Sola Scriptura – Само Писанията, Майкъл Кругър

Sola Scriptura – Само Писанията

Майкъл Кругър

Светът, в който живеем е изпълнен с различни твърдения, които се борят да бъдат приети за истинни. Всеки ден сме бомбардирани с обяснения, че едно нещо е истина и, че нещо друго е лъжа. Казва ни се на какво да вярваме и на какво да не вярваме. Казва ни се да се държим по един начин, а не по друг. В ежемесечната си статия „Това, което знам със сигурност“ Опра Уинфри ни говори как да се справим с живота и връзките си. Уводните статии на Ню Йорк Таймс постоянно ни съветват как да се отнасяме към моралния, легалния и публичния живот в наши дни. Британският атеист и еволюционист, Ричард Докинс, ни учи по какъв начин да мислим за историческия си произход и за нашето място във Вселената.

Как обаче да пресеем всички тези твърдения? Как биха могли хората да знаят какво да мислят за връзките си, за морала, за Бог, за произхода на Вселената и много други важни въпроси? За да се отговори на тези въпроси, хората се нуждаят от някаква норма, стандарт или критерий, с който да си служат. С други думи, нужна ни е отделна от нас върховна власт. Всеки един, разбира се, притежава някаква норма, според която преценява всичко, независимо дали прави това съзнателно или не. Някои хора използват разума и логиката, за да преценят дали дадено твърдение е истинно или не. Други се позовават на усета на сетивата си. Въпреки това има и други, които използват за тази цел собствените си субективни разбирания. Въпреки, че действително има капка истина във всеки един от горепосочените начини, Християнството е отхвърлило исторически всеки един от тях като  окончателен критерий за истина. Вместо тези начини, Божиите хора твърдят, че има само един критерий, който може да служи за върховен стандарт на истина и това е Божието слово. Не би могло да има по-голяма власт от Божията.

Естествено, ние не сме първото поколение,  изправено пред предизвикателството да сравнява различни твърдения. Всъщност, Адам и Ева се изправиха пред същия проблем още в самото начало на света. Бог им каза ясно „...непременно ще умрете“, ако биха опитали плода от дървото за познаване на доброто и злото (Бит. 2:17). От друга страна, змията им каза точно обратното: „Никак няма да умрете“ (Бит. 3:4). Как Адам и Ева трябваше да отсъдят за тези две съпоставящи се твърдения. Чрез емпиризъм? Чрез рационализъм? Или чрез това, което им се струваше за правилно? Не. Те трябваше да си послужат само с един-единствен стандарт: словото, което Бог беше вече изговорил. За съжаление това не се случи. Ева, вместо да се вслуша в Божието откровение, реши да изследва нещата чрез собствените си възприятия: „И като видя жената, че плодът беше хубав...“ Бит. 3:6.

 Не мислете, че грехопадението се състоеше само в това, че Адам и Ева ядоха от забранения плод. Всъщност, в същината на проблема стои факта, че Божиите хора отхвърлиха Божието слово като  върховен житейски стандарт. Но ако Божието слово е наистина върховната власт в нашия живот, следва критичния въпрос: Кое е това Божие слово? Къде можем да го намерим? Този въпрос ни отвежда до сърцето на протестантската Реформация. Католиците винаги са били съгласни с твърдението, че Божието слово е най-висшата власт върху живота и доктриналната система със съществената разлика, че те вярват, че това Слово може да бъде намерено на много други места, различни от Писанията. Рим е поддържал тристранна структура на властта, която включва – Писанията, традицията и Магистериума.

Ключовият възел в тристранната им власт е Магистериумът, който представлява доктриналното управление на Римокатолическата църква, оглавяван от самият Папа. Тъй като Папата е считан за наследник на Ап. Петър, то неговите официални изявления (ex cathedra) са считани за думите на самия Бог.

Точно с това са се борили Реформаторите. Признавайки, че още преди Христос Бог е говорил на хората по много начини (Евр. 1:1), реформаторите казват, че,
когато Бог е казал окончателната си дума чрез Своя Син сега, няма повече продължаващи откровения. Писанията са ясни по въпроса, че Апостолското служение е било предназначено да изпълни еднократна, исторически-спасителна цел: да постави основите на църквата. (Ефесяни 2:20).  Основополагащите цели на Апостолите са били да снабдят оформящите се църкви с авторитетни наставления, служещи за свидетелство и за прилагане на великата изкупителна жертва на Христос. Следователно Новия завет, който представлява „въплътеното“ Апостолско учение, би трябвало да се разглежда като последната Божия дума към Неговите люде. Именно тези писания, заедно с тези от Стария завет, са единствените, които принадлежат на словосъчетанието „Божие слово“.

