МИЛОСТТА ТЕ ИЗБАВЯ ОТ ТВОЕТО БЕЗУМИЕ, Пол Дейвид Трип

Милостта те избавя от твоето безумие

Пол Дейвид Трип, 2015

Това, за което искам да говоря днес, е една от злините на греха. Дълбоко съм убеден в следното: Ако ти не си готов да разпознаеш следите на присъствието на греха в теб самия, ти няма да цениш милостта. Винаги, когато омаловажиш това, което върши грехът, ти същевременно омаловажаваш и милостта. Искам да говоря за нещо, което е неизбежно за всички нас.
Става въпрос за това, което кара дори малките деца да си мислят, че знаят повече от родителите си. Имам внучка на 15 месеца и още сега тя е потвърждение на това. Ние прекарваме всеки понеделник с Лили Грейс. Ние обичаме Лили Грейс. Последния път се случи следното: Тя хвана ръката ми, преведе ме през стаята, показа ми един стол и с жест ми показа, че трябва да седна на него. С това тя ми даде ясно да разбера: „Тук аз съм господарят, не ти. Последвай ме, седни и прави това, което ти казвам!” Тя дори още не може да говори. Е, аз съм й дядо, затова я последвах, седнах и разбрах какво трябва да правя.

Искам да говоря за това, което предизвиква толкова себецентрични чувства на страх у тинейджърите. Казваш на своя тинейджър: „Снощи ти си легна, а тази сутрин се събуди с друга самоличност. Това просто не е честно. Кой си ти? И защо не си доволен от нищо?” Става въпрос за това, което прави браковете изискващи и дисфункционални. Защото в един такъв брак хората се обичат не толкова, за да си служат, а обичат именно онова – каква  изгода ще имат от другия. Това звучи така: „Искам да имам полза от теб. Ако имам такава полза, тогава ще съм мил с теб. Но ако нямам полза от теб, тогава ще ти причиня болка. Добре дошли в брака.” Става въпрос за това, което кара шефовете по-скоро да критикуват, отколкото да хвалят. Става въпрос за това, което корумпира сърцата на политиците и от патриоти ги превръща в такива, които търсят облаги за собствения си джоб. Става въпрос за това, което кара старите хора да се озлобяват и което ги прави гневни и себецентрични.

Безумието на греха

То е катастрофа. За какво говоря ли? Говоря за безумието на греха. Чуй това: Някак си, по някакъв начин грехът превръща в глупак всеки човек, който някога се е родил. Глупакът вижда света наопаки, с главата надолу. Глупакът си мисли, че неистинските неща са истински и че мъдрите неща са глупави. Глупакът си мисли, че е способен да извърши неща, на които не е способен. Глупакът е загрижен много повече за греха на ближния си, отколкото за собствения си грях. В последна сметка с всичко това глупакът извършва едно ужасно нещо: той отрича съществуването на Бог. Може би той не го отрича в смисъла на теологично-философския атеизъм. Но той отрича Бог с това, че сам си дава позицията, която се полага само на Бог, като прави сам себе си единствения бог, на когото има интерес да служи.

Искам да отворите Библите си на Тит, трета глава. Тит е един от онези хора, които искам да целуна по устата, когато отида на небето. (Смях в залата) Просто трябваше да кажа това. По-късно можете да размишлявате за мен. Искам да прочетем с вас Тит 3:3-8.

„Защото и ние някога бяхме несмислени, непокорни, измамвани и поробени на разни страсти и удоволствия, и като живеехме в злоба и завист, бяхме омразни, и се мразехме един друг. Но когато се яви благостта на Бога, нашия Спасител, и Неговата любов към човеците, Той НИ СПАСИ не чрез праведни дела, които ние сме сторили, но по Своята милост чрез окъпването, сиреч, новорождението и обновяването на Святия Дух, когото изля изобилно върху нас чрез Исуса Христа, нашия Спасител, та оправдани чрез Неговата благодат, да станем, според надеждата, наследници на вечния живот. Вярно е това слово. И желая да настояваш върху това, с цел ония, които са повярвали в Бога, да се упражняват старателно в добри дела. Това е добро и полезно за човеците.”

