СПАСЯВАЩАТА ВЯРА! Послание към Римляните 10:3, Д. Мартин-Лойд Джоунс

СПАСЯВАЩАТА ВЯРА! ПОСЛАНИЕ КЪМ РИМЛЯНИТЕ 10:3.

Проповeдта е изнесена през 1963-1964г., нo остава актуална и днес ...

Д.МАРТИН-ЛОЙД ДЖОУНС

"Защото те са невежи на правдата от Бога и искат да поставят собствената си правда, не се покориха на правдата от Бога " Рим. 10: 3

До тук разглеждахме първите два стиха от десета глава на Римляни и видяхме някои общи указания, които апостолът дава. Те не се отнасят само до неговите съвременници, евреите, а намират своето универсално приложение в живота на църквата и днес.
Тук основният проблем е, че евреите са имали ревност за Бога, но тя  „не е според пълното знание" (Римляни 10:2). Думата, която Павел използва и която се превежда като "знание" е много интересна. Това е най-силната дума, използвана в Писанието по отношение на знанието. Това не означава просто някакво общо познаване на нещо, а означава нещо повече. Означава - пълно, вярно, точно и жизнено важно знание и, според апостол Павел, проблемът на евреите е, че им е липсвало точно това знание. Освен това, тази дума съдържа още едно допълнително значение. Означава знание, придобито в резултат на много изследвания и усилия. И така, Павел казва, че на евреите им липсва пълно разбиране, едно точно знание, което е резултат от внимателно и задълбочено изследване на учението. Те са имали ревност, но не и това знание.

Тук, а и след това, Павел отново поставя пред нас най-важния принцип: че точно познаване на истината е от съществено значение за спасението. Евреите не бяха го получили и по този начин се оказаха извън църквата; те бяха изгубени, и затова той се моли и копнее за тяхното спасение. Днес, въпросът за знанието е най-важният. Аз съм на мнение, че най-голямата опасност, пред която е изправена християнската църква, както и всеки един християнин в този момент – е неспособността да се разбере и оцени абсолютната необходимост от точно, ясно познаване на истината. Казвам това, защото живеем в дни, когато е налице силна опозиция на всичко това. Живеем в епоха, която не обича прецизност и дефиниции. Една антибогословска, антидоктринална епоха, която изпитва неприязън към доказаните твърдения и точното знание.  Една мързелива във всяко едно отношение епоха, една сладникаво-сантиментална епоха, която иска забавление и която не обича усилията. Като цяло житейското правило днес е - "нещо за нищо". Готови сме да вземем, но не и да работим; не сме готови да се отдадем. Това е вярно за всички сфери на живота ни и заема голяма част от проблемите ни. И това е особено вярно в областта на християнската църква. Ето защо, трябва много внимателно да анализираме дадената ситуация.

Тази тенденция се проявява по различни начини и те обикновено изглеждат много приемливи. Един от начините е, да се каже, че християнството е нещо толкова прекрасно, че е невъзможно да се даде дефиниция и че всеки анализ и  опит да се изяви твърдение се осуетява.  Сигурен съм, че сте запознати с това становище. Хората казват, че да се даде дефиниция на християнската вяра е равностойно на опита да подложат на анализ красотата или приятната миризма. И те казват, че това е невъзможно. Тя/християнската вяра/ се изпитвала по един невероятен начин!  Но опиташ ли да анализираш вярата, ще я разрушиш и не би останало нищо от нея. Затова, казват, не трябва да използваме точен анализ.

Другият метод е следният: християнството е нещо относно човешкия дух. Казва ни се, че нашият дух е, който ни прави християни и щом имаме подходящия за това дух, тогава сме   християни. Християнството, казват, е отношение, възгледи за живота, едно общо твърдение, засягащо личността и битието ни. Доскоро имаше лозунг, който гласеше: "Християнството не се учи, а се приема." Ти си приел този дух. Почустваш ли го в събранието, ще го и получиш. Но какво е то? Не знаеш. Обаче ни се казва, това няма значение. То е у теб! Това е  чудесно и ти се чувстваш много по-добре и по-щастлив от преди.

Третият метод, казват, важен е само човешкият отклик към личността на нашия Господ Исус Христос. Днес, това е един от най-популярните възгледи. Хората казват: "Четеш Евангелието, в което е изявен Исус, и все едно се срещаш с Него. Решаващото относно въпроса - християнин ли си или не, е да можеш да  отговориш на следните няколко въпроса: „харесва ли ти Той? Би ли искал да си  като Него? Опитваш ли се да Му подражаваш? Какво е твоето отношение към Него?" И не е нужно критично да анализираш своите твърдения и теология, нито после да казваш, че трябва в това да вярваш, а да не вярваш в онова другото. От значение тук е твоят окончателен  отклик и ако реагираш благосклонно към Него, тогава ти ставаш християнин.

Четвъртият начин е подход, който описва християнството като начин на живот. Важно ли е в какво вярват хората, след като притежават добродетели като Христос, те са щедри и великодушни, готови да пожертват, да помагат на другите и да се грижат за духовността на нацията? Ето това е, което кара хората да са християни.

Днес, това опасно отношение има една друга форма. Поставих я в отделна категория, защото започвам да мисля, че в определен смисъл тя е най-коварната форма сред евангелска общност като цяло. Това е тенденцията да се преценява дали хората са християни или не, но не въз основа на това, което те самите казват за своите убеждения, а единствено въз основа, на което ти изпитваш към тях. Искам да изясним това, защото много често съм се сблъсквал с него. Ние отдаваме твърде голямо значение и  внимание на това „чувство“, отколкото на самите  думи, които тези хора използват относно своята християнска вяра.

Искам да дам един или два такива примери, понеже признавам, това много ме смути; Нещо повече, аз съм почти обезкуражен, тъй като ми се струва, че ако и занапред продължим в тази насока, евангелската вяра ще изчезне. Нека ви дам един пример. При едно посещение в Лондон преди няколко години отидох в  една зала за книги, ръководена от евангелската организация  на една от най-големите християнски деноминации. Там за моя изненада открих, че те продават втора ръка книга от един автор, известен с печална слава. Той не е вече жив, но е написал една добре известна  книга за християнството, с която на практика, той отрича  всички основни догмати на християнската вяра. Докато размишлявах, секретарят на организацията дойде да говори с мен и аз  му обърнах внимание за тази книга, изразявайки изненадата си.

- Ах, - каза той. - Чакай малко. Знаеш ли, ние трябва да бъдем много внимателни..

- Какво искаш да кажеш с това? - попитах аз.

Той каза: - Срещали ли сте някога този човек? И когато аз казах не, той обясни:

- Аз съм го виждал. Преди няколко месеца бях на гости у тях. Имах командировка там и той ме прие през нощта, а на следващата сутрин отидохме в малкия параклис, една прикрепена постройка до дома му, където той водеше семейната молитва. И знаеш ли, мисля, че до този момент никога не съм бивал в такава духовна атмосфера. За мен беше благословено време да чуя молитвите му.

- Да, но драги ми господине, - казах аз – Все пак, какво той казва в книгата си?

- О, знам - каза той, - но ако само чуехте неговите възвишени молитви! Никога не съм познавал по-набожен човек. И никога по-рано не съм бил в по-благочестива атмосфера.

Отговорих:

- Не ме интересува какво чувстваш. Това, което този човек казва за Господ Исус Христос и Неговото дело е  отричане на Писанията!

Открих, че е много трудно да го разубедя.

Скоро след този случай един лектор говори за вече добре познатата книга, спечелила си недобро име и в началото  на речта си каза нещо подобно: "Започвайки критика на тази книга трябва да кажа следното. Мой приятел, който е видял този човек по телевизията, ми каза:   "Ако някога съм виждал новороден човек, това е този."

Виждате ли? Той внушава, че това, за което става въпрос в тази книга е без значение! Въпреки, че в нея авторът отрича учението на Библията и символите на вяра на своята църква, въпреки, че отрича съществуването на Бога, божествеността на Христос и изкривява същността на християнството. Въпреки всичко това, онова, което се поставя на първо място е субективното ни усещане: "струва ми се, че той е новороден човек“. Така че, независимо какво казва този автор в книгата си, се настоява отново: „Е, все пак  чувствам, че с този човек всичко е наред!" 

Същото това се случва и по други начини. Преди няколко години имаше различни кампании, посетени от много хора, които за първи път бяха заедно. И евангелските християни казаха: "Знаеш ли, те са приятни хора, те са дори по-добри, отколкото си мислехме." Аз не знам защо те са си представяли, че хората, които са заблудени в своите доктрини трябва да са неприятни! Въпреки това, спорът достигна момента, когато се каза, че понеже тези хора са изненадващо приятни, в края на краищата, няма много значение, че те грешат в своите учения.

Ето един последен пример. След като говорих дълго време с един евангелски християнин, го бях попитал защо във връзка с работата си е използвал   името на известния ни вече автор, той отговори: "Разбирам какво имаш предвид,  знам, какво е написал в книгата си, знам какво той проповядва, но искам да съм откровен. Намирам, че мога да имам много по-добро общение с него, отколкото с много консервативни евангелски християни."

Отговорих му: "Всъщност имаш предвид, че той е по-приятен по характер, отколкото много евангелисти. Но, продължих аз,  не можеш да наричаш това братско общение. Може да откриеш, че той е по-приветлив и че се разбираш по-добре с него, но това не е духовно общение!"

И сега, това е нещо, което се казва и днес. Казва ни се, че не е толкова важно на какво могат да ни учат тези хора. Въпреки че, те са отрекли същността на християнството, щом ми харесват, щом съм привлечен от тях, щом лесно мога да комуникирам с тях, ето това е важното... Излиза, че е от значение - как те изглеждат външно, както и, че ви привличат.

Тъкмо тук е нещото, към което нашето внимание е привлечено от това изявление на апостол Павел. И така, какво да кажем за тази модерна тенденция? Тук е отговорът.

Първо, християните объркват физически качества, любезност, добри нрави или учтивост смятайки ги за християнско благоприличие. Изглежда, като че ли не сме способни да ги разграничим едното от друго. Колко често днес  любезността  се приема за святост! Хората казват: "Колко приятен човек!" В действителност те имат предвид: той никого не критикува и е съгласен с всичко и всички. Но, няма нищо по-опасно от това. Разбира се, тези така наречени любезни, благи хора са много по-приятни отколкото Йоан Кръстител или апостол Павел! Няма да се поколебая да отида още по-далеч като кажа, че са много по-приятни, отколкото самия Господ Исус Христос, Който осъди фарисеите! Любезността - съвсем не е  святост. Интелектуалната и духовна слабохарактерност не е синоним на милост и не е притежание на благодат!

На второ място, фактът, че хората са набожни не ни говори нищо относно истината в какво те вярват. Има много набожни юдеи, набожни мюсюлмани, набожни последователи на Буда, Конфуций и така нататък. Набожното отношение само по себе си, не ни говори нищо.

На трето място, в момента в който започнем да говорим с тези термини означава, че сме изоставили всички обективни стандарти. Сега съдим само въз основа на собствените си субективни чувства, въз основа на нашите впечатления и реакции. А има ли нещо по- опасно?

Четвърто, и този аргумент е най-важен. Пълно отричане на това, което апостол Павел учи на това място, както и в цялото му послание. Евреите, казва той, са изгубени и се нуждаят от спасение. Защо? Тъй като са лишени от точното познаване на истината. Това е причината за тяхното осъждане.  Затова, ние никога не трябва да поставяме нищо над точното знание. От всичко, то е най-важното.

Петият ми аргумент: да се говори по онзи начин е нарушение  не само на това, което Павел тук учи, но също така и на всичко,  което Новият завет учи за пътя на спасението. Какво учи? - Хората да дойдат „до познание на истината" (1 Тим 2:4). В Новия завет всичко се определя в светлината на истината. Какво е проповед? Проповед е изявяване на истината. Правилно изявяване. Проповедта - не е беседа за някакво неясно чувство, а е представяне на основната идея и аргументиране на същата. Проповедта трябва да се основава на Писанието и да се потвърждава от Него. И То е истина, която трябва винаги да е на първо място.

