ВИДЕНИЕ ЗА ИЗГУБЕНИТЕ,
Уилям Буут (1829-1912)
(Един доста дълъг, но великолепен текст, който си заслужава четенето)
При едно от последните ми пътувания, така както се бях втренчил през прозореца на купето, в ума ми се появи една върволица от мисли, които се отнасяха до състоянието на хората около мен. Те живееха безгрижно в най-отявлен, в най-безсрамен бунт срещу Бога, без дори да се замислят за благополучието си през вечността. И така, както си гледах през прозореца, ми се стори, че ги виждам всичките... милиони хора около мен, отдадени на алкохола и на удоволствията си, на танците и музиката си, на сделките и безпокойствата си, на политиката си и на трудностите си. Невежи – в много случаи умишлено невежи; в други случаи знаещи всичко за истината, но изобщо небезпокоящи се за това. Но всички те, наистина цялата тази тълпа от хора, все едно се плискваше нагоре и надолу в своето богохулстване и проклетия чак до Божия престол. И докато размишлявах над това, аз получих едно видение.
Видях един тъмен, бурен океан. Над него бяха надвиснали тежките черни облаци; тук-там прорязвани от ярки светкавици и тътнещи гръмотевици, докато ветровете виеха, а вълните се надигаха разпенени, натрупваха се на грамада и се разбиваха, за да могат веднага след това отново да се надигнат и разпенят, да се натрупат на грамада и пак да се разбият. В този океан ми се стори, че видях безброй клети хора, които падаха в океана и се носеха насам-натам, крещяха и пищяха, проклинаха и се бореха с вълните, и накрая се удавяха. И докато проклинаха и крещяха, те се показваха отново над водите, изкрещяваха още веднъж и тогава някои от тях потъваха, за да не изплуват никога повече.
И тогава видях как сред тъмния, побеснял океан се издигаше една мощна канара. Върхът й се извисяваше високо над черните облаци, които бяха надвиснали над бурното море. Около фундамента на тази голяма скала аз видях една обширна платформа. С радост видях как някои от бедните, борещи се с вълните, давещи се клетници се изкатерваха от разгневения океан върху платформата. Видях също, че някои, които вече бяха стъпили здраво на платформата, помагаха на клетите създания, намиращи се все още в побеснелите води, да стигнат до мястото на сигурност.
Когато се вгледах, видях някои от вече спасените да работят усърдно, използвайки стълби, въжета, лодки и други приспособления, за да бъдат по-ефективни при спасяването на клетниците, борещи се да излязат от морето. Тук-там действително имаше и неколцина, които, без да обръщат внимание на последиците и завладени от съчувствие, скачаха във водите, за да спасят потъващите. Трудно ми е да кажа кое ме радваше повече – дали когато виждах клетите, давещи се хора, които се изкатерваха върху скалата и достигаха до мястото на сигурност, или отдадеността и саможертвата на онези, които виждаха смисъла на целия си живот в полагане на усилия за тяхното спасение.
И както наблюдавах всичко това, ми направи впечатление, че обитателите на тази платформа бяха едно доста разнородно общество. Те бяха разделени на различни кръгове или класи и претендираха за различни удоволствия и занимания за тях самите. Но изглежда, че само малцина от тях си бяха поставили задачата да спасяват хора от морето.
Но това, което най-много ме учуди, беше фактът, че макар всички да са били спасени от океана по едно или друго време, изглежда, че почти всички бяха забравили това. Във всеки случай изглеждаше, че споменът за това, колко тъмен и опасен бе океанът, наистина повече не ги тревожеше. Точно толкова странно и учудващо ми се струваше, че тези хора изглежда не изпитваха ни най-малко безпокойство и отчаяние за бедните изгубени клетници, които директно пред очите им се бореха с вълните и се удавяха... при което измежду тях бяха собствените им съпрузи и съпруги, братя и сестри и дори собствените им деца.