(Тит 3:3-8)

Мисля, че за нас е важно да продължаваме да изискваме от самите нас да разглеждаме отново и отново абсолютната, неизбежната, катастофалната злина на греха. Трябва да забелязваме тази злина, да размишляваме за нея и отново и отново да я признаваме. Защото, ако ние виждаме греха като такъв, какъвто е той всъщност, и ако виждаме какво върши той, тогава ще е невъзможно да си мислим, че мъничко от десетте Божи заповеди, мъничко морал ще е всичко, от което се нуждаем. Защото ако разбера каква огромна злина е грехът, тогава ще е смешно да мога да го преодолея чрез едно просто решение на волята ми за покорство спрямо Бог – с мисълта: „Просто някой някак и трябва да ми каже какво трябва да направя и тогава ще успея.” Стига с това, това не функционира!
Ако всичко, от което се нуждая, е някой да ми каже какво трябва да направя, тогава Исус не трябваше да идва. Трябва да отстъпим крачка назад и смирено да разпознаем катастофалната злина на греха, за да не сме изкушени отново да молим закона за това, което само милостта може да стори. Чуйте: Църквата е едно измъчено и изтощено място, което е съставено от сърдити и изискващи хора, които са изгубили ориентацията си, тъй като молим закона да извърши това, което само милостта може да стори. Достатъчно, това ни съсипва! Ти не може да не вземаш греха на сериозно и същевременно да си мислиш, че тази система за самоусъвършенстване ще функционира. Тя не функционира!

Ето защо сега бих искал да отнема малко от времето ви, за да разгледам и разясня това безумие, което владее всички ни.

1.Безумието на себецентричността

Ние бяхме създадени от Бог, за да живеем насочени нагоре и навън. Насочени нагоре в любящо преклонение пред Бог. Насочени навън в самопожертвувателна любов към ближния. Това, което грехът върши с нас, е, че той ни обръща навътре и ни фиксира върху самите нас. Грехът прави всички нас фиксирани и ориентирани към себе си. Това ни прави егоистични – в истинския смисъл на това, което означава егоизмът. Грехът ни кара да сме прекалено обсебени от нашите желания, нашите потребности и нашите чувства. Грехът ни поставя в центъра на нашия малък свят и по този начин на мястото, на което никога не би трябвало да бъдем. Грехът ограничава областта, за която сме загрижени, до едно много тясно пространство, в което имат място само малкото дребни нещица, с които си мислим, че ще бъдем щастливи. Това е плашещ, изтощителен, ужасен, дисфункционален начин на живот.

2.Коринтяни 5 казва, че Исус дойде... „за да не живеят вече живите за себе си, но за Този, Който за тях е умрял и възкъснал.” (2.Коринтяни 5:15)

Ти не можеш да извадиш човека от себецентричността му с някакви си правила. Това няма да функционира. Ти не можеш да накараш един човек да живее за нещо по-голямо, отколкото за себе си, като го засрамиш. Това няма да функционира. Ти не можеш да внушиш на някой човек вина, за да го доведеш до самопожертвувателна любов.

Колко от вас тук са родители? Ако имаш деца, ти разбираш, че детето, което отглеждаш, е дошло на бял свят вече като шокиращо себецентрично същество. Точно същото си причинил и ти на твоите родители. А някои от вас все още го причиняват на родителите си. Имам предвид хората на средна възраст. (смее се)

Вече често пъти съм описвал тази случка, но това е пример, който толкова добре засяга същината на въпроса. Аз имам 4 деца. Имам 3 момчета и едно момиче. Никол, момичето, смяташе, че по този начин тя е онеправдана. Тя не го чувстваше така, че има трима братя. По-скоро се виждаше изправена срещу едно цяло, което тя наричаше „момчетата”. Десет милиона пъти съм чувал: „Татко, момчетата правят...”. Тя си мислеше: „В това семейство трябва да има място и за мен” и добре вършеше работата си да си създава свободни пространства. Възнамерявахме да осъществим дълго пътуване с кола при дядо им и баба им. Ако искате да преживеете поквареността на човеците, тогава направете едно дълго пътуване с кола. Ще преживеете не само поквареността на децата си, но и вашата собствена. Един човек ми разказваше, че имал две деца и преди едно дълго пътуване с кола си направил една скица и по тази скица направил една разделителна стена от шпертплат, която сложил между двете си деца на задната седалка.