Апостолът ясно и категорично говори в 1 Тимотей 2:3-5:"Защото това е добро и угодно пред Бога, нашия Спасител, Който иска всички хора да се спасят и достигнат до познание на истината. Защото има само един Бог и един ходатай между Бога и човеците, човекът Христос Исус“. Спасението е точно познание на истината. Понеже, единствено там има „само един Бог“ и „един ходатай между Бога и човеците, човекът Христос Исус“. Единствено там истината е уточнена. И все пак, днес тенденцията е да казват - "Това няма значение!".

Нещо повече, истината може да бъде точно дефинирана и дори нещо повече, необходимо е да се даде точна дефиниция. Първата глава на Писмото до Галатяните разкрива тази особеност. "Чудя се как вие се ли нарича чрез благодатта на Христос, така скоро към друг евангелие , което е [обаче] не друг, но има някои, които ви смущават и искат да изопачат благовестието на Христос" ( Гал 1:6-7.). Но как Павел може така да говори? Подобно изявление може да  се направи, само ако знаеш какво е Евангелието. Трябва да има някакъв обективен стандарт и апостолът казва, че тези хора се отвърнаха от него. Те твърдят, че проповядват благовестието. Но Павел казва, че това не може да бъде, но е "друго благовестие", защото - истинското е едно.

С други думи, може да разберете дали един човек проповядва Eвангелието или не,  дали вярва в него или не, от това, което той казва! Без значение какъв е външният му вид или какви са персоналните му качества,  но от значение е - какво самият той казва. Дали това наистина е Евангелието или само нещо подобно? По нататък Павел е още по-категоричен: " Но ако и сами ние, или ангел от небето ви проповядва друго благовестие освен онова, което ви проповядвахме, нека бъде проклет. " (пак там, ст.8). Какво друго може  да бъде по-ясно и по-убедително?

Или, нека се върнем на Второ Тимотей 2:7: " Размишлявай върху това, което ти казвам; и Господ ще ти даде да разбереш всичко." От това се нуждаят хората - "да разбират". Избавете се от тази сладникава сантименталност, която говори за "учтивост" и живее чрез чувствата си. "Помни Исуса Христа, от Давидовото потомство, Който възкръсна от мъртвите според моето благовестие;" (пак там, ст. 8). Какво иска да каже Павел с думите "според моето благовестие"? Той продължава, контрастирайки го на лъжеучението, на което са се отдали някои хора. Те учеха, че "възкресението вече е станало" и по този начин "събаряха вярата на някои" (пак там, ст. 18).

Веднъж прочетох в една проповед относно Павловите думи "моето благовестие“, където проповедникът беше представил този погрешен възглед. Там се казваше: "Апостолът казва" моето благовестие " и въпросът за вас, приятели мои, е следният:" Може ли да кажеш " моето благовестие "? Разбира се, то може да не бъде мое или не, но основният въпрос е, дали можеш да кажеш, "моето благовестие "? "

Главната цел на лекцията беше да покаже, че апостолът не искал да каже, че той е прав, а всички останали - погрешни. Проповедникът твърдеше, че за един християнин е немислимо да говори така. Според този проповедник, Павел  бил имал предвид, че е получил не вторична вяра, а е намерил нещо, което  напълно го е променило. И той е загрижен и всички останали да имат нещо, което също така да ги промени, че да могат да казват "моето благовестие." И за всеки един това "нещо" е различно. За един е едно, а за друг - съвсем друго. Един е повярвал в божествеността на Христос, а друг - не; един вярва, че Христос понесе неговите грехове и бе наказан, а някой друг смята, че Той просто е претърпял смърт като пацифист. Но, това какво означава? Всички ние  получаваме много от тази смърт. "Моето благовестие"! И разбира се, това не е нищо друго освен пълно отричане на което ап. Павел учи!

Всъщност, аргументацията на Апостола винаги е била следната: съществува само едно благовестие, което му е било възложено и той го проповядва. Всяко отклонение от това благовестието е лъжа и всеки, който проповядва тази лъжа, заслужава "анатема". Разбира се, това учение не се ограничава само до ап. Павел. В третия стих от Посланието на Юда четем: " Възлюбени, като показвах всяко усърдие да ви пиша за нашето общо спасение, счетох за нужно да ви пиша и да ви увещая да се подвизавате за вярата, която веднъж за винаги бе предадена на светиите. " Вярата - е нещо, за което може да се борите, и ако не знаете какво е вярата, или ако хората могат да вярват в каквото пожелаят, тогава няма да сте в състояние да се борите за нея. Новият завет осъжда ересите и никога не би съществувало такова нещо като ерес, ако не е имало истина, която може да бъде дефинирана и формулирана като твърдение. Така че, тази съвременна идея, която поставя индивидуалността, или личните качества, или любезността, или "каквото аз чувствам" относно дадена личност над точните твърдения и дефиниции, както и над прецизността в знанието, е всъщност отказ от цялото учение на Новия Завет.

И още по-нататък: Библията ни учи, че християнският живот винаги е следствие от истината и от познаване на истината. Нашият Господ се моли в Своята Първосвещеническа молитва: " Освети ги чрез истината; Твоето слово е истина. "(Йоан 17:17). Или нека прочетем това, което в друг случай Исус каза на повярвалите в Него евреи: "... Ако пребъдвате в Моето учение, наистина сте Мои ученици;      

32 и ще познаете истината и истината ще ви направи свободни. " (Йоан 8:31-32). Освобождава ви Истината, а не чувствата!

Последният ми аргумент е следният. Апостол Петър в третата глава на своето Първо послание, стих петнадесети казва: "... като бъдете винаги готови да отговаряте, (но с кротост и страхопочитание), на всекиго, който ви пита за вашата надежда. " (1 Петрово 3:15).  Идва някой при теб и ти казва: "Виж, защо реши да станеш християнин?" Той иска да му обясните. Ако сте възприели съвременното учение, тогава всичко, което можете да кажете е: "Е, аз не знам как да ти обясня, но просто така го усещам. Изведнъж го почувствах на богослужението и съм щастлив да призная, че от тогава имам това усещане. То е едно прекрасно чувство, въпреки че не знам какво е то."

След което човекът казва: "Какво е да имаш „надежда“?

"Ами - отговаряш - не знам. Само се надявам и това е всичко. Вече гледам по-оптимистично на живота, откакто имах това прекрасно преживяване, сега съм по-радостен и ведър, по-щастлив." Ти обаче не можеш да назовеш причината. В такъв случай, казва апостол Петър, си безполезен за него; Горкият човек, сега ще се опита да получи същото "чувство", което е у теб, отивайки на поредица от събрания с надеждата, че ще успее да го има. Но ап. Петър казва, че това не е начина. Посочете на човека причината за надеждата, която имате. А това ще рече задълбочено да познавате истината.

Разбира се, не казвам, че християнин е някой, който има пълно разбиране за цялата християнска вяра. Разбира се, че не! Никой не притежава такова разбиране. Ние все още се учим. Само казвам, че е нужно да има ясно разбиране за необходимия минимум. Не може да си християнин, ако го нямаш. С други думи, не казвам, че трябва да превърнем Евангелието в някакво изискване, и че докато не достигнем всички до съгласие за всеки един детайл свързан с тълкуването на Писанието или с начин на кръщение, или съгласие по много други теми, ние не сме християни. Това е чист легализъм ! Мнозина са изпаднали в тази грешка.

Казват също, че това не е опасността днес! А опасността е, че толкова се страхуваме от легализма, че сме станали съвсем неопределени. Повалили сме всички бариери и знаци; всичко е позволено. Ние сме щастливи заедно и имаме чудесен дух. Сега католиците внезапно се променят. И всичко е чудесно. Ще си направим голяма универсална църква и няма да има повече проблеми.

Но именно това е противоположното на Новозаветното учение. Всичко, което твърдя,  апостол Павел е, който го поставя пред нас тук в Римляни 10:3. Той казва, че евреите са извън църквата, защото те не са в точното знание, което спасява! Тази велика истина има последици и аспекти, за които не може и не бива да говорим догматично. Но за което ни спасява, трябва да сме догматични.  То е абсолютно необходимо за спасението.

Основната грижа на апостола е, че евреите са погиващи и той е много обезпокоен, загрижен и се моли за тях.  Те са в това положение, поради  една единствена причина  – липсата на точното знание за пътя на спасението. Ето защо, ако вие ми кажете, че точното знание не е от съществено значение, че хората могат да бъдат християни и без него, аз няма да се поколебая да кажа, че отричате Благовестието на Новия завет. Не ме интересува какъв опит са имали, колко по-добри или по-приятни са сега в сравнение с някога – всичко това не ме интересува. Мъже и жени се спасяват с идване до познание за истината!

Апостолът го нарича с една дума "знание". В третия стих той го анализира в детайли, и има  да каже  три неща  относно евреите. Първото,  че те  са "невежи за Божията правда ." Това е първият случай, че липсата на знание  довежда до тяхното осъждане. Какво има предвид Павел с фразата "Божията правда"? Тук има малка трудност. В крайна сметка не е от значение, но  трябва да го разгледаме и да стане ясно за нас. Има две гледни точки.

Повечето коментатори са съгласни, че под "Божията правда" Павел означава правдата, която Бог е приготвил и ще я даде на християните. Те/коментаторите/ казват, че следва да е това, за което Павел говори в края на третия стих: "Понеже, ако не знаят правдата, която е от Бога ... те не се покориха на правдата от Бога."

Относно смисъла на "Божията правда" сега няма съмнение.Това означава, че евреите не са се покорили към правдата, която Бог е приготвил и дава, за което Павел говори в Римл.1:17: "Защото в него се открива правдата, която е от Бога чрез вяра към вяра " Така коментаторите смятат, че тази дума трябва да има същото значение, както в началото на третия стих на глава десета, защото ако не е, тогава апостолът използва една и съща дума в две различни значения в същия стих.

Ако това мнение е правилно, апостолът казва, че тези хора са изгубени, защото те имат голяма ревност за Бога, но това не е според пълното знание. Те не знаят за правдата, която Бог дава и не й се подчинили. Вместо това, те са установили своя собствена правда. Това е  общоприетото тълкуване.

Изхождайки от пълномощията ми, с голямо безпокойство съм принуден да кажа, че ако дори се  съглася с  това, не мога да го приема за абсолютно или адекватно тълкуване на този израз. Тогава какво то означава? Аз предполагам, че се отнася за правдата, която Бог изисква от мен. Павел казва, че те са били в неведение относно правдата, която Бог изисква. Защо казвам това? Отчасти защото, приемайки другия възглед, Павел е виновен за тавтология и обикновено не е виновен за това. И тъй като мисля да покажа как се развива този аргумент тук, ще трябва да допуснем второто тълкуване.

Съществува още по-убедителен аргумент. Какъв беше основният проблем   на евреите? Сам Нашият Господ ни отговаря на този въпрос. Отговорът се намира в Матей 5:20 – и е част от Проповедта на планината: " Защото казвам ви, че ако вашата правда не надмине правдата на книжниците и фарисеите, никак няма да влезете в небесното царство " И след това Той продължи да тълкува това, което Самият Той означава с тези думи. Основният проблем на фарисеите беше, че те погрешно бяха изтълкували учението на Стария Завет за правдата, която Бог изисква. Това е, с което се занимава Проповедта на планината, особено в глава пета: "Чули сте, че е било казано ... Но аз ви казвам" (например, виж ст. 21-22, 27-28, 31-32 ..).

Фарисеите отхвърлиха Христос, защото погрешно бяха разбрали Божиите реални изисквания, изискванията на Божия закон,  изискванията за Божията правда. По този начин, в Проповедта на планината, нашият Господ учи за значението на закона даден чрез Моисея като фактически Той им каза: "Вие сте го разбрали погрешно. Изпълнявате го само външно, но Божието значение е, че законът е  в духа, в ума, в сърцето. Вие казвате: "Аз не съм прелюбодействал." Питам ви, погледнахте ли жена и прелюбодействахте ли с нея във въображението си? Ако отговорът е да, то вие сте виновни. " И така нататък с  убийството, както и с всички останали грехове.

С други думи, основният укор на нашия Господ срещу книжниците и фарисеите беше, че от гледна точка на правдата, те са опорочили смисъла на Божиите изисквания към тях. В евангелията има много примери за същата ситуация, например, думите на Господ за родителите (Мт 15:3-9) и за десятъка (Матей 23:23-28). Окончателното доказателство за това е известната история за фарисея и митаря: " Двама души възлязоха в храма да се помолят, единият фарисей, а другият бирник. Фарисеят, като се изправи, молеше се в себе си така: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедни, прелюбодейци и особено не като тоя бирник "(Лука 18:10-11). Това е илюстрацията за човек, който считаше себе си, че напълно е удовлетворил Божиите изисквания.