Убеждението Sola Scriptura (лат. Само писанията) – което внушава, че само Писанията представляват Божието слово и следователно само и единствено те са безпогрешното правило за живот и доктринална система – е в центъра на разгарящата се Реформация. Смята се, че това соло е формалната причина за Реформацията (докато „sola fide”, т.е. само чрез вяра, е смятано за материалната причина за Реформацията). Същността на тази доктрина е изразена в известната реч на Мартин Лутър пред Вормския райхстаг през 1521, след която е бил заставен да се  отрече от учението си:

„Докато не бъда убеден от свидетелството на Писанията или от чистия разум (понеже нямам доверие нито на папата, нито на Съвета, тъй като е всеизвестно, че те често грешат и си противоречат), аз държа на Писанията, които съм цитирал и съвестта ми е пленена от Божието слово. Няма и не мога да се откажа от нито едно от твърденията си, защото нито е безопасно, нито е правилно да вървя срещу съвестта си. Бог да ми е на помощ. Амин.“ М.Лутър

За Лутер Писанията и само Писанията са върховната власт на вярата ни.
Също както много от значимите убеждения на християнската вяра, Sola scriptura е било зле представяно и интерпретирано. За съжаление някои хора са
използвали това твърдение, за да установят специфична форма индивидуализъм
„Аз, Бог и библията“ – където църковната власт и историята нямат
никаква стойност и не се вземат предвид, когато се интерпретират Писанията. Следователно много църкви днес са анти-исторически – напълно отцепени от традицията, кредото и конфесиите на историческата църква. Това се дължи на  погрешното им разбиране, че Sola Scriptura означава, че писанията са единствената власт, а не единствената непогрешима власт. Интересното е, че  точно този тип индивидуализъм, всъщност подкопава цялата доктрина Sola Scriptura. Когато акцентът се постави на индивидуалния вярващ, интерпретациите на Писанията, които следват, са лични и субективни. Акцентът пада не върху властта на Писанията, а върху властта на интерпретацията на индивида.

Реформаторите не биха си и помислили за такова изкривяване на тяхната доктрина – Sola Scriptura. Точно обратното – те винаги са се стремяли да се съобразяват с Отците на църквата, църковните събори, кредото и конфесиите на историческата църква. Това вкореняване в историческото развитие на църквата осигурява
не само ортодоксалност, но и смирение. Противно на популярните твърдения, Реформаторите всъщност не са си мислели, че откриват нещо ново. Всъщност, те са вярвали, че откриват нещо много старо – нещо, в което църквата изначало е вярвала, но по-късно е изкривила и покварила. Реформаторите не са били иноватори, (т.е. хора, които да прокарват нови истини), а а екскаватори, (т.е. такива, които са се задълбочили в пре-откриването на старите). [Пояснението е на преводача].

Има много други крайности, от които Sola Scriptura ни опазва. Докато ние избягваме от индивидуалистичния и антиисторическия подходи на много от църквите днес, Sola Scriptura ни предпазва и от издигането на дадено кредо, конфесии или други исторически документи или идеи на нивото на Писанията. Винаги трябва да внимаваме да не би да допуснем грешката на Рим, прегръщайки „традиционализма“, който връзва съвестта на християните с неща, които Писанията не адресират. В този смисъл, Sola Scriptura представлява пазачът на Християнската свобода. Най-голямата опасност, пред която сме поставени обаче, не е неправилното разбиране на Sola Scriptura. Най-голямата опасност всъщност е забравянето на Sola Scriptura. Склонни сме да разсъждаваме върху тази доктрина в контекста на 16в. – някакъв отблясък на някогашните дебати между протестанти и католици, които не са уместни за нашия век. Но днес, повече от всякога протестантската църква се нуждае от тази доктрина. Уроците на Реформацията са забравени и църквата отново разчита на власт, която се намира извън Писанията.

За да върнем църквата обратно към Sola Scriptura, трябва да осъзнаем, че обяснението на доктрината не е достатъчно (въпреки че трябва да правим и това). Всъщност единственият начин да върнем църквата към тази истина е да проповядваме Писанията. Само Божието слово има силата да трансформира и реформира църквите ни. Следователно ние трябва не само да говорим за Sola Scriptura, но и да демонстрираме Sola Scriptura. Това можем да постигнем не чрез подбиране на дадени стихове, които събранията ни искат да чуят и игнориране на други, а чрез проповядване на Цялото Божие Слово. Трябва да проповядваме само Словото (Sola Scriptura), но и да проповядваме цялото Слово (Totа Scriptura).  Двете вървят ръка за ръка. Когато тези две истини се съчетаят със Силата на Святия Дух, тогава наистина можем да се надяваме на нова Реформация.

Превод: Ваня Спасова

Източник : http://www.ligonier.org/learn/articles/scripture-alone/

© Tabletalk magazine 
Permissions: You are permitted and encouraged to reproduce and distribute this material in any format provided that you do not alter the wording in any way, you do not charge a fee beyond the cost of reproduction, and you do not make more than 500 physical copies. For web posting, a link to this document on our website is preferred (where applicable). If no such link exists, simply link to www.ligonier.org/tabletalk. Any exceptions to the above must be formally approved by Tabletalk.

Please include the following statement on any distributed copy: From Ligonier Ministries and R.C. Sproul. © Tabletalk magazine. Website: www.ligonier.org/tabletalk. Email: tabletalk@ligonier.org. Toll free: 1-800-435-4343