Баща ми не беше толкова последователен. При едно от по-дългите ни пътувания с кола той каза на мен и на брат ми Марк да се държим така, все едно между нас има бетонна стена. И така в продължение на 200 мили ние спорехме къде е стената. И после, след 200 мили, на мен ми хрумна идеята да съобщя на брат ми, че съм извадил камък от стената и че сега отново можех да достигам до него и да го докосвам.

Но нека сега се върнем на нашия семеен излет с децата ми. Синът ми Етан имаше полипи в носа и пъхтеше, когато дишаше. Това наистина беше доста дразнещо. Никой не искаше да е в една и съща стая с него. И така, сега Етан седи на задната седалка до Никол, самопровъзгласилата се звезда на излетното кралство. Чуваше се, как Етан диша много шумно там отзад до нея. Бяхме пуснали много силно радиото. В един момент Никол казва: „Татко, Етан ме нервира.” И както си седя на волана, аз задавам следващия родителски въпрос: „Никол, какво прави той?” Без колебание тя отговаря раздразнено: „Той диша!” Не можах да устоя на следващия въпрос: „А аз какво да направя?” Без колебание или чувство на вина в гласа си тя казва: „Кажи му да престане!” С това тя каза: „Ти дишаш. Това ме нервира. Престани! Все ми е тая, дали измъченото ти от болестта тяло седи до мен, но твоето пъхтене ме наранява.”

Тази себецентричност е хронична – и преминава през цялото Писание. Бих казал: Когато четеш Библията, същността на тази себецентричност се вижда навсякъде. Тя се вижда през цялата Библия, това е една масивна човешка дефектна функция. Всички ние притежаваме тази себецентричност вътре в себе си. Всички ние искаме животът ни да ни постави в центъра. Всички ние искаме нещата според нашите представи, никой от нас не иска да чака. Искаме винаги да сме прави, искаме винаги да сме първи, искаме да можем да разкажем най-добрата история. Искаме да изглеждаме най-добре, искаме да сме най-умните, погледнато теологически. Искаме някак си да получаваме внимание. Искаме някак си да сме в центъра. Това е безумие. Безумие, което влиза в противоречие с първите четири думи в Библията. Дори не трябва да четеш много напред. „В началото Бог създаде.” Бихме могли да се аргументираме, че при тези първи четири думи в Библията се касае за най-важните думи на Библията, защото тези думи ти казват всичко, за което става въпрос в живота. Аз никога няма да съм в центъра. Да поставя мен самия в центъра ще доведе само до катастрофа, дисфункция, болка, страх, разочарование, разрушение. Това е зло. Но това не е всичко. Има също така и...

2. Безумието на самоизмамата

Ако не осъзнаеш, че се нуждаеш от Спасител и трябва да тичаш към покоя, който Той дава, тогава ти някак си работиш над това, да убедиш сам себе си, че не се нуждаеш от Спасител. Някак си работиш над това, да се убедиш, че си ОК. И това, което вършиш, е да вървиш през този изтощителен процес – да тълкуваш историята си по нов начин, да не наричаш греха си грях и да прехвърляш вината си на другите. С това имам предвид всякакъв вид система, която те води до там – да се чувстваш така, че да не се нуждаеш от това, което само милостта може да ти даде. Мислиш си: „Аз съм ОК.”

