МИЛОСТТА ТЕ ИЗБАВЯ ОТ ТВОЕТО БЕЗУМИЕ, Пол Дейвид Трип

Милостта те избавя от твоето безумие

Пол Дейвид Трип, 2015

Това, за което искам да говоря днес, е една от злините на греха. Дълбоко съм убеден в следното: Ако ти не си готов да разпознаеш следите на присъствието на греха в теб самия, ти няма да цениш милостта. Винаги, когато омаловажиш това, което върши грехът, ти същевременно омаловажаваш и милостта. Искам да говоря за нещо, което е неизбежно за всички нас.
Става въпрос за това, което кара дори малките деца да си мислят, че знаят повече от родителите си. Имам внучка на 15 месеца и още сега тя е потвърждение на това. Ние прекарваме всеки понеделник с Лили Грейс. Ние обичаме Лили Грейс. Последния път се случи следното: Тя хвана ръката ми, преведе ме през стаята, показа ми един стол и с жест ми показа, че трябва да седна на него. С това тя ми даде ясно да разбера: „Тук аз съм господарят, не ти. Последвай ме, седни и прави това, което ти казвам!” Тя дори още не може да говори. Е, аз съм й дядо, затова я последвах, седнах и разбрах какво трябва да правя.

Искам да говоря за това, което предизвиква толкова себецентрични чувства на страх у тинейджърите. Казваш на своя тинейджър: „Снощи ти си легна, а тази сутрин се събуди с друга самоличност. Това просто не е честно. Кой си ти? И защо не си доволен от нищо?” Става въпрос за това, което прави браковете изискващи и дисфункционални. Защото в един такъв брак хората се обичат не толкова, за да си служат, а обичат именно онова – каква  изгода ще имат от другия. Това звучи така: „Искам да имам полза от теб. Ако имам такава полза, тогава ще съм мил с теб. Но ако нямам полза от теб, тогава ще ти причиня болка. Добре дошли в брака.” Става въпрос за това, което кара шефовете по-скоро да критикуват, отколкото да хвалят. Става въпрос за това, което корумпира сърцата на политиците и от патриоти ги превръща в такива, които търсят облаги за собствения си джоб. Става въпрос за това, което кара старите хора да се озлобяват и което ги прави гневни и себецентрични.

Безумието на греха

То е катастрофа. За какво говоря ли? Говоря за безумието на греха. Чуй това: Някак си, по някакъв начин грехът превръща в глупак всеки човек, който някога се е родил. Глупакът вижда света наопаки, с главата надолу. Глупакът си мисли, че неистинските неща са истински и че мъдрите неща са глупави. Глупакът си мисли, че е способен да извърши неща, на които не е способен. Глупакът е загрижен много повече за греха на ближния си, отколкото за собствения си грях. В последна сметка с всичко това глупакът извършва едно ужасно нещо: той отрича съществуването на Бог. Може би той не го отрича в смисъла на теологично-философския атеизъм. Но той отрича Бог с това, че сам си дава позицията, която се полага само на Бог, като прави сам себе си единствения бог, на когото има интерес да служи.

Искам да отворите Библите си на Тит, трета глава. Тит е един от онези хора, които искам да целуна по устата, когато отида на небето. (Смях в залата) Просто трябваше да кажа това. По-късно можете да размишлявате за мен. Искам да прочетем с вас Тит 3:3-8.

„Защото и ние някога бяхме несмислени, непокорни, измамвани и поробени на разни страсти и удоволствия, и като живеехме в злоба и завист, бяхме омразни, и се мразехме един друг. Но когато се яви благостта на Бога, нашия Спасител, и Неговата любов към човеците, Той НИ СПАСИ не чрез праведни дела, които ние сме сторили, но по Своята милост чрез окъпването, сиреч, новорождението и обновяването на Святия Дух, когото изля изобилно върху нас чрез Исуса Христа, нашия Спасител, та оправдани чрез Неговата благодат, да станем, според надеждата, наследници на вечния живот. Вярно е това слово. И желая да настояваш върху това, с цел ония, които са повярвали в Бога, да се упражняват старателно в добри дела. Това е добро и полезно за човеците.”

