажени. Десет пъти повече той трябва да признае, че Исус е извършил това чудо. Десет пъти повече той получава свидетелството, че Исус е Месията, въпреки че Исус е отхвърлен от първосвещеника (Синедриона).

Накрая ще разгледаме и Матей 23.

В цялата тази глава Исус предупреждава хората за водачите на Израел. Седем на брой „горко” биват изговорени за фарисеите. В тях ние виждаме следните съответствия: първото и последното „горко” касаят един и същ грях. В първото „горко” в стих 13 фарисеите биват осъдени заради две неща: първо – те отхвърлят Неговото месианство и второ – те довеждат и целия народ дотам, да отхвърлят месианството на Исус.

След това идват второто, третото, четвъртото, петото и шестото „горко”, които касаят всичките специфично фарисейски, лицемерни грехове. И тогава в стих 29 Исус стига до седмото „горко”. Там Той казва като квинтесенция: за всичко, което се е случило до сега, са отговорни те, включително и за целия Стар Завет. След това в стих 35 Исус назовава имената на две личности. Защо тъкмо тези двете? Юдейската последователност на Стария Завет се различава от нашата. Исус естествено използва юдейската, а не модерната християнска последователност. Първата книга в еврейската Библия е същата като при нас – Битие. Но последната книга не е Малахия, а 2 Книга на летописите. АВЕЛ се намира в Битие, а Захарий в последната книга, във 2 Книга на летописите. Следователно с други думи Исус казва: Вие сте отговорни за цялото писание, от Битие до 2 Книга на летописите, или както ние днес бихме казали: от Битие до Откровение.

Забелязваме ли кой е виновен съгласно стих 36? „Истина ви казвам: Всичко това ще дойде върху това поколение.” ТОВА ПОКОЛЕНИЕ ще бъде виновно за всичката пролята кръв на старозаветните светии. И това поколение е станало виновно и за този единствен по рода си, непростим грях.

В стихове 37-39 Исус завършва публичното си служение с един вопъл. В стих 37 Той обобщава Своето служение за Израел по следния начин: Колко често Той е искал да даде на Ерусалим обещаната от пророците закрила, но те не са пожелали. И затова сега според стих 38 техният дом, храмът, ще бъде разрушен. И след това в стих 39 Исус казва още нещо важно: От сега нататък те няма повече да Го видят, докато не кажат: „Благословен, Който иде в Господното име!”

Тези последни думи представляват цитат от един месиански псалм: псалм 118:26. Равините са знаели това и затова са поучавали, че когато Месия дойде, Той ще трябва да бъде посрещнат с тези думи: „Благословен, Който иде в Господното име!” Решаващият момент тук е: Така, както някога юдейските водачи са довели народа дотам, да отхвърлят Исус, точно така водачите един ден трябва да доведат народа до приемане на Исус. Исус няма да се завърне до тогава, докато евреите не Го помолят да се завърне. Някои от вас сигурно знаят разликата между ГРАБВАНЕТО и ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ НА ИСУС (завръщането). За грабването, което може да се състои по всяко време, няма предварителни условия. Но ЗАВРЪЩАНЕТО на Исус, когато Той ще дойде, за да изгради Своето хилядагодишно царство, може да се състои едва тогава, когато еврейският народ ще Го очаква като своя Месия. И така националното освобождение на Израел е предпоставка за второто пришествие на Исус.

Допълнение към записките на пастор Юрген Найдхард

КАКВО ОЗНАЧАВА ПОХУЛВАНЕТО НА СВЯТИЯ ДУХ?,

Александър Зайбел

Още преди повратния момент в Матей 12, в Матей 9:32 четем как при Исус е доведен един ням човек. „И след като бе изгонен бесът, немият проговори; и множествата се чудеха и думаха: Никога не се е виждало такова нещо в Израиля.” (стих 33) Никога! Тук виждаме нещо единствено по рода си, което Исус подчертава още в Йоан 15:24. Месията е вършил дела, които никой друг не е сторил.

Подобно на записаното в Матей 12 фарисеите отхвърлят силата на това чудо с обвинението, че злите духове били изгонени от техния началник (стих 34).

В много петдесятни и харизматични кръгове се застъпва представата, че ако едно Божие чудо се припише на дявола, това било похулване на Святия Дух. Ако това е така, нашият Господ би трябвало още тук (Матей 9:34) да говори за непростимия грях. Но тук не четем нищо подобно. Той продължава да действа между народа до тогава, докато накрая в Матей 12 се стига до разрива с фарисеите след седмото им възражение.

Според Йоан 16:9 в Божиите очи грехът е отказът да се вярва в Исус. Именно това е от решаващо значение: ще приеме ли Израел Месията или не, ще повярват ли в Него или не? В лицето на Исус и на Святия Дух Бог толкова много се е снижил, че е извършил точно тези чудеса, които според тяхната по-скоро произволна дефиниция никой друг не би могъл да извърши освен самият Месия. Бог е бил толкова отзивчив  към тях, подобно на случая с Тома неверни.