Това учудващо безразличие не можеше да е в резултат на невежество или на недостатъчно познание, тъй като те живееха точно там и виждаха всичко, и понякога дори говореха за случващото се. Мнозина дори редовно отиваха да слушат доклади и проповеди, в които се описваше ужасното състояние на тези бедни удавници.
Както вече казах, обитателите на тази платформа бяха заети с различни дейности и развлечения. Някои от тях бяха денонощно ангажирани със сделки и бизнес, за да извлекат печалба и за да складират след това всичко в каси, трезори и други подобни.
Мнозина прекарваха времето си в забавления: някои отглеждаха цветя отстрани на скалата, други сътворяваха дрехи, трети пък свиреха или пееха. Някои отдаваха особено значение на облеклото си, за да се разхождат след това насам-натам и за да им се възхищават останалите. Някои бяха напълно заети с ядене и пиене, други се бяха задълбочили в дискусии за бедните удавници, които вече са били спасени.
. Това обаче, което най-много ме учуди, бе следното: онези хора на платформата, които Той викаше, които чуваха гласа Му и чувстваха, че трябва да се покорят на този глас – поне така те казваха – онези, които изповядваха колко много Го обичат, напълно симпатизираха на задачата Му, с която Той се бе натоварил; онези, които Му се молеха или твърдяха, че вършат това, бяха до такава степен обзети от своя бизнес и от своите професии, от своето пестене на пари и своите удоволствия, от своите семейства и приятели, от своите религии и дискусии за тях и от своята подготовка да отидат на сушата, че не чуваха вика, който идваше от това прекрасно същество, което самo бе слязло в морето. И дори когато чуваха Неговия вик, те не му обръщаха внимание. Този вик не ги безпокоеше. И така директно пред очите им продължаваше борбата на множествата от хора с вълните, които крещяха и се давеха в тъмнината.
И тогава видях нещо, което ми се стори още по-странно от всичко, което до сега бях видял в това забележително видение. Видях, че някои от хората на платформата, които това прекрасно същество бе извикало да дойдат и да Му помогнат в тази тежка задача, за да се спасят тези загубени създания, непрекъснато се молеха и викаха към Него Той да дойде при тях!
Някои искаха Той да дойде и да остане при тях, и да използва Своето време и Своята сила, за да ги направи по-щастливи. Други искаха Той да дойде и да премахне различни съмнения и опасения, касаещи истинността на някои писма, които Той им бе писал. Други искаха Той да дойде, за да им даде едно по-голямо чувство за сигурност върху канарата – такава сигурност, която да им гарантира, че те никога повече няма да се подхлъзнат обратно в този океан.
Мнозина други искаха Той да ги накара да се почувстват съвсем сигурни, че един ден ще слязат от тази канара и ще стигнат до сушата. Искаха това, тъй като бе станал известен фактът, че някои от тях се бяха разхождали толкова безгрижно, че бяха загубили почва под нозете си и отново бяха паднали в бурното море. И така тези хора имаха обичай да се срещат и след това се изкачваха по скалата толкова нависоко, колкото можеха, и като отправяха погледа си към сушата (мислеха си, че великото същество беше там), те викаха: „Ела при нас! Ела и ни помогни!” А през всичкото това време Той беше долу (с Духа Си) измежду клетите, борещи се с вълните, давещи се създания в побеснелите дълбини и, обвивайки ръцете Си около тях, се опитваше да ги измъкне от водите. При това Той напразно отправяше поглед към онези там на скалата, търсейки помощ и ги викаше с глас, който вече беше пресипнал: „Елате при мен! Елате и Ми помогнете!”
Изведнъж разбрах всичко. Просто беше достатъчно. Морето беше океанът на живота, морето на реалния човешки живот. Светкавиците бяха отблясъците на пронизващата истина, излизаща от трона на Йехова. Гръмотевиците бяха далечното ехо на Божия гняв. Тези множества от крещящи хора, които се бореха с вълните и отчаяно се носеха в бурното море, бяха хилядите по хиляди клети уличници и сводници, алкохолици и техните съблазнители, крадци, лъжци, богохулници и безбожни люде от всяка нация, език и с най-различни убеждения.