(Тит 3:3-8)

Мисля, че за нас е важно да продължаваме да изискваме от самите нас да разглеждаме отново и отново абсолютната, неизбежната, катастофалната злина на греха. Трябва да забелязваме тази злина, да размишляваме за нея и отново и отново да я признаваме. Защото, ако ние виждаме греха като такъв, какъвто е той всъщност, и ако виждаме какво върши той, тогава ще е невъзможно да си мислим, че мъничко от десетте Божи заповеди, мъничко морал ще е всичко, от което се нуждаем. Защото ако разбера каква огромна злина е грехът, тогава ще е смешно да мога да го преодолея чрез едно просто решение на волята ми за покорство спрямо Бог – с мисълта: „Просто някой някак и трябва да ми каже какво трябва да направя и тогава ще успея.” Стига с това, това не функционира!
Ако всичко, от което се нуждая, е някой да ми каже какво трябва да направя, тогава Исус не трябваше да идва. Трябва да отстъпим крачка назад и смирено да разпознаем катастофалната злина на греха, за да не сме изкушени отново да молим закона за това, което само милостта може да стори. Чуйте: Църквата е едно измъчено и изтощено място, което е съставено от сърдити и изискващи хора, които са изгубили ориентацията си, тъй като молим закона да извърши това, което само милостта може да стори. Достатъчно, това ни съсипва! Ти не може да не вземаш греха на сериозно и същевременно да си мислиш, че тази система за самоусъвършенстване ще функционира. Тя не функционира!

Ето защо сега бих искал да отнема малко от времето ви, за да разгледам и разясня това безумие, което владее всички ни.

1.Безумието на себецентричността

Ние бяхме създадени от Бог, за да живеем насочени нагоре и навън. Насочени нагоре в любящо преклонение пред Бог. Насочени навън в самопожертвувателна любов към ближния. Това, което грехът върши с нас, е, че той ни обръща навътре и ни фиксира върху самите нас. Грехът прави всички нас фиксирани и ориентирани към себе си. Това ни прави егоистични – в истинския смисъл на това, което означава егоизмът. Грехът ни кара да сме прекалено обсебени от нашите желания, нашите потребности и нашите чувства. Грехът ни поставя в центъра на нашия малък свят и по този начин на мястото, на което никога не би трябвало да бъдем. Грехът ограничава областта, за която сме загрижени, до едно много тясно пространство, в което имат място само малкото дребни нещица, с които си мислим, че ще бъдем щастливи. Това е плашещ, изтощителен, ужасен, дисфункционален начин на живот.

2.Коринтяни 5 казва, че Исус дойде... „за да не живеят вече живите за себе си, но за Този, Който за тях е умрял и възкъснал.” (2.Коринтяни 5:15)

Ти не можеш да извадиш човека от себецентричността му с някакви си правила. Това няма да функционира. Ти не можеш да накараш един човек да живее за нещо по-голямо, отколкото за себе си, като го засрамиш. Това няма да функционира. Ти не можеш да внушиш на някой човек вина, за да го доведеш до самопожертвувателна любов.

Колко от вас тук са родители? Ако имаш деца, ти разбираш, че детето, което отглеждаш, е дошло на бял свят вече като шокиращо себецентрично същество. Точно същото си причинил и ти на твоите родители. А някои от вас все още го причиняват на родителите си. Имам предвид хората на средна възраст. (смее се)

Вече често пъти съм описвал тази случка, но това е пример, който толкова добре засяга същината на въпроса. Аз имам 4 деца. Имам 3 момчета и едно момиче. Никол, момичето, смяташе, че по този начин тя е онеправдана. Тя не го чувстваше така, че има трима братя. По-скоро се виждаше изправена срещу едно цяло, което тя наричаше „момчетата”. Десет милиона пъти съм чувал: „Татко, момчетата правят...”. Тя си мислеше: „В това семейство трябва да има място и за мен” и добре вършеше работата си да си създава свободни пространства. Възнамерявахме да осъществим дълго пътуване с кола при дядо им и баба им. Ако искате да преживеете поквареността на човеците, тогава направете едно дълго пътуване с кола. Ще преживеете не само поквареността на децата си, но и вашата собствена. Един човек ми разказваше, че имал две деца и преди едно дълго пътуване с кола си направил една скица и по тази скица направил една разделителна стена от шпертплат, която сложил между двете си деца на задната седалка.