По този начин твърдя, че когато апостол Павел казва в Римляни 10:3, че евреите са невежи за правдата от Бога, той е имал предвид, че те не са разбирали, което Бог наистина изисква от тях. Това ни води до думата "не знаят", това е една много интересна фраза. Тя означава, че евреите са имали известни познания. Павел не казва, че тези евреи са напълно невежи за Божията правда. Не. Техният проблем е, че те са знаели нещо за нея, но те не са имали точното знание. С други думи, смисълът на фразата "не знаят" тук е абсолютен контраст за пълното и точното знание от втория стих. Римл.10:2

Ето виждате ли, може да имате определен запас от знание, но това да не е достатъчно. Трябва да имате точното знание. Евреите са имали знание, но оставаха невежи! Това не беше пълното знание,  а частично и опорочено знание. Това без съмнение беше проблем на фарисеите, но не беше ли и проблем на самия апостол Павел преди обръщението му? Прочетете писмото до Филипяните 3:4-6: " При все че аз мога и на плътта да уповавам. Ако някой друг мисли, че може да уповава на плътта, то аз повече, бидейки обрязан в осмия ден, от Израилевия род, от Вениаминовото племе, евреин от евреи, досежно закона фарисей, по ревност гонител на църквата, по правдата, която е от закона, непорочен. "

Ето така Павел мислеше по-рано. Той, като всички фарисеи, наистина вярваше, че е изпълнил Божия закон, и че  е абсолютно безупречен. Какъв беше неговият проблем?  Че той е имал познание по закона, но не и точното знание. И всичко беше наред до онзи  момент, когато се унищожи погрешното тълкуване. Самият Павел е идеална илюстрация за всичко, което той самият говори тук.

В Първо Тимотей 1:13 Павел изразява учудване, че е удостоен да носи служението. Той припомня, че преди това е бил „хулител, гонител и пакостник. Но придобих милост, понеже, като невеж, сторих това в неверие;" И когато апостолът   казва, че "като невеж", това не означава, че не е знаел нищо. Павел е бил фарисей, той знаеше много за закона и за Писанията. И все пак той казва, че е действал "като невеж." Да, това е една и съща дума. ^[1] 

Така личният опит на Апостола и на всички фарисеи потвърждава тълкуването, което ви предложих. Основният проблем на евреите бе в тяхната увереност, че знаят какво Бог изисква от тях. Но в действителност те не са знаели. Тяхното знание беше толкова несъвършено, че се е превърнало в лъжа, застанала между тях и знанието за спасение в и чрез нашия Господ и Спасител Исус Христос.

Така виждате докъде стигнахме. Точното знание е от първостепенно значение. Вие трябва не само да имате знание, а трябва да имате точното знание. Невежеството (т.е. малкото знание) - е наш   враг; то беше причина за погиващото състояние на юдеите - съвременниците на Павел. Дано Бог  веднъж завинаги  изчисти умовете ни от тази опасна, катастрофална тенденция да се подценява значението на точното знание,  значението на точните дефиниции и твърдения, на доктрините и теологията.

И нека Бог ни помогне да видим, че онова, което минава за любезност е в ущърб на  точното познаване на истината, като в действителност не е нищо друго, а именно слабохарактерност.  А в крайна сметка тя е предателство и отричане от Божията истина.

^[1] В Рим. 10: 3 и 1 Тим. 01:13 използва една и съща дума за "невежи, неинформирани." 



Източник: http://www.reformed.org.ua

Превод: Татяна Иванова

ДЖОН ОУЕН – ЗАГУБАТА НА ЕДИНАДЕСЕТТЕ МУ ДЕЦА, Константин Чибизов

ДЖОН ОУЕН – ЗАГУБАТА НА ЕДИНАДЕСЕТТЕ МУ ДЕЦА,
Константин Чибизов





Защото трябва да чакам скръбния ден, Когато възлезе против людете Оня, който ще се опълчи против тях. Защото, ако и да не цъфти смоковницата, Нито да има плод по лозите, Трудът на маслината да се осуети, И нивите да не дадат храна, Стадото да се отсече от оградата, И да няма говеда в оборите, Пак аз ще се веселя в Господа, Ще се радвам в Бога на спасението си. Иеова Господ е силата ми; Той прави нозете ми като нозете на елените, И ще ме направи да ходя по височините си. Авакум. 3:16–19

C  Оуен се запознах за пръв път, когато преминах тест относно биографиите на реформаторските богослови. Още първият въпрос в тестa буквално ме порази: «На кого от реформаторските богослови умират приживе всичките 11 деца?» Този богослов се оказа Джон Оуен. От този момент си поставих за цел да изследвам неговия живот, да науча повече за него и за това, как е могъл да понесе такъв голям удар.

На руски език практически няма информация за него /статията е превод от руски - бел. прев./. А това означава, че за славянските пастири и служители той е малко познат. За неговата личност е известно много, много малко, нито един негов личен дневник не се е запазил, а от кореспонденцията му е трудно да се разбере какъв човек е бил. Сблъскваме се с нелеката задача: как да научим за убежденията и ценностите на човека, за когото е известно толкова малко?

Единственият начин е - внимателно проучване на неговите книги. За щастие на руски език има негови книги (макар и малко), въз основа на които ще се постараем по-добре да разберем Божието действие в живота и характера на този изключителен богослов. И главното, откъде е черпил сили да живее, независимо от обстоятелствата около него.



I. Джон Оуен — «Английският Калвин» [1*, с. 173]


По Своята милост и благодат, в 1616 година (в средата на периода на духовно възраждане на епохата на пуританите) Господ привежда на този свят Джон Оуен.

Бог е дал на този човек привилегията да изживее шестдесет и седем години за Негова слава. Джон се ражда в семейство на свещеник. Вече на 12 години Оуен постъпва в Оксфорд, на 16 — става бакалавър на изкуствата, а на — 19 години получава степен магистър. Неговата ревност към ученето била толкова голяма, че често спял само по четири часа на ден. По-късно самият Оуен отбелязва, че това силно е разклатило здравето му и съжалявал, че не е почивал достатъчно в юношеството си [1*, с. 6].

Джон притежавал великолепни интелектуални способности. И това е видно от неговите трудове, в чиято основа лежи дълбоко разбиране на благодатта. Чарлз Бриджис смятал Джон Оуен за умел експерт на лукавото човешко сърце и ненадминат служител [2, с. 41]. Той бил човек с духовно озарение. Умело съчетавал своите умствени способности, шлифовани със сериозни занятия по богословие с усърдно и ревностно отношение към Бога. (Мирогледът на много пуритани и в частност този на Оуен е бил радикално концентриран върху Бога.) Сравнявайки трудовете на Оуен с тези на другите пуритани, е видно, колко дълбоко прочувствено е било неговото разбиране за величествения и всемогъщ Бог. Той не е «знаел» за Бога, а е познавал Самия Бог. Този трепет и Божието Слово са държали душата му в постоянно благоговение. Именно затова неговите трудове са толкова фундаментални (макар четенето им да е трудно).

Четенето на трудовете на Оуен е един от най-добрите варианти за тези, които търсят здраво богословие. На английски език са достъпни събраните му 25-томни съчинения — наистина най-чист извор на богословската мисъл [3*, с. 99–101].

Оуен по право се счита за един от най-изтъкнатите богослови, които някога е познавала Англия. Благодарение на своята ученост и способността му да води дискусии в защита на вярата, той е станал плодовит писател, полемист и силен пастор-проповедник на експозиционната проповед. В своите трудове е известен със своята библейска проницателност, задълбочен духовен анализ и благочестиви наставления за практически живот.

Неговите чести проповеди пред парламента спечелили благоразположението на Оливър Кромуел, в резултат на което Джон станал негов личен капелан във военните походи, които се провеждали в Ирландия и Шотландия в течение на няколко години (1649–1650). По-късно Оуен става вице-канцлер в Оксфорд, бил е декан на Събора за Христос (1651–1660), както и избран в парламента на Оксфорд (1654). По-късно обаче той оставя политиката заради своето свещеническо призвание.

Джон Оуен, както никой друг е известен със своя тежък начин на изложение. Необходимо е читателят да положи титанически усилия, за да бъде в крак с неговите мисли. На една конференция Стив Лоусън се пошегува за него, казвайки, че изложеното от Оуен на двеста страници може да се помести на една (!). Вероятно именно затова много от трудовете на Оуен да не са така популярни. Въпреки това вече повече от 300 години Оуен продължава да влияе и да помага на множество известни съвременни богослови да израстват в благодатта и познаването на Господ Исус Христос. Джеймс Пакър, Роджър Никол и Синклър Фергюсън отбелязват, че никой от христианските писатели не им е повлиял така, както Джон Оуен [1*, с. 6].


Например, за Пакър (съвременник на Оуен, професор, служител на англиканската църква, доктор по философия на Оксфордския университет) Оуен е образец за благочестие, най-великият от пуританите, секвоята/най-голямото дърво, известно като мамонтово-бел. прев./ в гората на богословието [4*, с. 81]. Пакър има своя лична причина да обича Оуен: именно запознаството с неговите работи в студентските години го е спасило от опасностите на перфекционизма и лекомислието към греха (либерализма) и го е завърнало към реалността. Затова Пакър насърчава да се изучават тези трудове, понеже резултатът от тяхното изучаване си струва всички изразходвани сили и усърдие [4*, с. 147].



II. Ударите в живота на Джон Оуен


В XVI век животът бил суров, дори да не кажем жесток (липса на антибиотици, електрическо осветление и други блага на цивилизацията). Времето на Оуен се отличавало не само с ужасни санитарни условия (болестите и епидемиите били обикновено явление), но и също аморалността, суровия живот, както и повсеместното варварство.

Семейният живот на Оуен бил изключително тъжен. Днес едва ли можем да разберем това, тъй като оттогава насам медицината много е напреднала: от всичките единадесет деца на Оуен десет умират в младенческа възраст. Само една дъщеря достига пълнолетие и се омъжва, но бракът й се оказал неудачен и тя се връща при родителите си като наскоро след това умира от туберкулоза. Осем години преди смърта на Оуен умира жена му Мери Рук, с която са живяли заедно 31 години. След кончината на съпругата си и до своята собствена, Оуен се отдава в писане на богословски трудове.

Бил е преследван от множество трудности: болести (бъбречни камъни и астма) и критика от недоброжелатели и дори от приятели (което му доставяло еще по-голяма душевна болка). По този начин, четейки неговите трудове не е без значение да се има предвид контекста, в който е представял, тълкувал, анализирал Божието Слово. Цялото негово служение било преминаване през «долината на мрачната сянка». В по-голяма част от живота му Бог е направил от Джон такъв пастир и богослов, какъвто Той е искал да види, за служение на другите хора и за влияние чрез неговите трудове. Ключ за разбирането на неговите богословски произведения са дълбоките му отношения с Бога.



III. Кое е давало сили на Джон Оуен да понася продължителните удари в живота му?

1. Усещането на славата Христова дава покой на душата

Анализирайки най-зрелия последен труд на Джон Оуен «Славата на Христос» (1684), става видно, за какво е горяло неговото сърце. В своята книга Оуен пише следното: «Само видението за славата Христова и наистина нищо друго не може да насити Божия народ» [5*, с. 7].

Оуен считал, че когато ние видим Божията слава, животът на християнина и неговата вяра стават все по-силни и силни [5* с. 11]. Той също отбелязва: «Взирайки се с вяра в славата на Христос, ние намираме покой за душите си. Често сърцето ни се изпълва с тревога, страхове, грижи, чувство за опасност, бедствия, неуправляеми страсти и похоти. Поради това в душата ни е хаос, тъмнина и смущение. Но когато тя се взира в славата на Христос, тогава сърцето намира покой и мир, защото „копнежът на Духа значи живот и мир. “ (Рим. 8:6)» [5*, с. 12, 13].