О, колко черно бе това море! И о, какви множества от богати и бедни, от необразовани и образовани люде имаше там! В техните външни обстоятелства и ранг в живота те всички бяха толкова неравни, и все пак в едно нещо всички те бяха равни: Пред Бога всички те бяха грешници – всичките завързани и хванати здраво от собствените си слабости, прехласнати от някакви свои идоли, роби на някакви дяволски страсти и управлявани от отвратителния демон на бездната. „Бяха ли всички те равни в едно нещо?” Не, всички бяха равни в две неща – равни не само в своята низост, но и – в случай, че не бъдат спасени – равни в своето потъване, потъване... надолу, надолу, надолу... до еднаквата ужасна съдба.
Тази огромна канара, даряваща защита, е преобраз на Голгота, мястото, на което Исус бе умрял за тях. Хората върху тази скала бяха спасени. Начинът, по който те употребяват своята енергия, своите дарби и своето време, представляват заниманията и удоволствията на онези, които твърдят, че са спасени от греха и от ада. Последователите на Господ Исус Христос. Шепата смели, решителни хора, които рискуват собствения си живот, за да спасят погиващите, бяха истинските войни на кръста Христов. Силното същество, което ги викаше от бушуващите води, беше Божият Син, Който е „същият вчера, днес и завинаги.” Той все още се бори и ходатайства за спасението на погиващото множество от хора, спасение от ужасната съдба на осъждението на вечни мъки в ада. Неговият глас, който вика към спасените да дойдат и да Му помогнат да спаси света, може да бъде чут през музиката, тропота и шумовете на живота.
Мои приятели в Христос, вие сте спасени от водите и сте върху канарата. Той е в черното море и ви вика да Му помогнете. Ще отидете ли? Погледнете сами. Бушуващото море на живота, препълнено с множество погиващи хора, тътне и приижда навсякъде там, където вие се намирате.
Напускайки видението, сега аз искам да говоря за един факт. Факт, който е толкова реален, колкото и самата Библия, толкова реален, колкото Исус, висящ на кръста, толкова реален, колкото ще бъде наближаващият ден на Страшния съд и толкова реален, колкото раят и адът, които ще го последват.
Погледнете! Не се оставяйте да бъдете измамени от външния вид – хората и нещата не са това, за което се представят. Всички, които не са върху канарата, са в морето. Погледни към тях от наблюдателната кула на големия бял престол и виж гледката! Исус Христос, Синът Божий, чрез Духа Си е насред това умиращо множество от хора и се бори, за да ги спаси. Той те вика да скочиш в морето, да дойдеш точно до Него и да Му помогнеш в тази свята битка. Ще скочиш ли? Това означава да дойдеш при нозете Му и да се предоставиш абсолютно на Негово разположение.
Веднъж една млада християнка дойде при мен и ми разказа, че за известно време е давала на Господа талантите, молитвите и парите си, но сега тя искаше да Му даде и живота си. Тя искаше да влезе директно в битката. С други думи: тя искаше да Му помогне в морето. Така, както някой човек, който стои на брега на реката и гледа как някой друг се бори за живота си във водата, сваля нещата, които ще му попречат при усилията му да скочи и да го спаси – така и ти, който все още стоиш на брега и се бавиш, пееш и се молиш и си спомняш за бедните погиващи, за теб е крайно време най-сетне да съблечеш чувството си за срам, както и гордостта си, притесненията си за мнението на другите, любовта си към удобствата и всичката себична любов, която толкова дълго те е задържала да се втурнеш с всички сили за спасението на множеството умиращи мъже и жени.