Но този, който отказва да вярва в Христос, също като книжниците по времето на Исус, за него няма надежда. Ето защо един вярващ изобщо не може да похули Святия Дух – та той отдавна е помирен с Бога. Освен това правото да говори за това похулване има само Господ, тъй като Той е съдията. Апостол Павел, който бе съден от плътските християни (1 Кор.9:3), никога не намекна, че сега противниците му са извършили непростимия грях. В противен случай един човек буквално безмилостно би проклел друг човек, а това не се полага на никой друг, освен само на живия Бог.

Подобен случай, при който едно поколение пропуска милостта на Бог, не се случва на народа на Израел за пръв път. След бунта на съгледвачите, които са разузнали обетованата земя, живият Бог заявява: „Понеже от всички тия мъже, които са виждали славата Ми и знаменията, Които извърших в Египет и в пустинята, и са Ме раздразвали до сега десет пъти, и не послушаха гласа Ми, наистина ни един от тях няма да види земята, за която се клех на бащите им, нито ще я види един от ония, които Ме прзряха.” (Числа 14:22-23).

За това поколение историческият час за спасение е отминал безвъзвратно. След това те са можели да правят и да изоставят каквото си искат, но след това „похулване”  Божията присъда е била окончателна, подобно на Матей 12:31-32. Изключение правят само Исус Навиев и Халев. Дори и на Мойсей не е бе позволено да влезе в тази земя.

И поколението, което е изпитало Божия съд по време на вавилонското изгнание, се е намирало в подобно състояние от решаващо значение. Толкова много невинна кръв била пролята, че Бог не искал повече да прощава и допуснал разрушаването на храма, тогава от вавилонците, а векове по-късно от римляните. „При все това, обаче, Господ не се върна от яростния Си и голям гняв; защото гневът Му пламна против Юда поради всичките предизвикателства, с които Манасия беше Го разгневил” (4 Книга на царете 23:26) „...а още поради невинната кръв, която бе пролял, като напълни Ерусалим с невинна кръв, така че Господ отказа да му прости.” (4 Книга на царете 24:4)

Да се върнем в Матей 12. След като Исус издава тази присъда, фарисеите и книжниците идват и молят за знамение (стих 38). Но Господ отказва да стори това. Той се отвръща от Израел въз основа на искането за знамение и в следващите стихове говори за съда, който ще дойде върху това поколение (стихове 41-42).

От Матей 13 нататък започва служението на отхвърления Цар. Той, който „бе дошъл за изгубените овце на Израилевия дом”, тук всъщност би трябвало да напусне света. Но фактът, че Господ продължава да работи, показва, че Бог има план не само за Израил. В стихове 3-9 четем първата притча на Исус, и то притчата за сеяча и Словото (стих 19). И тук намираме известно загатване за новото време на спасение. Сега в центъра стои Словото и Господ набляга на това: „Който има уши, да слуша.” (стих 9).

От въпроса на учениците „Защо им говориш с притчи?” разбираме, че това действително е била първата притча, но тази форма на работа на Исус още им е била чужда. Отговорът на Исус: „Защото на вас е дадено да знаете тайните на небесното царство, а на тях не е дадено.” (стих 11). Сега вече духовните истини се разбират през разума > чрез Словото > със сърцето. Новият Завет има и тайни, и той вече не е толкова явен както за старозаветния народ Израил.

„Защото който има, нему ще се даде, и ще има изобилие.” (стих 12а). За кого се отнася това? За учениците, които следват Исус. На Петдесятница заедно със Святия Дух те получават и пълнотата. „...а който няма, от него ще се отнеме и това, което има.” (стих 12б). Кой се има предвид тук? Израил. Те са имали храма, жертвоприношенията, свещеничеството, обещаната земя и т.н. Всичко това им е било отнето. Не останал камък върху камък. Всичко изчезнало и евреите били разпръснати между всички народи. „Затова им говоря с притчи, защото гледат, а не виждат; чуват, но не слушат, нито разбират.” (стих 13) Доказателство са предходните глави. Това поколение видя как бе изцелен сляпороденият човек. Те видяха как бе изцелен прокаженият. Те чуха как немият изведнъж проговори, и въпреки това те не Го разбират и отхвърлят своя Месия.

„Виждащо око и чуващо ухо” казва този стих. Израел е засегнат както в областта на окото, така и на ухото. Те са имали както Словото, така и знаменията. Както е известно, евреите питат за знамения. Но като преобраз за църквата в споменатата вече първа притча ние четем само: „Който има уши, да слуша!” Нека да вземем под внимание и Откровение глави 2-3, седемте послания до църквите в Мала Азия, където Господ използва седем пъти същата формулировка.

След присъдата над това поколение в стихове 43-45 на Матей 12 Господ показва как ще дойде този съд. Злият дух е напуснал къщата си, тоест Израил. След като се връща, „той я намира празна, пометена и наредена.” (стих 44) Как така пометена и наредена? Йоан Кръстител, както и нашият Господ са предизвикали едно движение на покаяние, и злият дух е бил изметен, а къщата наредена. Как така празна? Месията бе отхвърлен. Тогава на този род ще му стане по-зле от преди, защото това е божествен принцип, че след известно закоравяване Бог повече не възпира злите духове или дори ги изпраща за съд (3 Книга на царете 22:20-21).