2. Изпълването на ума ни ден след ден с духовни мисли дава мир на сърцето

Понеже Христос е единствения Божий представител за човешката душа, само чрез изучаване личността на Исус Христос можем да познаваме Неговото величие: силата на Неговото рождение; живот; чудеса; милосърдие; силата и славата на Неговото разпятие; възкресение и възнесение като прославен Изкупител. По такъв начин само чрез Христа можем правилно да прославяме Бога и да познаваме Неговата слава.

Понеже Бог, Който е казал на светлината да изгрее из тъмнината, Той е, Който е огрял в сърцата ни, за да се просвети света с познаването на Божията слава в лицето Исус Христово. 2 Кор. 4:6

И това е най-великото преимущество дадено на вярващите хора не само тогава, когато те ще бъдат на Небесата, но и още тук, в този свят - да имаме привилегията да съзерцаваме тази слава. В лицето на Исус Христос винаги ще виждаме Божията слава в Неговото безгранично съвършенство. Всичко това ще изпълва душата ни със светлина, мир, покой и слава. Именно този «Божий мир, който никой ум не може да схване, ще пази сърцата ви и мислите ви в Христа Исуса.» (Фил. 4:7).

Викът на душата на Джон Оуен е да съзерцава славата Божия чрез Христа — това е най-великата чест, дадена на вярващия в този живот. Той бил опечален по този повод, неудовлетворен, че мнозина не са увлечени от тази Христова слава, затова и така малко християни действително се изменят по Божия образ и по Негово подобие.

Бог в Своето безмерно величие е невидим за нашите физически очи. Исус Христос е Този, чрез Когото ние можем да познаваме Бога и Неговия характер, красота и величие (Кол. 1:27). Тези, които не са запознати с това, според Оуен, са слепи и мъртви за духовните неща. В края на краищата, много от вярващите са лениви и невежи, техните души все по-малко и по-малко преживяват посещението на благодатта и не преживяват изгрева на вечната слава [5*, с. 14].

Също така Оуен подчертавал: че когато изпълним душите си с разбиране за славата на Христа, ставаме пагубни за сатана и неговото царство, което той иска да постави у нас. Същото е разбирал и апостол Павел, затова именно повече от всичко той бил увлечен от Христос и всичко «е считал за загуба»:

Но това, което беше за мене придобивка, като загуба го счетох за Христа. А още всичко считам като загуба заради това превъзходно нещо - познаването на моя Господ Христос Исус, за Когото изгубих всичко и считам всичко за измет, само Христа да придобия, и да се намеря в Него, без да имам за своя правда оная, която е от закона, но оная, която е чрез вяра в Христа, то ест, правдата, която е от Бога въз основа на вяра, за да позная Него, силата на Неговото възкресение, и общението в Неговите страдания, ставайки съобразуван със смъртта Му, дано всякак достигна възкресението на мъртвите. Фил. 3:7–11

Според разбирането на Джон Оуен, пренебрежението относно размишленията за духовното, пренебрежението на размишленията за славата на Христа прави мнозина християни слаби [5*, с.35]. А духовните размишления за Него са способни да ни изпълнят с живот и радост. На тази тема, в 1681 година Оуен публикува своята книга «The Grace and Duty of being Spiritually Minded» (Благодатта и задължението да бъдеш духовно разумен), след като тежка болест принудила Оуен да прекара много време в размишление за важността и значението на духовността.

Според Оуен, нашите очи са създадени, за да виждат Изкупителя ни и да се наслаждават на отношенията ни с Него. Най-важният факт, който той подчертава, е: ако всичката слава на Христос и всичко свързано с нея е било съсредоточено на едно място, то нашият разум не би могъл нищо да разбере, нито да поеме този концентрат на Божественото величие. Вместо да получим разбиране, ние бихме били объркани и нищо не бихме разбрали. Затова Бог е разположил светлината на славата на Христа по целия небосвод на Писанието. Попивайки всяка нейна част /от Писанието/ да можем да напълним душата си със светлина за изграждане на своята вяра и на вярата на другите хора в Тялото Христово [5*, с. 116].

Малко известният Оуен продължава, подобно на глашатай от висока планина, да призовава душите ни заедно с цар Давид към истината, от която се нуждае всяко Божие дете:

А аз ще видя лицето Ти в правда; Когато се събудя ще се наситя от изгледа ти Пс.17:15
Обобщавайки казаното, за съзерцание на славата на Христос за нас е нужно да изпълваме разума си с размисли за Христос, за да разберем по-дълбоко характера на евангелието за нашата душа. Размишленията за благочестивата личност на Христа, фокусиране на разбирането на Неговия милосърден характер, на разбирането за същността на Голготската жертва и Неговото смирение са способни да доведат до ликуване нашето сърце. Именно тези качества и Неговите постъпки са станали върховно доказателство за Божията грижа към греховните хора. Това на свой ред, е целителен балсам за наранената от житейските скърби и удари душа.

Още едно важно нещо, което е помагало на Оуен да не се отчайва в страданията и да се фокусира на Христос и духовните размисли е постоянния му отказ от неговите егоистични желания.

3. Умъртвяване на греха и израстване в святост

Убивате ли греха? Животът ни зависи от това. Оуен бил убеден, че ако не се упражняваме ежедневно в това, грехът ще ни лиши от мира, радостта, благодатта, ще отслаби нашето служение и християнство като цяло [6*, с.65]. Затова, за да размишляваме за Христос и Неговата слава, състоянието на душата ни трябва да бъде подходящо, чисто и свободно от земна суета и пороци [5*, с.35]. По негово мнение, за мнозина е чуждо такова упражнение, понеже те не са умъртвили своите земни желания и егоистични грижи [7*]. Често нашата вяра във време на страдание е податлива на слабост заради това, че нейната светлина в сърцето ни е затъмнена от нашите похоти и греховност, които трябва постоянно да умъртвяваме. Поради това размишленията за Христос са толкова трудни и проповедта на Евангелието не принася полза на мнозина [5*, с. 111].

Джон е разбирал, че нашите похоти и греховност имат огромна сила да ни отвличат от Христос като при това сатана винаги е готов да замъгли умът ни и да ни попречи на вярата с различни изкушения. Неговата задача е да ослепи ума на хората, «за да ги не озари светлината от славното благовестие на Христа, Който е образ на Бога» (2 Кор. 4:4).

Анализирайки по-задълбочено трудовете на Оуен, става ясно и неговото богословие за страданията и отношението му към тях. Дълбочината на осветените от Бога страдания пробужда съвестта към по-дълбоко осъзнаване на греха. Именно грехът е истинската болест, а страданията, смъртта, недъзите и т. н. се явяват само нейни симптоми [8*, с. 16]. И затова никъде в неговите трудове не виждаме скръб и тъга по повод смъртта на неговите 11 деца и любимата му съпруга. Оуен не се е борил със симптомите и последствията на грехопадението, но основната негова борба била насочена против самата болест — «инфекцията» от Адам. Ето как Оуен описва този феномен:

«Голяма мъдрост за душата и нейната безопасност в борбата с живеещия у нея грях е незабавното премахване на неговите първи подбуди и проявления. Да бъдеш решен на всичко още при неговото първо посегателство. По добре да умреш, отколкото да се поддадеш на първите му прояви. Ако измамата на греха или небрежността на душата, или плътската уверенност в установяване на границите за проява на похотта, той влиза в душата и там намира за себе си развлечение и тогава грехът набира сила и власт, ненаситно запълвайки пределите на позволеното му. Ти никога не си почувствал яростта на греха, ако първоначално не си бил доволен от неговите развлечения. Ако бяхте се отнасяли жестоко към греха, като към роб и не бяхте го глезили като син, то сега той не би посегнал да управлява над вас» [8*, с. 17].

«Общение с Бога», «Размишлявайки за духовното», «Какво е нужно да знае всеки християнин», «Изкушение и грях», «Природата, коварството, силата и господството на остатъците от греха, живеещ във вярващите» — това са негови трудове, посветени на въпроси за греха. Книгите на Оуен винаги са се отличавали със своята пастирска сърдечна проницателност. В тях са повдигнати сериозни духовни проблеми на човешката душа. В трудовете си,  Оуен води активна борба с пороците, изкушенията, съблазните, гордостта, бори се за благочестие, святост и важността на силата на Святия Дух.

Ненавистта към греха в собствения му живот е направила Оуен така проницателен, задълбочен и практичен в своите проповеди. Самият той, обявявайки война на греха, е призовавал към същото и своите студенти, църква и читатели. Грехът, по думите на Оуен, «иначе няма да умре, ако не го изтощаваме постоянно». И добавя: «Пощадете го, и той, излекувайки своите рани, ще придобие предишната си сила» [9*, гл. 15]. Познанието за Бога чрез задълбочено изучаване на Негото Слово и борба с помислите на сърцето за Оуен е било делото на целия му живот:

«Сложно е да се предаде с думи, с каква напористост и повратливост грехът постига това. Понякога той отвлича вниманието, понякога предизвиква умора, понякога измисля трудности, понякога възбужда противоречиви желания, понякога ражда предразсъдъци — така или иначе той подгонва душата в капан, който не може да позволи на благодатта да вземе пълен и окончателен успех в нито едно дело» [9*, гл. 15].



4. Живот, фокусиран на Христос и Неговата слава

Мисълта на Оуен е, че ако наистина не сме изпитвали Христовата любов в своя живот, няма и да можем да задържим размишленията за Него в ума си. Той бил убеден, че Христос е храна, която Бог дава на душата ни, и че няма по-възвишена духовна храна в Христа от Неговата заместителна жертва за грях и безусловна любов към човека.

За него, Христос бил храна и това е давало на изтощената му от различни скърби и загуби душа, да преодолее болката от тях. Четейки неговите книги се забелязва, как душата му се е насищала не с «рожкови», подобно на блудния син, но е била изпълнена с най-близки отношения с Христос. Той не е заглушавал своите страдания с алкохол, увеселение за тялото, похотта, когато смъртта посещава 12 пъти неговия дом, но Оуен е проповядвал на душата си истината, че Христос е неговия живот (Фил. 1:21).

В едно от своите произведения Джон пише, че ние, вече станали християни, сме толкова егоистични, че не сме склонни да гледаме по-далеч от своите грижи и интереси. Получили спасение и прощение, ние малко се грижим за интересите на Христос. Подобно отношение, по негово мнение, произраства не от истинска вяра и любов към Бога. Той твърди, че главната отговорност на вярата и любовта е да ценим Христос повече от себе си, да поставяме Неговите интереси по-високо от собствените си [5*, с. 65].

Четейки трудовете на Оуен се откроява, как той отново и отново призовава своя читател към отказ от чрезмерна погълнатост от суетата на този свят, но към редовни размишления над съвършения образ за славата на Христос, дадена ни в Евангелието. Доколко гледаме на славата на Христос през огледалото на Евангелието, дотолкова сме и способни да се променяме по Неговия образ и подобие. А който е погълнат от съзерцанието на славата на този свят, гледайки в огледалото на самолюбието, ще се промени по образа на този свят [5*, с. 103].

Но не така сме познали Христа! Колкото повече познаваме Христос, толкова повече ще се влюбваме в Него. Когато човек се влюби в някого, той постоянно мисли за обекта на своята любов. Така сме и ние. Ако обичаме Христос, ще мислим постоянно за Него, както е казано в първата заповед:

И да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа, с всичкия си ум и с всичката си сила! Марк. 12:30


Внимателно разглеждайки задълбоченото и увлекателно размишление на Оуен за Христос, можем смело да кажем, че за него Христос «цял е прелестен» (Песн. 5:10–16).


Според Джон Оуен, отношенията ни с Бога, трябва да бъдат твърде осъзнати и осмислени. Тази дружба трябва да се поддържа и да се развива с постоянни визити, а не само на празници [1*, с. 197]. С други думи, и в най-големия разгар на своята научна, политическа, църковна дейност трябва да се отнасяме към Този, Който е нашият най-добър Приятел. (Точно това е и практикувал Джон Оуен в своя живот.)

Това е актуално и сега в епохата на глобализация, постоянна заетост и суматоха. А Оуен не само е прибягвал в такива моменти към Господа със молбите и исканията си, но за да съзерцава Неговото величие и чрез ревностна борба да изпълва душата си с Божието Слово. Неговата последна книга е пряко потвърждение на всичко това: тя може много да каже за насоката на неговото сърце и приоритетите на живота му пред лицето на Бога (ср. принцип «Coram Deo»).