Но не изглежда ли това развълнувано море черно и опасно? Без съмнение това е така. Няма съмнение, че този скок носи със себе си както за теб, така и за всеки друг трудности, презрение и страдания. За теб това може би би означавало и много повече. Това може би би означавало смърт. Но независимо от всичко, Този, който ти дава знак от морето, знае какво ще означава това – и знаейки това, Той въпреки това те вика и те моли да дойдеш.
Ти трябва да го сториш! Не може да отстъпваш назад. Достатъчно дълго си се наслаждавал на това да бъдеш християнин. Наслаждавал си се на приятни чувства, приятни песни, приятни богослужения, приятни гледки. Там е имало много от човешкото разбиране за това да бъдеш щастлив, имало е много аплодисменти и възклицания на възхвала, много от небето на земята.
Сега обаче, иди при Бога и Му кажи, че вече си достатъчно подготвен, за да обърнеш гръб на всичко това и че си решен до края на дните си да се бориш насред това погиващо множество, каквото и да ти струва това.
Ти трябва да го направиш. Със светлината, която сега е нахлула в духа ти, и с вика, който сега звучи в ушите ти, и с даващите ти знак ръце, които сега са точно пред очите ти, ти нямаш друга алтернатива. Да отидеш при погиващите е твое задължение. От сега нататък твоето блаженство ще се състои в това да споделяш нищетата им, удобството ти ще се замени от това да имаш дял в болките им. Короната ти ще бъде тази да им помагаш да носят кръста си, а небето ти – да слезеш в зиналата паст на ада и да ги спасиш.
И така, какво ще направиш ти сега?
Уилям Буут (1829-1912)
(Един доста дълъг, но великолепен текст, който си заслужава четенето)
При едно от последните ми пътувания, така както се бях втренчил през прозореца на купето, в ума ми се появи една върволица от мисли, които се отнасяха до състоянието на хората около мен. Те живееха безгрижно в най-отявлен, в най-безсрамен бунт срещу Бога, без дори да се замислят за благополучието си през вечността. И така, както си гледах през прозореца, ми се стори, че ги виждам всичките... милиони хора около мен, отдадени на алкохола и на удоволствията си, на танците и музиката си, на сделките и безпокойствата си, на политиката си и на трудностите си. Невежи – в много случаи умишлено невежи; в други случаи знаещи всичко за истината, но изобщо небезпокоящи се за това. Но всички те, наистина цялата тази тълпа от хора, все едно се плискваше нагоре и надолу в своето богохулстване и проклетия чак до Божия престол. И докато размишлявах над това, аз получих едно видение.
Видях един тъмен, бурен океан. Над него бяха надвиснали тежките черни облаци; тук-там прорязвани от ярки светкавици и тътнещи гръмотевици, докато ветровете виеха, а вълните се надигаха разпенени, натрупваха се на грамада и се разбиваха, за да могат веднага след това отново да се надигнат и разпенят, да се натрупат на грамада и пак да се разбият. В този океан ми се стори, че видях безброй клети хора, които падаха в океана и се носеха насам-натам, крещяха и пищяха, проклинаха и се бореха с вълните, и накрая се удавяха. И докато проклинаха и крещяха, те се показваха отново над водите, изкрещяваха още веднъж и тогава някои от тях потъваха, за да не изплуват никога повече.
И тогава видях как сред тъмния, побеснял океан се издигаше една мощна канара. Върхът й се извисяваше високо над черните облаци, които бяха надвиснали над бурното море. Около фундамента на тази голяма скала аз видях една обширна платформа. С радост видях как някои от бедните, борещи се с вълните, давещи се клетници се изкатерваха от разгневения океан върху платформата. Видях също, че някои, които вече бяха стъпили здраво на платформата, помагаха на клетите създания, намиращи се все още в побеснелите води, да стигнат до мястото на сигурност.