Баща ми не беше толкова последователен. При едно от по-дългите ни пътувания с кола той каза на мен и на брат ми Марк да се държим така, все едно между нас има бетонна стена. И така в продължение на 200 мили ние спорехме къде е стената. И после, след 200 мили, на мен ми хрумна идеята да съобщя на брат ми, че съм извадил камък от стената и че сега отново можех да достигам до него и да го докосвам.

Но нека сега се върнем на нашия семеен излет с децата ми. Синът ми Етан имаше полипи в носа и пъхтеше, когато дишаше. Това наистина беше доста дразнещо. Никой не искаше да е в една и съща стая с него. И така, сега Етан седи на задната седалка до Никол, самопровъзгласилата се звезда на излетното кралство. Чуваше се, как Етан диша много шумно там отзад до нея. Бяхме пуснали много силно радиото. В един момент Никол казва: „Татко, Етан ме нервира.” И както си седя на волана, аз задавам следващия родителски въпрос: „Никол, какво прави той?” Без колебание тя отговаря раздразнено: „Той диша!” Не можах да устоя на следващия въпрос: „А аз какво да направя?” Без колебание или чувство на вина в гласа си тя казва: „Кажи му да престане!” С това тя каза: „Ти дишаш. Това ме нервира. Престани! Все ми е тая, дали измъченото ти от болестта тяло седи до мен, но твоето пъхтене ме наранява.”

Тази себецентричност е хронична – и преминава през цялото Писание. Бих казал: Когато четеш Библията, същността на тази себецентричност се вижда навсякъде. Тя се вижда през цялата Библия, това е една масивна човешка дефектна функция. Всички ние притежаваме тази себецентричност вътре в себе си. Всички ние искаме животът ни да ни постави в центъра. Всички ние искаме нещата според нашите представи, никой от нас не иска да чака. Искаме винаги да сме прави, искаме винаги да сме първи, искаме да можем да разкажем най-добрата история. Искаме да изглеждаме най-добре, искаме да сме най-умните, погледнато теологически. Искаме някак си да получаваме внимание. Искаме някак си да сме в центъра. Това е безумие. Безумие, което влиза в противоречие с първите четири думи в Библията. Дори не трябва да четеш много напред. „В началото Бог създаде.” Бихме могли да се аргументираме, че при тези първи четири думи в Библията се касае за най-важните думи на Библията, защото тези думи ти казват всичко, за което става въпрос в живота. Аз никога няма да съм в центъра. Да поставя мен самия в центъра ще доведе само до катастрофа, дисфункция, болка, страх, разочарование, разрушение. Това е зло. Но това не е всичко. Има също така и...

2. Безумието на самоизмамата

Ако не осъзнаеш, че се нуждаеш от Спасител и трябва да тичаш към покоя, който Той дава, тогава ти някак си работиш над това, да убедиш сам себе си, че не се нуждаеш от Спасител. Някак си работиш над това, да се убедиш, че си ОК. И това, което вършиш, е да вървиш през този изтощителен процес – да тълкуваш историята си по нов начин, да не наричаш греха си грях и да прехвърляш вината си на другите. С това имам предвид всякакъв вид система, която те води до там – да се чувстваш така, че да не се нуждаеш от това, което само милостта може да ти даде. Мислиш си: „Аз съм ОК.”