Това, което ще кажа сега, вероятно ще нарани чувствата ти, но то е абсолютно вярно. Никой не те лъже повече, отколкото ти сам се лъжеш. Никой не те заблуждава повече, отколкото ти самият го правиш. Никой не ти е разказвал повече лъжи, отколкото ти сам си си разказвал. Съжалявам, но това е вярно и ти си добър в това. Ти действително си развил тази страшна способност, да знаеш кои лъжи действат при теб. Няма да подейства, ако си разказваш лоши лъжи. Защото лошите лъжи не водят до самоизкупление. Следователно ти се научаваш да си разказваш правдоподобни лъжи. Тогава казваш неща като: „Аз просто съм си такъв по характер. Просто съм шумна личност, постоянно говоря толкова високо. Не съм ядосан. Така побеснявам, когато ме обвиняваш, че съм бил ядосан. Само изясних моята гледна точка – като един от Божиите пророци! Не си ли чел пророците?” или „Това не беше пожелание. Не съм пожелавал. Просто имам усет за красивото. Имам предвид един такъв вид женска хубост” или „Изобщо не искам постоянно да контролирам. Не ме обвинявай, че съм контролираща личност. Аз само изпълнявам дадения ми от Бога талант да ръководя” или „Не съм ревнив или завистлив. Просто искам да се наслаждавам на Божието благословение в пълен размер.”

Тук всеки си има своя собствена система. Можем да останем будни цяла нощ, за да изясним коя система си усвоил ти. Това е тя, самоизмамата. Самоизмамата се състои в твоята специфична система, избрана от теб, за да се спасиш сам.

Това е върхът на безумието. Това е дефиницията на безумието, тъй като ти не си способен да се спасиш. Защото ти си проблемът. Ти си отровата. Ти си заболяването. Можеш да избягаш от една ситуация, можеш да избягаш от едно място. Но ти не можеш да избягаш от теб самия. Открил съм: Винаги, когато се опитам да избягам от самия себе си, накрая отново се сблъсквам със самия мен. Това не действа. Факт е, че ти имаш такова голямо влияние в живота си, защото никой не ти говори толкова много, колкото ти самият. Ти си в един постоянен, преценящ и интерпретиращ разговор със самия себе си. И ти постоянно си проповядваш един вид евангелие на самия себе си. Това е или Евангелието за една дълбока, постоянна нужда и празнуване на Исус, или е евангелието на твоята собствена способност, праведност и самоизкупление. Самоизмамата е безумието на системите за самоизкупление.

3. Безумието на самодостатъчността

Сам се опитвам да се убедя, че притежавам всичко у себе си, за да бъда това, което трябва да съм, и за да върша това, което трябва да върша, съобразно с мотото: „Не се нуждая от помощта ти. Благодаря.”

Искам да кажа, че има две лъжи, на които е склонен да се хване всеки грешник. Това са лъжите на Едемската градина. Първата лъжа е лъжата за автономия. Автономията казва: Аз съм независимо човешко същество. Имам правото да живея живота си така, както искам да го живея.

Ако имаш малко дете и това дете е опърничаво, когато става въпрос за ядене или за лягане, то тогава всъщност не става въпрос за ядене. Не става толкова въпрос и за лягане. Става въпрос за автономия: „Ти няма да се разпореждаш с мен. Аз ще се разпореждам със себе си, разбери!”

Може би си наблюдавал някое малко дете, което току що е открило, че има връзки на обувките си. До сега това не му е правило впечатление, но сега то решава да си обуе обувката. Детето си няма и понятие как изобщо се връзват обувки. През следващите седем години от живота си то може да се мъчи да ги завърже и никога да не успее да направи фльонга. И така ти виждаш, че детето се мъчи, и хукваш към него, за да му помогнеш. Но как реагира то? Отблъсква ръката ти. Иска му се да вярва, че е самостоятелно и че не се нуждае от помощта ти.