Когато се вгледах, видях някои от вече спасените да работят усърдно, използвайки стълби, въжета, лодки и други приспособления, за да бъдат по-ефективни при спасяването на клетниците, борещи се да излязат от морето. Тук-там действително имаше и неколцина, които, без да обръщат внимание на последиците и завладени от съчувствие, скачаха във водите, за да спасят потъващите. Трудно ми е да кажа кое ме радваше повече – дали когато виждах клетите, давещи се хора, които се изкатерваха върху скалата и достигаха до мястото на сигурност, или отдадеността и саможертвата на онези, които виждаха смисъла на целия си живот в полагане на усилия за тяхното спасение.
И както наблюдавах всичко това, ми направи впечатление, че обитателите на тази платформа бяха едно доста разнородно общество. Те бяха разделени на различни кръгове или класи и претендираха за различни удоволствия и занимания за тях самите. Но изглежда, че само малцина от тях си бяха поставили задачата да спасяват хора от морето.
Но това, което най-много ме учуди, беше фактът, че макар всички да са били спасени от океана по едно или друго време, изглежда, че почти всички бяха забравили това. Във всеки случай изглеждаше, че споменът за това, колко тъмен и опасен бе океанът, наистина повече не ги тревожеше. Точно толкова странно и учудващо ми се струваше, че тези хора изглежда не изпитваха ни най-малко безпокойство и отчаяние за бедните изгубени клетници, които директно пред очите им се бореха с вълните и се удавяха... при което измежду тях бяха собствените им съпрузи и съпруги, братя и сестри и дори собствените им деца.
Това учудващо безразличие не можеше да е в резултат на невежество или на недостатъчно познание, тъй като те живееха точно там и виждаха всичко, и понякога дори говореха за случващото се. Мнозина дори редовно отиваха да слушат доклади и проповеди, в които се описваше ужасното състояние на тези бедни удавници.
Както вече казах, обитателите на тази платформа бяха заети с различни дейности и развлечения. Някои от тях бяха денонощно ангажирани със сделки и бизнес, за да извлекат печалба и за да складират след това всичко в каси, трезори и други подобни.
Мнозина прекарваха времето си в забавления: някои отглеждаха цветя отстрани на скалата, други сътворяваха дрехи, трети пък свиреха или пееха. Някои отдаваха особено значение на облеклото си, за да се разхождат след това насам-натам и за да им се възхищават останалите. Някои бяха напълно заети с ядене и пиене, други се бяха задълбочили в дискусии за бедните удавници, които вече са били спасени.
. Това обаче, което най-много ме учуди, бе следното: онези хора на платформата, които Той викаше, които чуваха гласа Му и чувстваха, че трябва да се покорят на този глас – поне така те казваха – онези, които изповядваха колко много Го обичат, напълно симпатизираха на задачата Му, с която Той се бе натоварил; онези, които Му се молеха или твърдяха, че вършат това, бяха до такава степен обзети от своя бизнес и от своите професии, от своето пестене на пари и своите удоволствия, от своите семейства и приятели, от своите религии и дискусии за тях и от своята подготовка да отидат на сушата, че не чуваха вика, който идваше от това прекрасно същество, което самo бе слязло в морето. И дори когато чуваха Неговия вик, те не му обръщаха внимание. Този вик не ги безпокоеше. И така директно пред очите им продължаваше борбата на множествата от хора с вълните, които крещяха и се давеха в тъмнината.
И тогава видях нещо, което ми се стори още по-странно от всичко, което до сега бях видял в това забележително видение. Видях, че някои от хората на платформата, които това прекрасно същество бе извикало да дойдат и да Му помогнат в тази тежка задача, за да се спасят тези загубени създания, непрекъснато се молеха и викаха към Него Той да дойде при тях!
Някои искаха Той да дойде и да остане при тях, и да използва Своето време и Своята сила, за да ги направи по-щастливи. Други искаха Той да дойде и да премахне различни съмнения и опасения, касаещи истинността на някои писма, които Той им бе писал. Други искаха Той да дойде, за да им даде едно по-голямо чувство за сигурност върху канарата – такава сигурност, която да им гарантира, че те никога повече няма да се подхлъзнат обратно в този океан.