Това, което ще кажа сега, вероятно ще нарани чувствата ти, но то е абсолютно вярно. Никой не те лъже повече, отколкото ти сам се лъжеш. Никой не те заблуждава повече, отколкото ти самият го правиш. Никой не ти е разказвал повече лъжи, отколкото ти сам си си разказвал. Съжалявам, но това е вярно и ти си добър в това. Ти действително си развил тази страшна способност, да знаеш кои лъжи действат при теб. Няма да подейства, ако си разказваш лоши лъжи. Защото лошите лъжи не водят до самоизкупление. Следователно ти се научаваш да си разказваш правдоподобни лъжи. Тогава казваш неща като: „Аз просто съм си такъв по характер. Просто съм шумна личност, постоянно говоря толкова високо. Не съм ядосан. Така побеснявам, когато ме обвиняваш, че съм бил ядосан. Само изясних моята гледна точка – като един от Божиите пророци! Не си ли чел пророците?” или „Това не беше пожелание. Не съм пожелавал. Просто имам усет за красивото. Имам предвид един такъв вид женска хубост” или „Изобщо не искам постоянно да контролирам. Не ме обвинявай, че съм контролираща личност. Аз само изпълнявам дадения ми от Бога талант да ръководя” или „Не съм ревнив или завистлив. Просто искам да се наслаждавам на Божието благословение в пълен размер.”

Тук всеки си има своя собствена система. Можем да останем будни цяла нощ, за да изясним коя система си усвоил ти. Това е тя, самоизмамата. Самоизмамата се състои в твоята специфична система, избрана от теб, за да се спасиш сам.

Това е върхът на безумието. Това е дефиницията на безумието, тъй като ти не си способен да се спасиш. Защото ти си проблемът. Ти си отровата. Ти си заболяването. Можеш да избягаш от една ситуация, можеш да избягаш от едно място. Но ти не можеш да избягаш от теб самия. Открил съм: Винаги, когато се опитам да избягам от самия себе си, накрая отново се сблъсквам със самия мен. Това не действа. Факт е, че ти имаш такова голямо влияние в живота си, защото никой не ти говори толкова много, колкото ти самият. Ти си в един постоянен, преценящ и интерпретиращ разговор със самия себе си. И ти постоянно си проповядваш един вид евангелие на самия себе си. Това е или Евангелието за една дълбока, постоянна нужда и празнуване на Исус, или е евангелието на твоята собствена способност, праведност и самоизкупление. Самоизмамата е безумието на системите за самоизкупление.

3. Безумието на самодостатъчността

Сам се опитвам да се убедя, че притежавам всичко у себе си, за да бъда това, което трябва да съм, и за да върша това, което трябва да върша, съобразно с мотото: „Не се нуждая от помощта ти. Благодаря.”

Искам да кажа, че има две лъжи, на които е склонен да се хване всеки грешник. Това са лъжите на Едемската градина. Първата лъжа е лъжата за автономия. Автономията казва: Аз съм независимо човешко същество. Имам правото да живея живота си така, както искам да го живея.

Ако имаш малко дете и това дете е опърничаво, когато става въпрос за ядене или за лягане, то тогава всъщност не става въпрос за ядене. Не става толкова въпрос и за лягане. Става въпрос за автономия: „Ти няма да се разпореждаш с мен. Аз ще се разпореждам със себе си, разбери!”

Може би си наблюдавал някое малко дете, което току що е открило, че има връзки на обувките си. До сега това не му е правило впечатление, но сега то решава да си обуе обувката. Детето си няма и понятие как изобщо се връзват обувки. През следващите седем години от живота си то може да се мъчи да ги завърже и никога да не успее да направи фльонга. И така ти виждаш, че детето се мъчи, и хукваш към него, за да му помогнеш. Но как реагира то? Отблъсква ръката ти. Иска му се да вярва, че е самостоятелно и че не се нуждае от помощта ти.

Автономията и самодостатъчността са безумни, катастрофални лъжи. Аз съм създаден като независимо същество. Може би ще ми кажеш: „Но, Пол, не мисля, че се нуждая само от себе си.” Тогава нека те попитам как реагираш, ако някой ти каже нещо за твой провал, респективно ако някой те конфронтира с твой грях. Ще кажеш ли тогава следното? „Благодаря, промяната ми е общ проект между мен и Бог. Толкова съм ти благодарен, че си загрижен за моето освещение. В момента гледам на теб като на инструмент на Божията милост в живота ми. Бих желал по-често да се отбиваш, защото вероятно ще имам нужда, предполагам още в рамките на следващите десет минути. Така че бъди близо до мен.” Ти знаеш, че в такива ситуации не реагираш така. Знаеш, че това чувство на самодостатъчност започва да кипи в теб: Чувстваш, как се задушаваш. Чувастваш, как ушите ти започват да горят. Мислиш си: „Фактически не съм те молил за помощта ти.” Мислиш си: „Аз със сигурност не съм единственият грешник в тази стая.” Тогава активираш вътрешния си адвокат и започваш да отказваш помощта. Защитаваш се от чуждата помощ!