От живота на Оуен виждаме големия контраст между неговата пуританска епоха и днешното евангелско движение. Пакър също отбелязва поразителните разлики между двете: пуританите са били обезпокоени за своите отношения с Бога така силно, че в сравнение с тях евангелското движение на XXI век изглежда твърде безгрижно. Евангелските християни се срещат един с друг, като правило обсъждат своята работа, служение, християнски интереси, общи познати, състоянието на църквата, проблеми на теологията, но много рядко обсъждат своя ежедневен опит с Бога, докато в същото време за пуританите това било ежедневна практика [4*, с. 215].



IV. Какво можем да научим от Джон Оуен?

1. Анализирайки живота на Джон Оуен, виждайки неговите жизнени катаклизми и твърдост в страданията, не следва да ги възприемаме като време на лишения и борби за оцеляване. Напротив, този период следва да се възприеме като период на изобилен духовен ръст, особено израстване във вярата и откриване на живи извори за душата в долината на плача (Пс. 83:7).


2. Осъзнаването, че не си струва да се боим от страданията е най-добрата среда за израстването на душата ни, за упражнение в благочестие и освещение на нашия живот.

3. Разбирането, че трудностите живота ни не трябва да ни отделят от Бога, но да ни приближават към Него. От биографията на Джон Оуен имаме превъзходната възможност да видим голямата картина как Бог е използвал неговите болести и изпитания, за да го доведе до дълбоко богопознание и очистване на душата му, за да направи от счупеното и мръсно гърне почетен съд за почетна употреба за изграждане на Своето Царство.

4. Живеейки в епохата на либерализъм, служителите на Словото трябва да се учат да проповядват цялата Божия истина, дори и най-неудобната, без да се опитват да се адаптират към този свят и да угаждат на хората. Защо трудовете на Оуен продължават да се така популярни и до този ден, за разлика от друга съвременна евангелска литература? Защото в своите работи, Оуен докосва такива дълбоки теми, от които повечето съвременни богослови се страхуват. Неговата експозиция на Свещеното Писание излага кътчетата на нашето греховно естество и по-пастирски укрепява вярата в удивителната благодат на Исус Христос.

5. Подражаване вярата на Божия човек, който преминава през «пресата на живота», но не се пречупва, а придобива смисъл на истинския живот за Слава Божия. Това е добър вдъхновяващ пример за «помнете ония, които са ви били наставници, които са ви говорили Божието слово... подражавайте вярата им» (Евр. 13:7). Струва си да се вслушваме в такива хора, когато ни говорят за Бога: какво ни учат и за какво предпочитат да премълчат, поради незначимостта на тези неща.


6. Изучавайки живота и служението на великия пуритан Джон Оуен, можем да научим, че човешкото сърце наподобява цветуща градина, за която е необходимо постоянно да се грижим, а умъртвяването на греха е като чистенето на плевелите в нея. Ако не се отнесем с нужното внимание към тях, те ще заглушат Божията благодат, ще охладят нашето поклонение към Христос и познанието ни за Него. По този начин, ставаме неспособни да се наслаждаваме на отношенията си с Този, Когото сме призвани да обичаме повече от всичко на света. Затова трябва да следим редовно за своята душа, с какво я храним, с какво я изпълваме, дали умъртвяваме греха у себе си. Ако практикуваме всички тези аспекти в своя живот, тогава кълновете на вярата, любовта и ревността ще започнат да процъфтяват и да принасят изобилни плодове в нашия християнски живот.

7. Освещението и преобразяването ни в Христовия образ трябва да стане неотменна част от живота ни. Бог ни призовава към това и очаква от нас: «Бъдете святи, защото и Аз Съм свят» (1 Петр. 1:15,16). Джон Оуен е бил този, който действително е «почитал Господа в своето сърце» (1 Петр. 3:15).


8. Благочестието и святостта не са бреме за служителя на Евангелието, а са трудът на душата и трябва да се извършва от всеки, който е станал «Божие наследство» (2 Тим. 2:2). Оуен вярвал, че това са средства за обуздаване на нашата плът за живот, за Божия слава. Божият народ е благоденствал и е бил в своето най-добро положение, само когато неговите лидери са имали страх от Бога и са ходили благочестиво в Неговите пътища [1*, с. 102]. Ключовият въпрос за Оуен относно това е, че ръководната власт в църквата следва да се заема от хора, които радикално се освещават и се преобразяват в образа на Христос.


9. Стремежът към святост винаги е свързан с търсене на истинното знание за Бога. Именно затова в нашия ежедневен живот, молитвата, изучаването и размишлението винаги трябва да вървят ръка за ръка. Смисълът на живота на Оуен е да разбере ума Христов и да го отрази в собствения си живот.

10. Дълбокото разбиране на Бога и на своето «покварено сърце» чрез изучаване на литературното наследство, оставено от пуританите, които могат да ни помогнат днес да достигнем тяхната зрялост, от която ние така се нуждаем.

11. Разбирането на благодатта трябва да води християнина към благочестив живот, вместо да се спори, дали е позволено съвременните протестанти да пият вино и в какво количество, или дали пушенето е грях. Ние, като служители трябва да застанем редом до Тимотей и да се вслушаме в наставлението на Павел, за да бъдем «на вярващите пример в слово, в поведение, в любов, във вяра, в чистота» (1 Тим. 4:12). Именно това е и следвал Джон Оуен.



Литература:

1*. Toon, Peter. God’s Statesman: The Life and Work of John Owen. — Exeter, Devon: Paternoster Press, 1971.
2*. Bridge, Charles. The Christian Ministry. — Edinburgh: The Banner of Truth, 1967.
3*. Халз, Эрол. Кто такие пуритане?
4*. Packer, James. A Quest for Godliness. — Wheaton: Crossway Books, 1990.
5*. Оуэн, Джон. Слава Христа.
6*. Оуэн, Джон. Что нужно знать каждому христианину.
7*. Оуэн, Джон. О духовном состоянии в трудах. T. 7.
8*. Харис, Рон. Страдания «как мех в дыму» / Модуль №11. — Coram Deo.
9*. Пакер, Джеймс. Слова Бога.

Източник: http://helpforheart.org


Превод: Момчил Николов

ПРИНОСЪТ НА МЕТОДИСТИТЕ И ПОГРАНИЧНОТО СЪЖИВЛЕНИЕ - ФРАНК ВИОЛА, ("ЕЗИЧЕСКО ХРИСТИЯНСТВО")

ПРИНОСЪТ НА МЕТОДИСТИТЕ И ПОГРАНИЧНОТО СЪЖИВЛЕНИЕ -
ФРАНК ВИОЛА, ("ЕЗИЧЕСКО ХРИСТИЯНСТВО")

Методистите от осемнадесети век придават на протестантския ред на богослужение емоционално измерение. Хората били приканвани да пеят силно, енергично и пламенно. По този начин методистите стават предшественици на петдесятниците.Подобно на пуританите, методистите също придават пикантност на пасторската молитва преди проповедта в неделя сутрин. Молитвата на методистките свещеници била дълга и универсална по своя обхват. Тя погълнала всички други молитви като покривала едновременно изповедта, ходатайството и хвалението. Но, което е по-важно, тя винаги се произнасяла на езика на кралица Елизабет (староанглийски). 96

Дори днес, в двадесет и първи век, староанглийският език е все още доста жив в пасторските молитви. 97 Много съвременни пастори все още се молят на този старовременен език, въпреки, че той е обявен за мъртъв диалект от преди повече от четири столетия. Защо? Заради силата на традицията.
Методистите популяризират и вечерното неделно богослужение. Откритието на газа за осветление позволява на Джон Уесли (1703-1791) да направи известно това нововъведение. 98 Днес много петдесятни църкви имат вечерна неделна служба, въпреки обикновено слабото присъствие.

Осемнадесети и деветнадесети век донасят ново предизвикателство за американския протестантизъм. Това е силният натиск за признаване на авторитета на все по-популярните служби на американското погранично съживление. Тези служби имат огромно влияние върху реда на богослужение на множество църкви. Дори днес, промените, които те инжектират в кръвоносната система на американското протестантство са очевидни. 99

На първо място, служителите на пограничното съживление променят целта на проповядване. Те проповядват изключително с една цел: да спечелят изгубените души. В техния ум, божия план не включва нищо друго, освен спасение. 100 Спасението според тях е Божията върховна цел за църквата и за живота изцяло. Това наблягане на спасението произлиза от новаторското проповядване на Джордж Уайтфийлд (1714-770). 101

Уайтфийлд е първият съвременен евангелист, който проповядва на тълпите на открито. 102 Той е и първият, който измества ударението в проповядване от Божия план за църквата към Божия план за индивида. Популярният възглед, че „Бог те обича и има чудесен план за твоя живот” става известен след Уайтфийлд. 103

На второ място, музиката на пограничното съживление въздейства върху душата и се стреми да предизвика емоционален отклик на посланието за спасение. 104 Всички големи проповедници на съживлението са имали някой музикант в екипа си за тази цел. 105 Поклонението започва да се разглежда като предимно индивидуално, субективно и емоционално. 106 Тази промяна в ударението се подема и от методистите и започва да прониква в много други протестантски субкултури. Главната цел на църквата се измества от корпоративното (общо) преживяване и изразяване на Господ Исус Христос към личното спасение на отделния човек. Правейки това, църквата тотално изгубва разбирането си за факта, че докато Христовото изкупление е от съществена важност за връщането на човечеството към Бога и възстановяването на взаимоотношенията си с Него, то не е Неговата единствена цел. Бог има вечна цел, която се простира отвъд спасението. Тя е да разшири вечното Си общение със Своя Син и да го направи видимо на планетата земя. Теологията на съживлението не обсъжда Божията вечна цел и почти не набляга върху църквата. 107

Хоровата музика на методистите е специално създадена да размекне закоравелите сърцата на грешниците. Текстът на песните е отражение на индивидуалното преживяване на спасението и представлява лично свидетелство. 108 Чарлз Уесли (1707-1788) се смята за първия, който пише приканващи към покаяние химни. 109

Пасторите, които подготвят неделните си проповеди изключително с цел спечелване на изгубени души и до ден днешен са отражение на съживленското влияние. 110 Точно това влияние е дълбоко проникнало в повечето телевизионни и радио-евангелизационни програми. Много протестантски църкви (не само петдесятните и харизматичните) започват своите служби с песни, които да подготвят хората за емоционално насочените проповеди, които следват. Малко хора обаче знаят, че тази традиция води началото си от служителите на пограничното съживление преди малко повече от един век.


На трето място, методистите и пограничните съживленци раждат идеята за така наречения „призив за покаяние от амвона”. Тази практика започва от методистите през седемнадесети век. 111 Практиката за приканването на хора, които се нуждаят от молитва, да станат на крака и да излязат напред пред амвона, ни е завещано от методисткия евангелист Лоренцо Доу. 112
По-късно, през 1807 г. в Англия, методистите създават така наречената „скамейка на скърбящите”. 113 Обезпокоените грешници вече имат специално място, където да скърбят за своите грехове когато бъдат поканени да пристъпят напред по пътеката от дървени стърготини. Този метод достига Съединените Щати няколко години по-късно и е наречен от Чарлз Фини (1792-1875) „скамейката на безпокойството”. 114

„Скамейката на безпокойството” е разположена най-отпред, където стоят проповедниците, върху издигната платформа. 115 Там биват призовани едновременно грешниците и нуждаещите се светии, за да получат молитви от църковния служител. 116

Методът на Фини бил да покани онези, които желаят спасение, да се изправят на крака и да пристъпят напред. Фини, до такава степен популяризира този свой метод, че „след 1835г. той е задължителен елемент от съвременното съживление”. 117

С течение на времето Фини изоставя „скамейката на безпокойството” и просто кани грешниците да излязат напред по пътеката и да коленичат пред платформата, за да приемат Христос. 118 Освен, че прави популярен призивът за спасение, Фини измисля практиката да се моли за отделния човек поименно, като мобилизира групи от служители, които посещават домовете на хората. С това той измества рутинните църковни служби със специални такива, които се провеждат всяка делнична вечер.