Автономията и самодостатъчността са безумни, катастрофални лъжи. Аз съм създаден като независимо същество. Може би ще ми кажеш: „Но, Пол, не мисля, че се нуждая само от себе си.” Тогава нека те попитам как реагираш, ако някой ти каже нещо за твой провал, респективно ако някой те конфронтира с твой грях. Ще кажеш ли тогава следното? „Благодаря, промяната ми е общ проект между мен и Бог. Толкова съм ти благодарен, че си загрижен за моето освещение. В момента гледам на теб като на инструмент на Божията милост в живота ми. Бих желал по-често да се отбиваш, защото вероятно ще имам нужда, предполагам още в рамките на следващите десет минути. Така че бъди близо до мен.” Ти знаеш, че в такива ситуации не реагираш така. Знаеш, че това чувство на самодостатъчност започва да кипи в теб: Чувстваш, как се задушаваш. Чувастваш, как ушите ти започват да горят. Мислиш си: „Фактически не съм те молил за помощта ти.” Мислиш си: „Аз със сигурност не съм единственият грешник в тази стая.” Тогава активираш вътрешния си адвокат и започваш да отказваш помощта. Защитаваш се от чуждата помощ!

Я чуй! Когато очите или ушите на някой друг регистрират някога моя грях, моята слабост и моя провал, и този другият се обърне към мен според Божието Слово, тогава това никога не е нападение, никога не е тормоз или залавяне за дреболии, а е милост: Бог ме обича, Toй ме е поставил в oбщността на други вярващи и Той изпраща Своите помощници в моята посока. Защото аз имам нужда от тази помощ, аз не съм си самодостатъчен. Аз не се безпокоя за детето вътре в теб. Моето вътрешно дете е разумно ;-) Но този, който наистина много ме безпокои, е твоят вътрешен адвокат. Много се безпокоя за модели на самостоятелност. Аз самият познавам всички тези борби, тук не искам да представя някои от вас негативно. В моята лекция няма нищо, което не би трябвало да си кажа и на мен самия. Но някои от вас са много добри в това, да казват нищо неказващи неща за себе си. Вие имате таланта в разговор да употребявате фрази. Питам те: „Как премина седмицата ти?” и ти отговаряш: „Имах куп проблеми, но Господ беше верен.” Аз бих ти казал: „Овладей се и бъди честен с мен!”

Някои от вас са доста добри в това, да представят една публична личност, която така да се каже постоянно полирате и която абсолютно не отговаря на това, кои сте вие всъщност. Това може да се нарече живот от рода на фейсбук. Знаете как е, когато едно семейство отиде в красивия парк и си представя един страхотен пикник с барбекю. При това те допускат една грешка: Там те вземат със себе си едно семейство на грешници, а именно тях самите. Това е един ужасен ден. Децата се карат помежду си. През този ден няма нищо, на което човек би могъл да се зарадва. Бащата оставя хот-дога да изгори и след това казва на семейството с благосклонен, бащински тон: „Успокойте се и яжте въпреки това.” Майката едва не се разплаква, защото това е било всичко друго, но не и един хубав ден. Но, преди да напуснат парка, те, широко ухилени, позират за семейното селфи. Други семейства виждат тези снимки във фейсбук и си казват: „Толкова ми се иска и ние да имаме такава радост в нашите семейства.” В действителност тази радост не е съществувала. Снимките просто заблуждават. Тези снимки казват на всичките ти приятели във фейсбук: „Ние сме добре. Няма нужда да се безпокоите за нас. Само вижте колко страхотна е нашата снимка.”

До тук чухме за безумието на себецентричността, за безумието на самоизмамата и за безумието на самодостатъчността. Сега стигаме до...

4. Печалното безумие на себеправедността

Става въпрос за дълбок, ирационален, смешен стремеж да се смятам за праведен.Опитвам се да убедя самия себе си, че съм праведен. Опитвам се да убедя хората около себе си, че съм праведен. Това е един ужасен и изтощителен начин на живот. Защото аз не съм праведен. Отново се аргументирам на себе си, че съм ОК. Това става по следния начин: Когато направиш нещо грешно и си Божие дете, и каменното ти сърце е заменено с меко сърце, тогава съвестта ти ще те измъчва, ако постъпваш погрешно. Това е нещо прекрасно, Святият Дух действа изобличително върху теб (и така ти показва греха ти).