Я чуй! Когато очите или ушите на някой друг регистрират някога моя грях, моята слабост и моя провал, и този другият се обърне към мен според Божието Слово, тогава това никога не е нападение, никога не е тормоз или залавяне за дреболии, а е милост: Бог ме обича, Toй ме е поставил в oбщността на други вярващи и Той изпраща Своите помощници в моята посока. Защото аз имам нужда от тази помощ, аз не съм си самодостатъчен. Аз не се безпокоя за детето вътре в теб. Моето вътрешно дете е разумно ;-) Но този, който наистина много ме безпокои, е твоят вътрешен адвокат. Много се безпокоя за модели на самостоятелност. Аз самият познавам всички тези борби, тук не искам да представя някои от вас негативно. В моята лекция няма нищо, което не би трябвало да си кажа и на мен самия. Но някои от вас са много добри в това, да казват нищо неказващи неща за себе си. Вие имате таланта в разговор да употребявате фрази. Питам те: „Как премина седмицата ти?” и ти отговаряш: „Имах куп проблеми, но Господ беше верен.” Аз бих ти казал: „Овладей се и бъди честен с мен!”

Някои от вас са доста добри в това, да представят една публична личност, която така да се каже постоянно полирате и която абсолютно не отговаря на това, кои сте вие всъщност. Това може да се нарече живот от рода на фейсбук. Знаете как е, когато едно семейство отиде в красивия парк и си представя един страхотен пикник с барбекю. При това те допускат една грешка: Там те вземат със себе си едно семейство на грешници, а именно тях самите. Това е един ужасен ден. Децата се карат помежду си. През този ден няма нищо, на което човек би могъл да се зарадва. Бащата оставя хот-дога да изгори и след това казва на семейството с благосклонен, бащински тон: „Успокойте се и яжте въпреки това.” Майката едва не се разплаква, защото това е било всичко друго, но не и един хубав ден. Но, преди да напуснат парка, те, широко ухилени, позират за семейното селфи. Други семейства виждат тези снимки във фейсбук и си казват: „Толкова ми се иска и ние да имаме такава радост в нашите семейства.” В действителност тази радост не е съществувала. Снимките просто заблуждават. Тези снимки казват на всичките ти приятели във фейсбук: „Ние сме добре. Няма нужда да се безпокоите за нас. Само вижте колко страхотна е нашата снимка.”

До тук чухме за безумието на себецентричността, за безумието на самоизмамата и за безумието на самодостатъчността. Сега стигаме до...

4. Печалното безумие на себеправедността

Става въпрос за дълбок, ирационален, смешен стремеж да се смятам за праведен.Опитвам се да убедя самия себе си, че съм праведен. Опитвам се да убедя хората около себе си, че съм праведен. Това е един ужасен и изтощителен начин на живот. Защото аз не съм праведен. Отново се аргументирам на себе си, че съм ОК. Това става по следния начин: Когато направиш нещо грешно и си Божие дете, и каменното ти сърце е заменено с меко сърце, тогава съвестта ти ще те измъчва, ако постъпваш погрешно. Това е нещо прекрасно, Святият Дух действа изобличително върху теб (и така ти показва греха ти).

И така, ако съвестта ти те измъчва, ти имаш само две възможности. Или признаваш, че погрешната ти постъпка наистина е била погрешна, и ти отново се предаваш на оправдаващата милост на Спасителя, и в своята нужда тичаш към Него и празнуваш Неговата прошка. Или си изграждаш една система на самозащита, на самоизкупление, на себеправедност, която прави приемливо за съвестта ти погрешното, което си сторил.

Ти не можеш да се придържаш към твоята собствена праведност, без да направиш за сърцето си приемливо онова, което Бог смята за погрешно. Това е неизбежно, защото ти не си Спасителят, не си Месията. Ти ще постъпваш, мислиш, казваш и копнееш за това, което е грешно.