С времето „скамейката на безпокойството” в събранията на открито е заменена с „олтара” в църковната сграда. Някогашната „пътека от дървени стърготини” е изместена от пътеката между редовете в църквата. Така се ражда известният „призив за покаяние”. 119 Но, може би най-трайният елемент, който Фини несъзнателно завещава на съвременното християнство, се нарича прагматизъм. Прагматизмът е философия, която учи, че ако нещо работи, то трябва да бъде прието, независимо от етичните съображения. Фини вярва, че в Новия Завет няма предписана рецепта за формата на богослужението. 120
Той учи хората, че единствената цел на проповядването е да спасява грешниците. Всяко средство, което подпомага достигането на тази цел, е приемливо. 121 Под влиянието на Фини, съживлението от осемнадесети век се превръща в наука и е пренесено в основните църковни течения. 122

Съвременното християнство все още отразява тази идеология. Прагматизмът е недуховен, не само защото оставя на второ място етичните съображения, но преди всичко, защото разчита на техники, а не на Бога, за да произведе желания ефект. Истинската духовност се познава по това, че човек осъзнава, че по отношение на духовните неща, ние смъртните, сме изцяло и напълно зависими от Господа. Припомнете си Господните думи, че „ако Господ не съгради дома, напразно се трудят зидарите” (Псалом 127:1) и „без Мен, нищо не можете да сторите” (Йоан 15:5). За съжаление, прагматизмът („щом работи, да го направим”), който не е библейски принцип или нещо духовно, управлява в дейността на много съвременни църкви. (Много църкви, които „търсят душевно преживяване”, са се усъвършенствали в стъпките на Фини.) Прагматизмът е вреден, защото учи, че „крайната цел оправдава средствата”. Ако крайната цел се счита за „свята”, тогава всяко „средство” е оправдано.

Философията на прагматизма отваря врата за човешка манипулация и за пълното упование на човек, а не на Бога. Забележете, че съществува огромна разлика между това силно мотивираният човек да работи за Бога със своята собствена сила и мъдрост и това сам Бог да работи чрез човеците. 123 Поради своето далеч-простиращо се влияние, Чарлз Фини е обявен за „най-влиятелният служител на Съживлението в цялата американска история”. 124 Фини вярва, че методите на съживление, които работят в неговите събрания могат да бъдат пренесени в протестантските църкви и да донесат съживление и там.

Тази идея бива разпространена и заложена в протестантското мислене чрез книгата му от 1835г. Лекции върху Съживлението. За съвременния протестантски ум, всяка доктрина трябва да бъде здраво сверена с Писанието преди да бъде приета. Но когато се касае за църковна практика, всичко е приемливо дотолкова, доколкото тя печели последователи.

По този начин, американското погранично съживление превръща църквата в място за проповядване. То принизява преживяването на еклесията до евангелизационна мисия. 125 То възобновява съживленските методи на Фини и създава амвонни личности като доминираща атракция в църквата. Освен това, то прави от църквата индивидуалистично (лично) дело, вместо корпоративно (общо) такова.

С други думи казано, целта на пограничното съживление е да доведе отделния грешник до индивидуално (лично) решение за индивидуална (лична) вяра. 126 В резултат на това, целта на ранната църква - взаимното назидаване и функциониране на всеки член, за да бъде общо изявен Исус Христос пред началствата и властите – бе напълно изгубена. 127 По някаква ирония, Джон Уесли, служител на ранното съживление, е разбирал опасностите от движението за съживление. Той пише: ”Християнството в основата си е социална религия... и превръщането ѝ в лична религия на отделния човек, в действителност ще я разруши.” 128 С изобретяването на шаблонното дуплициране от Албърт Блейк Дик през 1884 година, редът на богослужението започва да се печати и разпространява. 129 Така се ражда известният „неделно сутрешен бюлетин”.130

---------------------------------------------------------------------------



96 Пак там, 153, 164.

97 Пак там, 183. „Пасторалната молитва преди проповедта“ е подробно описана в Westminster Directory of Worship.

98 Horton Davies, Worship and Theology in England: 1690–1850 (Princeton: Princeton University Press, 1961), 108. Вечерните молитвени служби са били чести в католическата църква от ІV век. И неделните вечерни (вечерни служби) са били неизменна част от катедралата и енорийския литургичен живот в продължение на много векове. Все пак, методистите са известни с привеждането в протестантската вяра на неделните вечерни богослужения.

99 Уайт, Протестантското богослужение, 91, 171; Iain H.Murray, Revival and Revivalism: The Making and Marring of American Evangelicalism (Carlisle, PA: Banner of Truth Trust, 1994).

100 Американското съживление ражда „мисионерското дружество“ в края на ХVІІІ век.. В него бяха включени Баптисткото мисионерско дружество (1792), Лондонското мисионерско дружество (1795), Общото методистко мисионерско дружество (1796), и Църковното мисионерско дружество (1799). Tan, Lost Heritage, 195.

101 Уайтфийлд е наречен “Бащата на американското съживление.” Основното послание на Уайтфийлд е било“новорождението“ на отделния християнин. С това той е ръководил Първото Велико съживление в Нова Англия, което достигнало своя връх в началото на 1740 г. В продължение на 45 дни Уайтфийлд изнася 175 проповеди. Превъзходен оратор, неговия глас може да бъде чут от 30,000 човека в едно събрание. Цели 50,000 можеха да дойдат и да го чуят да говори. Забележително, казано е, че гласът на Уайтфийлд може да бъде чут на разстояние от една миля, без усилвател. И неговите ораторски способности са били толкова големи, че би могъл да накара публиката да плаче с произношението си. Положително, на Уайтфийлд е заслугата за възстановяване практиката на пътуващия служител. Той също споделя заслугата си с пуританите за възстановяване на импровизираната молитва и проповед (Yngve Brilioth, A Brief History of Preaching (Philadelphia: Fortress Press, 1965), 165. Вижте също Християнска история History 12, no. 2 (1993), която е посветена на Джордж Уайтфийлд; “Великото Пробуждане,”Християнска история 9, no. 4 (1990): 46; Дж. Д. Дъглас, Кой кой е в Християнската История (Carol Stream, IL: Tyndale House, 1992), 716–717; Terry, Evangelism, 100, 110, 124–125.

102 Mark A. Noll, “Father of Modern Evangelicals?” Interview in Christian History 12, no. 2 (1993): 44; “The Second Vatican Council, ”Christian History 9, no. 4 (1990): 47. Голямото пробуждане, водено от Уайтфийлд отличава американският протестантизъм с индивидуалистично-съживителен характер, от който той никога не се възстановява.

104 Сен, Християнската литургия, 562–565; Уайт, Протестантското богослужение и църковната архитекура, 8, 19

105 Фини използва Томас Хастингс. Муди изполва Ира Санки. Били Греъм продължава традицията, използвайки Клиф Бароус и Джордж Бевърли Ший (Сен, Християнската Литургия, 600). Музиката беше изключително средство за постигане целите на съживлението. Джордж Уайтфийлд и Джон Уесли са първите, които използват музиката, за да предизвикат осъждение и готовност за слушане на евангелието. (Terry,Evangelism, 110).

106 Уайт, Протестантското богослужение и църковната архитекура, 11.

107 За пълна дискусия върху Божията вечна цел, вижте Viola, God’s Ultimate Passion (Gainesville, FL: Present Testimony Ministry, 2006).

108 Уайт, Протестантското богослужение, 164–165, 184–185.

109 R. Alan Streett, The Effective Invitation (Old Tappan, NJ: Fleming H. Revell Co., 1984), 190. Чарлз Уесли е написал над 6,000 химна.Чарлз е първият писател на химни, който въвежда в събранието стила на пеене, който изразява чувствата и мислите на отделния християнин.

110 Баптистите са най-известни за това, че са направили спечелването на изгубените, целта на неделната сутрешна служба. Призивът по време Съживлението за вземане на „лично решение“ за Христос едновременно отразява и апелира за културната идеология на американския индивидуализъм, точно както „новите критерии“ по времето на Чарлз Фини отразяват и апелират към американски прагматизъм. (Terry, Evangelism, 170–171).

111 Murray, Revival and Revivalism, 185–190.

112 Streett, Effective Invitation, 94–95. Преподобният Джеймс Тейлър е сред първите призовали нуждаещите се за молитва да излязат в предната част на неговата църква през 1785 година в Тенеси. Първото регистрирано използване на олтара във връзка с публична покана се е случило през 1799 в методисткото палатково събрание в Кентъки. Вижте също Уайт, Протестантското богослужение, 174.

113 Фини беше новатор в бизнеса за печелене на души и започването на съживления. Използвайки така наречените „нови мерки“, той твърди, че в Новия Завет не са съществували нормативни форми на поклонение. Но каквото е било успешно във воденето на грешници към Христос, е одобрено. (Сен, Християнската литургия, 564; Уайт, Протестантското богослужение, 176–177) .

114 Streett, Effective Invitation, 95. Фини започва да използва този метод изключително следвайки своя любим евангелизацоинен поход през 1830 Рочестър, Ню Йорк. Първата исторически употреба на израза „ скамейката на безпокойството“ (“anxious seat” ), която може да се проследи, идва от Чарлз Уесли:” О, блажено място на обезпокоените“. За критика на „ скамейката на безпокойството“, вижте J. W. Nevin’s The Anxious Bench (Chambersburg, PA: German Reformed Church, 1843).

115 Уайт, Протестантското богослужение, 181; James E. Johnson, “Charles Grandison Finney: Father of American Revivalism,”Christian History 7, no. 4 (1988): 7; “Glossary of Terms,” Christian History 7, no. 4 (1988): 19.

116 “The Return of the Spirit: The Second Great Awakening,” Christian History 8, no. 3 (1989): 30; Johnson, “Charles Grandison Finney,” 7; Сен, Християнската литургия, 566.

117 Murray, Revival and Revivalism, 226, 241–243, 277.

118 Streett, Effective Invitation, 96.

119 Burgess and McGee, Dictionary of Pentecostals, 904. За по-нататъшно изучаване, вижте Gordon L. Hall’s The Sawdust Trail: The Story of American Evangelism (Philadelphia: Macrae Smith Company, 1964). „ Пътеката на дървените стърготини“ по-късно се отъждествява с „покритата с прах пътека“ на евангелизаторската палатка. Употребата на израза „да поемеш по пътеката на дървените стърготини“ беше популяризирана от служението на Били Съндей (1862–1935). Вижте Terry, Evangelism, 161.

120 Уайт, Протестантското богослужение, 177.

121 Pastor’s Notes: A Companion Publication to Glimpses 4, no. 2 (Worcester, PA: Christian History Institute, 1992), 6.

122 Уайт, Протестантското богослужение и Църковната архитектура, 7.

123 Двете книги, които обясняват тази разлика добре саУочмън Ний: Нормалният християнски живот (Carol Stream, IL: Tyndale House, 1977) и Освобождаването на Духа (Indianapolis: Sure Foundation, 1965). За по-нататъшна дискусия върху нехристиянския характер на прагматизма, вижте Ronald Rolheiser’s The Shattered Lantern: Rediscovering God’s Presence in Everyday Life (London: Hodder & Stoughton, 1994), 31–35.

124 Уайт, Протестантското богослужение, 176; Pastor’s Notes 4, no. 2: 6. Йън Мъри посочва, че палатковите събрания при методистите са били предшественик на систематичните евангелски похвати на Фини. (Revival and Revivalism, 184–185).

125 Правилното схващане е, че целта на проповядването не е спасението на души. Това е раждането на църквата. Както един учен се изразява за това: “Обръщането може само да бъде средството; целта е разширяването на видимата църква.“ KarlMuller, ed.,Dictionary of Mission: Theology, History, Perspectives (Maryknoll, NY: Orbis Books, 1997), 431. Ученият D. J. Tidball повтаря същата мисъл, казвайки, “Основният интерес на Павел не е бил в обръщането на индивиди, но във формирането на християнски общности.” Dictionary of Paul and His Letters (Downers Grove, IL: InterVarsity, 1993), 885. Пограничните обновители нямат никаква концепция за еклесията.

126 Уайт, Протестантското богослужение и църковната архитектура, 121–124.

127 Вижте 1 Коринтяни 12–14; Ефесяни 1–3.

128 Джон Уесли, “Проповедта на планината IV,” Sermons on Several Occasions (London: Epworth Press, 1956), 237.

129 Пак там, 132. Вижте http://www.officemuseum.com/copy_machines.htm за детайли относно изобретението на Дик – шаблоните на циклостила.