Мнозина други искаха Той да ги накара да се почувстват съвсем сигурни, че един ден ще слязат от тази канара и ще стигнат до сушата. Искаха това, тъй като бе станал известен фактът, че някои от тях се бяха разхождали толкова безгрижно, че бяха загубили почва под нозете си и отново бяха паднали в бурното море. И така тези хора имаха обичай да се срещат и след това се изкачваха по скалата толкова нависоко, колкото можеха, и като отправяха погледа си към сушата (мислеха си, че великото същество беше там), те викаха: „Ела при нас! Ела и ни помогни!” А през всичкото това време Той беше долу (с Духа Си) измежду клетите, борещи се с вълните, давещи се създания в побеснелите дълбини и, обвивайки ръцете Си около тях, се опитваше да ги измъкне от водите. При това Той напразно отправяше поглед към онези там на скалата, търсейки помощ и ги викаше с глас, който вече беше пресипнал: „Елате при мен! Елате и Ми помогнете!”
Изведнъж разбрах всичко. Просто беше достатъчно. Морето беше океанът на живота, морето на реалния човешки живот. Светкавиците бяха отблясъците на пронизващата истина, излизаща от трона на Йехова. Гръмотевиците бяха далечното ехо на Божия гняв. Тези множества от крещящи хора, които се бореха с вълните и отчаяно се носеха в бурното море, бяха хилядите по хиляди клети уличници и сводници, алкохолици и техните съблазнители, крадци, лъжци, богохулници и безбожни люде от всяка нация, език и с най-различни убеждения.
О, колко черно бе това море! И о, какви множества от богати и бедни, от необразовани и образовани люде имаше там! В техните външни обстоятелства и ранг в живота те всички бяха толкова неравни, и все пак в едно нещо всички те бяха равни: Пред Бога всички те бяха грешници – всичките завързани и хванати здраво от собствените си слабости, прехласнати от някакви свои идоли, роби на някакви дяволски страсти и управлявани от отвратителния демон на бездната. „Бяха ли всички те равни в едно нещо?” Не, всички бяха равни в две неща – равни не само в своята низост, но и – в случай, че не бъдат спасени – равни в своето потъване, потъване... надолу, надолу, надолу... до еднаквата ужасна съдба.
Тази огромна канара, даряваща защита, е преобраз на Голгота, мястото, на което Исус бе умрял за тях. Хората върху тази скала бяха спасени. Начинът, по който те употребяват своята енергия, своите дарби и своето време, представляват заниманията и удоволствията на онези, които твърдят, че са спасени от греха и от ада. Последователите на Господ Исус Христос. Шепата смели, решителни хора, които рискуват собствения си живот, за да спасят погиващите, бяха истинските войни на кръста Христов. Силното същество, което ги викаше от бушуващите води, беше Божият Син, Който е „същият вчера, днес и завинаги.” Той все още се бори и ходатайства за спасението на погиващото множество от хора, спасение от ужасната съдба на осъждението на вечни мъки в ада. Неговият глас, който вика към спасените да дойдат и да Му помогнат да спаси света, може да бъде чут през музиката, тропота и шумовете на живота.
Мои приятели в Христос, вие сте спасени от водите и сте върху канарата. Той е в черното море и ви вика да Му помогнете. Ще отидете ли? Погледнете сами. Бушуващото море на живота, препълнено с множество погиващи хора, тътне и приижда навсякъде там, където вие се намирате.
Напускайки видението, сега аз искам да говоря за един факт. Факт, който е толкова реален, колкото и самата Библия, толкова реален, колкото Исус, висящ на кръста, толкова реален, колкото ще бъде наближаващият ден на Страшния съд и толкова реален, колкото раят и адът, които ще го последват.