Нещо подобно се разиграва и сега пред очите ни със съвременното западно поколение, което все по-явно отхвърля Божието Слово. Същевременно виждаме и нарастващ прилив на окултизъм.

В стихове 46-50 на Матей 12 четем историята за истинските роднини на Исус. Майка му и братята му искат да говорят с Него, но той отказва. „И като простря ръка към учениците Си, рече: Ето майка Ми и братята Ми! Защото, който върши волята на Отца Ми, който е на небесата, той Ми е брат и сестра, и майка.” (стихове 49-50)

Защо това стои именно тук? То показва в типологически пророческо изложение отхвърлянето на Израил, на този род, респективно на това поколение. Защото според Стария Завет те са принадлежали към Божия народ въз основа на видимата принадлежност, въз основа на видимото обрязване. За да е избран, за да е член на народа на Завета, човек е трябвало да е евреин, тоест да е плътски родственик на Исус. Точно този Стар Завет обаче бива предварително прекратен с изявлението, че това поколение е похулило Святия Дух.

След това обаче най-близките роднини на Исус искат да говорят с него, тоест хората, които от момента на сключването на Стария Завет представляват Божия народ в най-висша форма, а именно братята, сестрите и майката. Но той отказва, защото това вече не е валидно в новозапочващото спасително време. В Новия Завет, за който тук се загатва алегорично, не е валидна вече роднинската принадлежност, а това, че сега ние сме родени от Бог, ако вършим волята на Отца в небесата. Сега ние сме духовните братя, сестри или майки на Исус. Човек може да е толкова близък родственик на Исус, но въпреки това той трябва да е новороден. Старата плътска връзка, респективно обрязването, вече не важи.

С това от Матей 12 към Матей 13 в известно отношение има един преход от Израил към нациите, от знамението към Словото, от видими към невидими, от плътски към духовни връзки. Стихът, който и в посланията най-ясно потвърждава това, е 2 Кор.5:16. „Затова, отсега нататък ние не познаваме никого по плът; ако и да сме познали Христа по плът (Стар Завет, забележка), пак сега вече така Го не познаваме. Затуй, ако е някой в Христа (Нов Завет, забележка), той е ново създание; старото премина; ето, всичко стана ново” (стих 17).

Исусовите братя и сестри, и майка Му са Го познавали по плът. „Сега не е вече така”, обяснява Павел. Тук също така може да се види един преход от видимите към невидимите реалности, от виждането към вярването (2 Кор. 5:7). Затова и в един по-тесен смисъл няма вече апостоли, защото съгласно дефиницията апостолът е познавал Исус по плът, респективно виждал Го е с очите си (1Кор. 9:1; 1 Йоан 1:1-3 и др.).

Сега, в Новия Завет, човек трябва да е в Исус, и той е такъв не чрез плътското раждане, а чрез новото рождение, както това изрично показва цитираният вече по-горе стих от 2 Кор.5:17.

Бих искал да приключа със следното разяснение. В същата глава 12 на Матей, която на места е разгледана по-подробно, и в която Израил отхвърля божествеността на своя Месия, Словото по друг начин ни представя Месията в Неговото неизследимо величие.

На гръцки език Месия е Христос, Помазаникът. В старозаветно време са били помазвани царете, свещениците и пророците. В Матей 12:6 Исус заявява: Тук има нещо по-голямо от храма.” Храмът, както е известно, е бил във връзка със служението на свещениците. Следователно тук има нещо повече от храма, тук с други думи има нещо повече от свещениците.

В Матей 12:41 Господ казва: „Ниневийските мъже ще се явят на съда с това поколение и ще го съдят, защото те се покаяха чрез Йоновата проповед; а ето, тука има повече от Йона.” Йона е бил пророк. И в следващия стих четем: „Южната царица ще се яви на съда с това поколение и ще го осъди, защото тя дойде от краищата на земята, за да чуе Соломоновата мъдрост; а ето, тука има повече от Соломона.” Соломон, както е известно, е бил цар, и то най-блестящият цар на всички времена. Сега тук има нещо повече от свещениците. Нещо повече от пророците, нещо повече от царете. Тук е истинският Помазаник, тук е истинският Месия. В същата глава, в която Израил бива отхвърлен за известно време, Словото още веднъж ни показва Месията в Неговото величие и красота. Той е по-велик, Той е по-издигнат, Той е по-богат, Той е повече от всички и всичко. Нека чрез Божието Слово и за нас Господ на великолепието да стане наново скъпоценен в Своята неповторимост и неизмерима пълнота. Нека отново да осъзнаем колко богато сме обдарени чрез Божието Слово.

Източник: http://www.alexanderseibel.de

Превод: Ваня Ямалиева