И така, ако съвестта ти те измъчва, ти имаш само две възможности. Или признаваш, че погрешната ти постъпка наистина е била погрешна, и ти отново се предаваш на оправдаващата милост на Спасителя, и в своята нужда тичаш към Него и празнуваш Неговата прошка. Или си изграждаш една система на самозащита, на самоизкупление, на себеправедност, която прави приемливо за съвестта ти погрешното, което си сторил.

Ти не можеш да се придържаш към твоята собствена праведност, без да направиш за сърцето си приемливо онова, което Бог смята за погрешно. Това е неизбежно, защото ти не си Спасителят, не си Месията. Ти ще постъпваш, мислиш, казваш и копнееш за това, което е грешно.

Следователно, за да се придържа към своята праведност, човек трябва да работи върху това, сам себе си да убеди, че погрешното, което върши, всъщност не е погрешно. Казваш си: „Това всъщност не е грях, не е истински, чист грях. Това някак си е по-малко лошо от истинския грях.” Всъщност по този начин ти вредиш на съвестта си, тъй като я учиш да се задоволява с това, че онова, което Бог нарича грешно, всъщност не е толкова грешно.

Ти казваш: „Не мисля, че съм себеправеден.” Позволи ми да ти задам един въпрос: Ако гледаш видео на живота си, би ли стигнал до заключението, че много повече се безпокоиш за греховете на хората около теб, отколкото за твоя собствен грях? Това ли ще констатирам?

Това, което аз сега ви описах като себецентричност, самоизмама, самодостатъчност и себеправедност, е екзистенциалният страх, разрушението, тъжната драма и дисфункция на човечеството. Как изобщо можеш да разглеждаш тази прелъстителна, измамна система и да си мислиш, че законът може да те спаси?

Може би си казваш: „Всичко, от което се нуждая, е едно по-добро разбиране за това, кое е правилно. Всичко, от което се нуждая, е малко повече усърдие.”

Когато обаче се появи благостта на Бога и Неговата любов...

Но вижте, Павел е записал следното:

„Защото и ние някога бяхме несмислени, непокорни, измамвани и поробени на разни страсти и удоволствия, и като живеехме в злоба и завист, бяхме омразни, и се мразехме един друг. Но когато се яви благостта на Бога, нашия Спасител, и Неговата любов към човеците, Той ни спаси... (Тит 3:3-5)

Виждате ли от какво се нуждае безумието на греха в дълбочина? Вашата единствена надежда е една поява. Не появата на твоята способност да говориш сам за себе си, да защитаваш сам себе си; има се предвид появата на една личност, а именно на Спасителя, на Агнето, на Царя – Исус. Исус трябваше да се яви, защото за безумните нямаше надежда без това явяване. Не е ли прекрасно това? Въплъщението трябваше да се случи; историята трябваше да бъде насочена суверенно; природните сили трябваше да бъдат покорени, защото целият свят въздишаше; въздишаше за това, Месията да се появи най-сетне.

Нямаше надежда за тази общност от безумци освен само една поява. Нямаше надежда в едно по-добро представяне на теологичното знание. Нямаше надежда в една по-добра система от закони. Надеждата не бе скрита в политиката, образованието или социалната справедливост. Не, светът викаше за една поява, за това да дойде Спасителят. Този Спасител сам щеше да се предостави на това безумие; за това безумие Той щеше да е готов да отиде на кръста, за да бъдат безумните спасени от тяхното безумие.

Това е Евангелието. Радостта ни тази вечер е, че Той се яви. Той живя един живот, свободен от каквото и да е безумие. Той бе съвършено праведен. Умря от смърт, чрез която може да спасява. Възкръсна отново от мъртвите, превъзмогна греха и смъртта, и делото Му на кръста бе извършено. Затова не трябва повече да поставям себе си в центъра. Не трябва да мамя сам себе си, за да се чувствам по-добре. Не трябва да се държа така, сякаш държа всичко под контрол. Не трябва повече да се произнасям за собствената си праведност, защото Спасителят се яви.