Погледнете! Не се оставяйте да бъдете измамени от външния вид – хората и нещата не са това, за което се представят. Всички, които не са върху канарата, са в морето. Погледни към тях от наблюдателната кула на големия бял престол и виж гледката! Исус Христос, Синът Божий, чрез Духа Си е насред това умиращо множество от хора и се бори, за да ги спаси. Той те вика да скочиш в морето, да дойдеш точно до Него и да Му помогнеш в тази свята битка. Ще скочиш ли? Това означава да дойдеш при нозете Му и да се предоставиш абсолютно на Негово разположение.
Веднъж една млада християнка дойде при мен и ми разказа, че за известно време е давала на Господа талантите, молитвите и парите си, но сега тя искаше да Му даде и живота си. Тя искаше да влезе директно в битката. С други думи: тя искаше да Му помогне в морето. Така, както някой човек, който стои на брега на реката и гледа как някой друг се бори за живота си във водата, сваля нещата, които ще му попречат при усилията му да скочи и да го спаси – така и ти, който все още стоиш на брега и се бавиш, пееш и се молиш и си спомняш за бедните погиващи, за теб е крайно време най-сетне да съблечеш чувството си за срам, както и гордостта си, притесненията си за мнението на другите, любовта си към удобствата и всичката себична любов, която толкова дълго те е задържала да се втурнеш с всички сили за спасението на множеството умиращи мъже и жени.
Но не изглежда ли това развълнувано море черно и опасно? Без съмнение това е така. Няма съмнение, че този скок носи със себе си както за теб, така и за всеки друг трудности, презрение и страдания. За теб това може би би означавало и много повече. Това може би би означавало смърт. Но независимо от всичко, Този, който ти дава знак от морето, знае какво ще означава това – и знаейки това, Той въпреки това те вика и те моли да дойдеш.
Ти трябва да го сториш! Не може да отстъпваш назад. Достатъчно дълго си се наслаждавал на това да бъдеш християнин. Наслаждавал си се на приятни чувства, приятни песни, приятни богослужения, приятни гледки. Там е имало много от човешкото разбиране за това да бъдеш щастлив, имало е много аплодисменти и възклицания на възхвала, много от небето на земята.
Сега обаче, иди при Бога и Му кажи, че вече си достатъчно подготвен, за да обърнеш гръб на всичко това и че си решен до края на дните си да се бориш насред това погиващо множество, каквото и да ти струва това.
Ти трябва да го направиш. Със светлината, която сега е нахлула в духа ти, и с вика, който сега звучи в ушите ти, и с даващите ти знак ръце, които сега са точно пред очите ти, ти нямаш друга алтернатива. Да отидеш при погиващите е твое задължение. От сега нататък твоето блаженство ще се състои в това да споделяш нищетата им, удобството ти ще се замени от това да имаш дял в болките им. Короната ти ще бъде тази да им помагаш да носят кръста си, а небето ти – да слезеш в зиналата паст на ада и да ги спасиш.
И така, какво ще направиш ти сега?
Уилям Буут основава „Армията на спасението” през 1865 година. Състраданието му за изгубените и особено за онези, които етаблираната църква е смятала за „неспасяеми”, било легендарно. Целият му живот може да се резюмира със собствените му думи: „Идете при тях – и то при най-лошите!”
С ненадминато усърдие основаната от Буут „Армия на спасението” се посвещава на забравените и изоставени мъже и жени. Те обявяват „спасителна война” първо в бедняшките квартали на Лондон, после в цяла Европа и накрая във всяка обитавана част на земята. Тяхното послание е обръщение и живот на освещение пред Господа. На всяко от тяхните знамена има отличителен знак с предизвикващите страх думи „Кръв и огън!”
Нашето желание е всички християни да се запознаят с живота на Уилям Буут и с неговото видение. Колко много християнски организации приличат на спящ великан. И какво ли би се случило, ако ние – движени от Божия Дух – отново обявим война на дявола за изгубените души!
по материали на https://www.salvationarmy.org.au/
Превод: Ваня Ямалиева
Няма коментари:
Публикуване на коментар