130 Ferguson, Early Christians Speak, 84. Писмените литургии за първи път се появяват през ІV век. Но те се на били пуснати във формата на бюлетина до ХІХ век.

Източник: Франк Виола, Езическо християнство?: Изследване на корените на нашите християнски практики

Превод: Галина Христова

МИЛОСТТА ТЕ ИЗБАВЯ ОТ ТВОЕТО БЕЗУМИЕ, Пол Дейвид Трип

Милостта те избавя от твоето безумие

Пол Дейвид Трип, 2015

Това, за което искам да говоря днес, е една от злините на греха. Дълбоко съм убеден в следното: Ако ти не си готов да разпознаеш следите на присъствието на греха в теб самия, ти няма да цениш милостта. Винаги, когато омаловажиш това, което върши грехът, ти същевременно омаловажаваш и милостта. Искам да говоря за нещо, което е неизбежно за всички нас.
Става въпрос за това, което кара дори малките деца да си мислят, че знаят повече от родителите си. Имам внучка на 15 месеца и още сега тя е потвърждение на това. Ние прекарваме всеки понеделник с Лили Грейс. Ние обичаме Лили Грейс. Последния път се случи следното: Тя хвана ръката ми, преведе ме през стаята, показа ми един стол и с жест ми показа, че трябва да седна на него. С това тя ми даде ясно да разбера: „Тук аз съм господарят, не ти. Последвай ме, седни и прави това, което ти казвам!” Тя дори още не може да говори. Е, аз съм й дядо, затова я последвах, седнах и разбрах какво трябва да правя.

Искам да говоря за това, което предизвиква толкова себецентрични чувства на страх у тинейджърите. Казваш на своя тинейджър: „Снощи ти си легна, а тази сутрин се събуди с друга самоличност. Това просто не е честно. Кой си ти? И защо не си доволен от нищо?” Става въпрос за това, което прави браковете изискващи и дисфункционални. Защото в един такъв брак хората се обичат не толкова, за да си служат, а обичат именно онова – каква  изгода ще имат от другия. Това звучи така: „Искам да имам полза от теб. Ако имам такава полза, тогава ще съм мил с теб. Но ако нямам полза от теб, тогава ще ти причиня болка. Добре дошли в брака.” Става въпрос за това, което кара шефовете по-скоро да критикуват, отколкото да хвалят. Става въпрос за това, което корумпира сърцата на политиците и от патриоти ги превръща в такива, които търсят облаги за собствения си джоб. Става въпрос за това, което кара старите хора да се озлобяват и което ги прави гневни и себецентрични.

Безумието на греха

То е катастрофа. За какво говоря ли? Говоря за безумието на греха. Чуй това: Някак си, по някакъв начин грехът превръща в глупак всеки човек, който някога се е родил. Глупакът вижда света наопаки, с главата надолу. Глупакът си мисли, че неистинските неща са истински и че мъдрите неща са глупави. Глупакът си мисли, че е способен да извърши неща, на които не е способен. Глупакът е загрижен много повече за греха на ближния си, отколкото за собствения си грях. В последна сметка с всичко това глупакът извършва едно ужасно нещо: той отрича съществуването на Бог. Може би той не го отрича в смисъла на теологично-философския атеизъм. Но той отрича Бог с това, че сам си дава позицията, която се полага само на Бог, като прави сам себе си единствения бог, на когото има интерес да служи.

Искам да отворите Библите си на Тит, трета глава. Тит е един от онези хора, които искам да целуна по устата, когато отида на небето. (Смях в залата) Просто трябваше да кажа това. По-късно можете да размишлявате за мен. Искам да прочетем с вас Тит 3:3-8.

„Защото и ние някога бяхме несмислени, непокорни, измамвани и поробени на разни страсти и удоволствия, и като живеехме в злоба и завист, бяхме омразни, и се мразехме един друг. Но когато се яви благостта на Бога, нашия Спасител, и Неговата любов към човеците, Той НИ СПАСИ не чрез праведни дела, които ние сме сторили, но по Своята милост чрез окъпването, сиреч, новорождението и обновяването на Святия Дух, когото изля изобилно върху нас чрез Исуса Христа, нашия Спасител, та оправдани чрез Неговата благодат, да станем, според надеждата, наследници на вечния живот. Вярно е това слово. И желая да настояваш върху това, с цел ония, които са повярвали в Бога, да се упражняват старателно в добри дела. Това е добро и полезно за човеците.”

(Тит 3:3-8)

Мисля, че за нас е важно да продължаваме да изискваме от самите нас да разглеждаме отново и отново абсолютната, неизбежната, катастофалната злина на греха. Трябва да забелязваме тази злина, да размишляваме за нея и отново и отново да я признаваме. Защото, ако ние виждаме греха като такъв, какъвто е той всъщност, и ако виждаме какво върши той, тогава ще е невъзможно да си мислим, че мъничко от десетте Божи заповеди, мъничко морал ще е всичко, от което се нуждаем. Защото ако разбера каква огромна злина е грехът, тогава ще е смешно да мога да го преодолея чрез едно просто решение на волята ми за покорство спрямо Бог – с мисълта: „Просто някой някак и трябва да ми каже какво трябва да направя и тогава ще успея.” Стига с това, това не функционира!
Ако всичко, от което се нуждая, е някой да ми каже какво трябва да направя, тогава Исус не трябваше да идва. Трябва да отстъпим крачка назад и смирено да разпознаем катастофалната злина на греха, за да не сме изкушени отново да молим закона за това, което само милостта може да стори. Чуйте: Църквата е едно измъчено и изтощено място, което е съставено от сърдити и изискващи хора, които са изгубили ориентацията си, тъй като молим закона да извърши това, което само милостта може да стори. Достатъчно, това ни съсипва! Ти не може да не вземаш греха на сериозно и същевременно да си мислиш, че тази система за самоусъвършенстване ще функционира. Тя не функционира!

Ето защо сега бих искал да отнема малко от времето ви, за да разгледам и разясня това безумие, което владее всички ни.

1.Безумието на себецентричността

Ние бяхме създадени от Бог, за да живеем насочени нагоре и навън. Насочени нагоре в любящо преклонение пред Бог. Насочени навън в самопожертвувателна любов към ближния. Това, което грехът върши с нас, е, че той ни обръща навътре и ни фиксира върху самите нас. Грехът прави всички нас фиксирани и ориентирани към себе си. Това ни прави егоистични – в истинския смисъл на това, което означава егоизмът. Грехът ни кара да сме прекалено обсебени от нашите желания, нашите потребности и нашите чувства. Грехът ни поставя в центъра на нашия малък свят и по този начин на мястото, на което никога не би трябвало да бъдем. Грехът ограничава областта, за която сме загрижени, до едно много тясно пространство, в което имат място само малкото дребни нещица, с които си мислим, че ще бъдем щастливи. Това е плашещ, изтощителен, ужасен, дисфункционален начин на живот.

2.Коринтяни 5 казва, че Исус дойде... „за да не живеят вече живите за себе си, но за Този, Който за тях е умрял и възкъснал.” (2.Коринтяни 5:15)

Ти не можеш да извадиш човека от себецентричността му с някакви си правила. Това няма да функционира. Ти не можеш да накараш един човек да живее за нещо по-голямо, отколкото за себе си, като го засрамиш. Това няма да функционира. Ти не можеш да внушиш на някой човек вина, за да го доведеш до самопожертвувателна любов.

Колко от вас тук са родители? Ако имаш деца, ти разбираш, че детето, което отглеждаш, е дошло на бял свят вече като шокиращо себецентрично същество. Точно същото си причинил и ти на твоите родители. А някои от вас все още го причиняват на родителите си. Имам предвид хората на средна възраст. (смее се)

Вече често пъти съм описвал тази случка, но това е пример, който толкова добре засяга същината на въпроса. Аз имам 4 деца. Имам 3 момчета и едно момиче. Никол, момичето, смяташе, че по този начин тя е онеправдана. Тя не го чувстваше така, че има трима братя. По-скоро се виждаше изправена срещу едно цяло, което тя наричаше „момчетата”. Десет милиона пъти съм чувал: „Татко, момчетата правят...”. Тя си мислеше: „В това семейство трябва да има място и за мен” и добре вършеше работата си да си създава свободни пространства. Възнамерявахме да осъществим дълго пътуване с кола при дядо им и баба им. Ако искате да преживеете поквареността на човеците, тогава направете едно дълго пътуване с кола. Ще преживеете не само поквареността на децата си, но и вашата собствена. Един човек ми разказваше, че имал две деца и преди едно дълго пътуване с кола си направил една скица и по тази скица направил една разделителна стена от шпертплат, която сложил между двете си деца на задната седалка.

Баща ми не беше толкова последователен. При едно от по-дългите ни пътувания с кола той каза на мен и на брат ми Марк да се държим така, все едно между нас има бетонна стена. И така в продължение на 200 мили ние спорехме къде е стената. И после, след 200 мили, на мен ми хрумна идеята да съобщя на брат ми, че съм извадил камък от стената и че сега отново можех да достигам до него и да го докосвам.

Но нека сега се върнем на нашия семеен излет с децата ми. Синът ми Етан имаше полипи в носа и пъхтеше, когато дишаше. Това наистина беше доста дразнещо. Никой не искаше да е в една и съща стая с него. И така, сега Етан седи на задната седалка до Никол, самопровъзгласилата се звезда на излетното кралство. Чуваше се, как Етан диша много шумно там отзад до нея. Бяхме пуснали много силно радиото. В един момент Никол казва: „Татко, Етан ме нервира.” И както си седя на волана, аз задавам следващия родителски въпрос: „Никол, какво прави той?” Без колебание тя отговаря раздразнено: „Той диша!” Не можах да устоя на следващия въпрос: „А аз какво да направя?” Без колебание или чувство на вина в гласа си тя казва: „Кажи му да престане!” С това тя каза: „Ти дишаш. Това ме нервира. Престани! Все ми е тая, дали измъченото ти от болестта тяло седи до мен, но твоето пъхтене ме наранява.”

Тази себецентричност е хронична – и преминава през цялото Писание. Бих казал: Когато четеш Библията, същността на тази себецентричност се вижда навсякъде. Тя се вижда през цялата Библия, това е една масивна човешка дефектна функция. Всички ние притежаваме тази себецентричност вътре в себе си. Всички ние искаме животът ни да ни постави в центъра. Всички ние искаме нещата според нашите представи, никой от нас не иска да чака. Искаме винаги да сме прави, искаме винаги да сме първи, искаме да можем да разкажем най-добрата история. Искаме да изглеждаме най-добре, искаме да сме най-умните, погледнато теологически. Искаме някак си да получаваме внимание. Искаме някак си да сме в центъра. Това е безумие. Безумие, което влиза в противоречие с първите четири думи в Библията. Дори не трябва да четеш много напред. „В началото Бог създаде.” Бихме могли да се аргументираме, че при тези първи четири думи в Библията се касае за най-важните думи на Библията, защото тези думи ти казват всичко, за което става въпрос в живота. Аз никога няма да съм в центъра. Да поставя мен самия в центъра ще доведе само до катастрофа, дисфункция, болка, страх, разочарование, разрушение. Това е зло. Но това не е всичко. Има също така и...

2. Безумието на самоизмамата

Ако не осъзнаеш, че се нуждаеш от Спасител и трябва да тичаш към покоя, който Той дава, тогава ти някак си работиш над това, да убедиш сам себе си, че не се нуждаеш от Спасител. Някак си работиш над това, да се убедиш, че си ОК. И това, което вършиш, е да вървиш през този изтощителен процес – да тълкуваш историята си по нов начин, да не наричаш греха си грях и да прехвърляш вината си на другите. С това имам предвид всякакъв вид система, която те води до там – да се чувстваш така, че да не се нуждаеш от това, което само милостта може да ти даде. Мислиш си: „Аз съм ОК.”