И по милост Той спасява безумните и отново ги прави мъдри. Прави ги достатъчно мъдри, за да са смирени. Достатъчно мъдри, за да са зависими. Достатъчно мъдри, за да могат да се подчиняват. Достатъчно мъдри, за да бъдат разчупени, признавайки греха си. Той се яви. Той се яви. Той наистина се яви! Единствената надежда за безумието на греха беше Неговото явление. Той дойде. Има надежда, защото Той дойде и извърши делото Си на кръста. Той те помилва със спасението. Може ли някога да се чуе по-добра новина от тази? Той дойде. Има надежда за безумните.


Източник:  https://unwisesheep.org/2015/07/28/gnade-befreit-deine-torheit-paul-tripp/
Превод: Ваня Ямалиева

КАКВО ОЗНАЧАВА ПОХУЛВАНЕТО НА СВЯТИЯ ДУХ?, Арнолд Фрухтенбаум - Александър Зайбел

КАКВО ОЗНАЧАВА ПОХУЛВАНЕТО НА СВЯТИЯ ДУХ?

Арнолд Фрухтенбаум: Животът на Исус

Следният текст представлява извадка от двайсетчасова поредица от доклади на американския евреин-християнин Арнолд Фрухтенбаум. Центърът на тези дълбоки размишления, които станаха възможни благодарение на точното познаване на юдаизма по времето на Исус, лежи върху МЕСИАНСКИТЕ БЕЛЕЗИ И ЧУДЕСА. На читателя на тези редове желая голяма печалба. Нека той прилича на стопанина, който изважда от богатството си старо и ново. – Юрген Найдхард, пастор

Според Матей 3:1-3 Йоан Кръстител започва служението си с това, да извести идването на един цар, а именно на Месията. И докато той проповядва за идващия Месия, започва месианско движение. Съгласно законите на Мишна (= устно предаден закон на юдеите) при появата на месианско движение Синедрионът е трябвало да предприеме две неща: първата фаза е била фазата на наблюдението. От Ерусалим била изпращана делегация, която да наблюдава какво се казва и какво се върши. Те не трябвало да задават въпроси и да правят коментари. Само да наблюдават – и след известно време на наблюдение те трябвало да се върнат при Синедриона и там да докладват, а също и да отговорят на  въпроси от рода на: Значимо ли е движението или не? Ако то не било значимо, целият този въпрос бил изоставян.

Ако движението било значимо, тогава на една втора фаза отново сформирали делегация. И сега тя била изпращана, за да постави конкретни въпроси: „Кой си ти и кой твърдиш, че си? И кой те е упълномощил да поучаваш и да правиш това, което правиш?”  В Матей 3:7-10 виждаме първата фаза на НАБЛЮДЕНИЕ по отношение на Йоан Кръстител. Четем, че фарисеите и садукеите дошли при него и движението му за кръщаване, но не за да бъдат кръстени. Те са тук само за да наблюдават. Ясно е казано, че след като приключили с наблюденията си, те докладвали на Синедриона, че става въпрос за едно значимо движение. Защото тогава в Йоан 1:19-28 идва втора делегация и там те поставят конкретни въпроси. Три пъти бива изрично споменато, че са били изпратени от Ерусалим: стихове 19, 22 и 25. Те следователно са били изпратени от фарисеите и сега задават въпроси: Кой си ти? Ако не си Месията, Илия ли си? Ако не си Илия, тогава обещаният пророк ли си от Второзаконие 18:15? По всякакъв начин Йоан Кръстител набляга на това, че не той е Месията или Илия или пророкът, а се нарича предтеча на Месията, който е предсказан в Исая 40 и в Малахия 3.

Сега ще видим как тези две фази на изследване на Синедриона биват приложени и върху Исус.

Малко след като Йоан Кръстител е бил проучен от Синедриона, Исус започва Своето служение. В Йоан 2:23-25 четем, че Той започва публичното Си служение в Ерусалим с публични ЗНАМЕНИЯ (НА ЧУДЕСА). В началото на служението Му чудесата са служели като знамения за НАЦИЯТА (народа на Израел), а именно, за да доведат народа на Израел до решението, че Той е Месията. По-късно, както ще видим, тази цел на чудесата Му се променя. Но в началото чудесата на Исус са имали за цел да бъдат знамения за нацията.