Следователно, за да се придържа към своята праведност, човек трябва да работи върху това, сам себе си да убеди, че погрешното, което върши, всъщност не е погрешно. Казваш си: „Това всъщност не е грях, не е истински, чист грях. Това някак си е по-малко лошо от истинския грях.” Всъщност по този начин ти вредиш на съвестта си, тъй като я учиш да се задоволява с това, че онова, което Бог нарича грешно, всъщност не е толкова грешно.

Ти казваш: „Не мисля, че съм себеправеден.” Позволи ми да ти задам един въпрос: Ако гледаш видео на живота си, би ли стигнал до заключението, че много повече се безпокоиш за греховете на хората около теб, отколкото за твоя собствен грях? Това ли ще констатирам?

Това, което аз сега ви описах като себецентричност, самоизмама, самодостатъчност и себеправедност, е екзистенциалният страх, разрушението, тъжната драма и дисфункция на човечеството. Как изобщо можеш да разглеждаш тази прелъстителна, измамна система и да си мислиш, че законът може да те спаси?

Може би си казваш: „Всичко, от което се нуждая, е едно по-добро разбиране за това, кое е правилно. Всичко, от което се нуждая, е малко повече усърдие.”

Когато обаче се появи благостта на Бога и Неговата любов...

Но вижте, Павел е записал следното:

„Защото и ние някога бяхме несмислени, непокорни, измамвани и поробени на разни страсти и удоволствия, и като живеехме в злоба и завист, бяхме омразни, и се мразехме един друг. Но когато се яви благостта на Бога, нашия Спасител, и Неговата любов към човеците, Той ни спаси... (Тит 3:3-5)

Виждате ли от какво се нуждае безумието на греха в дълбочина? Вашата единствена надежда е една поява. Не появата на твоята способност да говориш сам за себе си, да защитаваш сам себе си; има се предвид появата на една личност, а именно на Спасителя, на Агнето, на Царя – Исус. Исус трябваше да се яви, защото за безумните нямаше надежда без това явяване. Не е ли прекрасно това? Въплъщението трябваше да се случи; историята трябваше да бъде насочена суверенно; природните сили трябваше да бъдат покорени, защото целият свят въздишаше; въздишаше за това, Месията да се появи най-сетне.

Нямаше надежда за тази общност от безумци освен само една поява. Нямаше надежда в едно по-добро представяне на теологичното знание. Нямаше надежда в една по-добра система от закони. Надеждата не бе скрита в политиката, образованието или социалната справедливост. Не, светът викаше за една поява, за това да дойде Спасителят. Този Спасител сам щеше да се предостави на това безумие; за това безумие Той щеше да е готов да отиде на кръста, за да бъдат безумните спасени от тяхното безумие.

Това е Евангелието. Радостта ни тази вечер е, че Той се яви. Той живя един живот, свободен от каквото и да е безумие. Той бе съвършено праведен. Умря от смърт, чрез която може да спасява. Възкръсна отново от мъртвите, превъзмогна греха и смъртта, и делото Му на кръста бе извършено. Затова не трябва повече да поставям себе си в центъра. Не трябва да мамя сам себе си, за да се чувствам по-добре. Не трябва да се държа така, сякаш държа всичко под контрол. Не трябва повече да се произнасям за собствената си праведност, защото Спасителят се яви.

И по милост Той спасява безумните и отново ги прави мъдри. Прави ги достатъчно мъдри, за да са смирени. Достатъчно мъдри, за да са зависими. Достатъчно мъдри, за да могат да се подчиняват. Достатъчно мъдри, за да бъдат разчупени, признавайки греха си. Той се яви. Той се яви. Той наистина се яви! Единствената надежда за безумието на греха беше Неговото явление. Той дойде. Има надежда, защото Той дойде и извърши делото Си на кръста. Той те помилва със спасението. Може ли някога да се чуе по-добра новина от тази? Той дойде. Има надежда за безумните.


Източник:  https://unwisesheep.org/2015/07/28/gnade-befreit-deine-torheit-paul-tripp/
Превод: Ваня Ямалиева