Това, което ще кажа сега, вероятно ще нарани чувствата ти, но то е абсолютно вярно. Никой не те лъже повече, отколкото ти сам се лъжеш. Никой не те заблуждава повече, отколкото ти самият го правиш. Никой не ти е разказвал повече лъжи, отколкото ти сам си си разказвал. Съжалявам, но това е вярно и ти си добър в това. Ти действително си развил тази страшна способност, да знаеш кои лъжи действат при теб. Няма да подейства, ако си разказваш лоши лъжи. Защото лошите лъжи не водят до самоизкупление. Следователно ти се научаваш да си разказваш правдоподобни лъжи. Тогава казваш неща като: „Аз просто съм си такъв по характер. Просто съм шумна личност, постоянно говоря толкова високо. Не съм ядосан. Така побеснявам, когато ме обвиняваш, че съм бил ядосан. Само изясних моята гледна точка – като един от Божиите пророци! Не си ли чел пророците?” или „Това не беше пожелание. Не съм пожелавал. Просто имам усет за красивото. Имам предвид един такъв вид женска хубост” или „Изобщо не искам постоянно да контролирам. Не ме обвинявай, че съм контролираща личност. Аз само изпълнявам дадения ми от Бога талант да ръководя” или „Не съм ревнив или завистлив. Просто искам да се наслаждавам на Божието благословение в пълен размер.”

Тук всеки си има своя собствена система. Можем да останем будни цяла нощ, за да изясним коя система си усвоил ти. Това е тя, самоизмамата. Самоизмамата се състои в твоята специфична система, избрана от теб, за да се спасиш сам.

Това е върхът на безумието. Това е дефиницията на безумието, тъй като ти не си способен да се спасиш. Защото ти си проблемът. Ти си отровата. Ти си заболяването. Можеш да избягаш от една ситуация, можеш да избягаш от едно място. Но ти не можеш да избягаш от теб самия. Открил съм: Винаги, когато се опитам да избягам от самия себе си, накрая отново се сблъсквам със самия мен. Това не действа. Факт е, че ти имаш такова голямо влияние в живота си, защото никой не ти говори толкова много, колкото ти самият. Ти си в един постоянен, преценящ и интерпретиращ разговор със самия себе си. И ти постоянно си проповядваш един вид евангелие на самия себе си. Това е или Евангелието за една дълбока, постоянна нужда и празнуване на Исус, или е евангелието на твоята собствена способност, праведност и самоизкупление. Самоизмамата е безумието на системите за самоизкупление.

3. Безумието на самодостатъчността

Сам се опитвам да се убедя, че притежавам всичко у себе си, за да бъда това, което трябва да съм, и за да върша това, което трябва да върша, съобразно с мотото: „Не се нуждая от помощта ти. Благодаря.”

Искам да кажа, че има две лъжи, на които е склонен да се хване всеки грешник. Това са лъжите на Едемската градина. Първата лъжа е лъжата за автономия. Автономията казва: Аз съм независимо човешко същество. Имам правото да живея живота си така, както искам да го живея.

Ако имаш малко дете и това дете е опърничаво, когато става въпрос за ядене или за лягане, то тогава всъщност не става въпрос за ядене. Не става толкова въпрос и за лягане. Става въпрос за автономия: „Ти няма да се разпореждаш с мен. Аз ще се разпореждам със себе си, разбери!”

Може би си наблюдавал някое малко дете, което току що е открило, че има връзки на обувките си. До сега това не му е правило впечатление, но сега то решава да си обуе обувката. Детето си няма и понятие как изобщо се връзват обувки. През следващите седем години от живота си то може да се мъчи да ги завърже и никога да не успее да направи фльонга. И така ти виждаш, че детето се мъчи, и хукваш към него, за да му помогнеш. Но как реагира то? Отблъсква ръката ти. Иска му се да вярва, че е самостоятелно и че не се нуждае от помощта ти.

Автономията и самодостатъчността са безумни, катастрофални лъжи. Аз съм създаден като независимо същество. Може би ще ми кажеш: „Но, Пол, не мисля, че се нуждая само от себе си.” Тогава нека те попитам как реагираш, ако някой ти каже нещо за твой провал, респективно ако някой те конфронтира с твой грях. Ще кажеш ли тогава следното? „Благодаря, промяната ми е общ проект между мен и Бог. Толкова съм ти благодарен, че си загрижен за моето освещение. В момента гледам на теб като на инструмент на Божията милост в живота ми. Бих желал по-често да се отбиваш, защото вероятно ще имам нужда, предполагам още в рамките на следващите десет минути. Така че бъди близо до мен.” Ти знаеш, че в такива ситуации не реагираш така. Знаеш, че това чувство на самодостатъчност започва да кипи в теб: Чувстваш, как се задушаваш. Чувастваш, как ушите ти започват да горят. Мислиш си: „Фактически не съм те молил за помощта ти.” Мислиш си: „Аз със сигурност не съм единственият грешник в тази стая.” Тогава активираш вътрешния си адвокат и започваш да отказваш помощта. Защитаваш се от чуждата помощ!

Я чуй! Когато очите или ушите на някой друг регистрират някога моя грях, моята слабост и моя провал, и този другият се обърне към мен според Божието Слово, тогава това никога не е нападение, никога не е тормоз или залавяне за дреболии, а е милост: Бог ме обича, Toй ме е поставил в oбщността на други вярващи и Той изпраща Своите помощници в моята посока. Защото аз имам нужда от тази помощ, аз не съм си самодостатъчен. Аз не се безпокоя за детето вътре в теб. Моето вътрешно дете е разумно ;-) Но този, който наистина много ме безпокои, е твоят вътрешен адвокат. Много се безпокоя за модели на самостоятелност. Аз самият познавам всички тези борби, тук не искам да представя някои от вас негативно. В моята лекция няма нищо, което не би трябвало да си кажа и на мен самия. Но някои от вас са много добри в това, да казват нищо неказващи неща за себе си. Вие имате таланта в разговор да употребявате фрази. Питам те: „Как премина седмицата ти?” и ти отговаряш: „Имах куп проблеми, но Господ беше верен.” Аз бих ти казал: „Овладей се и бъди честен с мен!”

Някои от вас са доста добри в това, да представят една публична личност, която така да се каже постоянно полирате и която абсолютно не отговаря на това, кои сте вие всъщност. Това може да се нарече живот от рода на фейсбук. Знаете как е, когато едно семейство отиде в красивия парк и си представя един страхотен пикник с барбекю. При това те допускат една грешка: Там те вземат със себе си едно семейство на грешници, а именно тях самите. Това е един ужасен ден. Децата се карат помежду си. През този ден няма нищо, на което човек би могъл да се зарадва. Бащата оставя хот-дога да изгори и след това казва на семейството с благосклонен, бащински тон: „Успокойте се и яжте въпреки това.” Майката едва не се разплаква, защото това е било всичко друго, но не и един хубав ден. Но, преди да напуснат парка, те, широко ухилени, позират за семейното селфи. Други семейства виждат тези снимки във фейсбук и си казват: „Толкова ми се иска и ние да имаме такава радост в нашите семейства.” В действителност тази радост не е съществувала. Снимките просто заблуждават. Тези снимки казват на всичките ти приятели във фейсбук: „Ние сме добре. Няма нужда да се безпокоите за нас. Само вижте колко страхотна е нашата снимка.”

До тук чухме за безумието на себецентричността, за безумието на самоизмамата и за безумието на самодостатъчността. Сега стигаме до...

4. Печалното безумие на себеправедността

Става въпрос за дълбок, ирационален, смешен стремеж да се смятам за праведен.Опитвам се да убедя самия себе си, че съм праведен. Опитвам се да убедя хората около себе си, че съм праведен. Това е един ужасен и изтощителен начин на живот. Защото аз не съм праведен. Отново се аргументирам на себе си, че съм ОК. Това става по следния начин: Когато направиш нещо грешно и си Божие дете, и каменното ти сърце е заменено с меко сърце, тогава съвестта ти ще те измъчва, ако постъпваш погрешно. Това е нещо прекрасно, Святият Дух действа изобличително върху теб (и така ти показва греха ти).

И така, ако съвестта ти те измъчва, ти имаш само две възможности. Или признаваш, че погрешната ти постъпка наистина е била погрешна, и ти отново се предаваш на оправдаващата милост на Спасителя, и в своята нужда тичаш към Него и празнуваш Неговата прошка. Или си изграждаш една система на самозащита, на самоизкупление, на себеправедност, която прави приемливо за съвестта ти погрешното, което си сторил.

Ти не можеш да се придържаш към твоята собствена праведност, без да направиш за сърцето си приемливо онова, което Бог смята за погрешно. Това е неизбежно, защото ти не си Спасителят, не си Месията. Ти ще постъпваш, мислиш, казваш и копнееш за това, което е грешно.

Следователно, за да се придържа към своята праведност, човек трябва да работи върху това, сам себе си да убеди, че погрешното, което върши, всъщност не е погрешно. Казваш си: „Това всъщност не е грях, не е истински, чист грях. Това някак си е по-малко лошо от истинския грях.” Всъщност по този начин ти вредиш на съвестта си, тъй като я учиш да се задоволява с това, че онова, което Бог нарича грешно, всъщност не е толкова грешно.

Ти казваш: „Не мисля, че съм себеправеден.” Позволи ми да ти задам един въпрос: Ако гледаш видео на живота си, би ли стигнал до заключението, че много повече се безпокоиш за греховете на хората около теб, отколкото за твоя собствен грях? Това ли ще констатирам?

Това, което аз сега ви описах като себецентричност, самоизмама, самодостатъчност и себеправедност, е екзистенциалният страх, разрушението, тъжната драма и дисфункция на човечеството. Как изобщо можеш да разглеждаш тази прелъстителна, измамна система и да си мислиш, че законът може да те спаси?

Може би си казваш: „Всичко, от което се нуждая, е едно по-добро разбиране за това, кое е правилно. Всичко, от което се нуждая, е малко повече усърдие.”

Когато обаче се появи благостта на Бога и Неговата любов...

Но вижте, Павел е записал следното:

„Защото и ние някога бяхме несмислени, непокорни, измамвани и поробени на разни страсти и удоволствия, и като живеехме в злоба и завист, бяхме омразни, и се мразехме един друг. Но когато се яви благостта на Бога, нашия Спасител, и Неговата любов към човеците, Той ни спаси... (Тит 3:3-5)

Виждате ли от какво се нуждае безумието на греха в дълбочина? Вашата единствена надежда е една поява. Не появата на твоята способност да говориш сам за себе си, да защитаваш сам себе си; има се предвид появата на една личност, а именно на Спасителя, на Агнето, на Царя – Исус. Исус трябваше да се яви, защото за безумните нямаше надежда без това явяване. Не е ли прекрасно това? Въплъщението трябваше да се случи; историята трябваше да бъде насочена суверенно; природните сили трябваше да бъдат покорени, защото целият свят въздишаше; въздишаше за това, Месията да се появи най-сетне.

Нямаше надежда за тази общност от безумци освен само една поява. Нямаше надежда в едно по-добро представяне на теологичното знание. Нямаше надежда в една по-добра система от закони. Надеждата не бе скрита в политиката, образованието или социалната справедливост. Не, светът викаше за една поява, за това да дойде Спасителят. Този Спасител сам щеше да се предостави на това безумие; за това безумие Той щеше да е готов да отиде на кръста, за да бъдат безумните спасени от тяхното безумие.

Това е Евангелието. Радостта ни тази вечер е, че Той се яви. Той живя един живот, свободен от каквото и да е безумие. Той бе съвършено праведен. Умря от смърт, чрез която може да спасява. Възкръсна отново от мъртвите, превъзмогна греха и смъртта, и делото Му на кръста бе извършено. Затова не трябва повече да поставям себе си в центъра. Не трябва да мамя сам себе си, за да се чувствам по-добре. Не трябва да се държа така, сякаш държа всичко под контрол. Не трябва повече да се произнасям за собствената си праведност, защото Спасителят се яви.

И по милост Той спасява безумните и отново ги прави мъдри. Прави ги достатъчно мъдри, за да са смирени. Достатъчно мъдри, за да са зависими. Достатъчно мъдри, за да могат да се подчиняват. Достатъчно мъдри, за да бъдат разчупени, признавайки греха си. Той се яви. Той се яви. Той наистина се яви! Единствената надежда за безумието на греха беше Неговото явление. Той дойде. Има надежда, защото Той дойде и извърши делото Си на кръста. Той те помилва със спасението. Може ли някога да се чуе по-добра новина от тази? Той дойде. Има надежда за безумните.


Източник:  https://unwisesheep.org/2015/07/28/gnade-befreit-deine-torheit-paul-tripp/
Превод: Ваня Ямалиева