Измежду онези, които наблюдават тези чудеса, е и мъж на име Никодим, един от фарисеите. Според Йоан 3 той идва при Исус, за да събере сведения. Нека не забравяме, че Никодим е фарисей и затова и вярва на фарисейския юдаизъм...

С тази информация за Никодим ние можем да разберем същността на конфликта между Исус и фарисеите. (Не е достатъчно да си роден като юдеин, за да си спасен). Макар че никъде не четем, че Никодим е бил против Исус, в Йоан 3 обаче Исус поставя под съмнение неговото фарисейско учение.

Впоследствие Исус продължава да прокламира, че Той е Месията, а също така и доказва това твърдение с много чудеса.

Сега стигаме до едно много важно място в Лука 5, тъй като тук се разказва историята за изцелението на един прокажен. Никъде в Стария Завет след сключването на завета не се съобщава за изцеление на юдеин от проказа. Често пъти за равините е било възможно да лекуват други болести – но никога  проказа. Също и в юдейските или старозаветните източници няма нито едно съобщение за изцеление от проказа след даването на закона.

Все пак в Левит 13 и 14 Мойсей детайлно е описал на водачите на народа какво трябва да правят в случай на изцеление на юдеин от проказа. Ако един юдеин дойде и твърди, че е изцелен от проказа, свещеникът първо трябва да жертва две птички. И тогава „изцеленият” трябва да бъде подложен на основен преглед в продължение на седем дни, за да се установи дали той наистина е имал проказа и как е бил изцелен. Ако след седем дни свещениците са били удовлетворени, на осмия ден още веднъж били принасяни три жертви и с кръвта на тези жертви бил поръсван вече изцеленият прокажен. След това той бил помазван с масло. Всичките тези указания ги имало,  но те никога не били употребени. И тъй като липсвало съобщение за юдеин, изцелен от  проказа, равините обявявали това като МЕСИАНСКО ЧУДО. Равините деляли чудесата на две категории: от една страна имало чудеса, които всеки можел да извърши, ако притежавал Божията сила. От друга страна имало чудеса, които само Месията можел да извърши.

В тази втора категория те посочвали три главни чудеса, първото от които било изцелението на прокажен.

В Лука 5:12-16 Исус изцелява един прокажен. И после в стих 14 Той му заръчва да не разказва за това на никого, а веднага да отиде при водачите на Израил (свещениците), „за свидетелство на тях (на водачите)”. А свидетелството се състои в това, че Исус е Месията. Изпращайки при тях един изцелен прокажен, Той ги предизвиквал да вземат решение (касаещо Неговото месианство). Те би трябвало да стигнат до заключението, че този мъж е бил прокажен и сега е изцерен. И ако биха постъпили така, те би трябвало да признаят претенцията на Исус, че Той е Месията.

Как обаче те в действителност са реагирали, виждаме в стихове 17-26. В стих 17 ни се съобщава, че водачите на народа Израил се бяха стекли отвсякъде: фарисеи и книжници, дошли от всички села в Галилея и Юдея, и от Ерусалим. И всичко това се състои в Галилея, в която равините не обичали да ходят. Но сега, какво правят там всичките тези водачи на народа Израил? Какво ги е накарало да се стекат от целия Израил? Това е тяхната РЕАКЦИЯ на предизвикателството, което са получили чрез изцелението на прокажения. Сега Исус трябва да бъде подложен на ПЪРВАТА ФАЗА, фазата на наблюдението. Фарисеите не задават въпроси, те само наблюдават.

Тъкмо докато изследват учението на Исус, при Него донасят един паралитик. Но вместо да го изцели, Исус само казва: „Прощават ти се греховете.” (Лука 5:20). Това предизвиква буря от възмущение сред юдейските водачи. Както е известно, само един може да прощава греховете, и това е Бог. Как тогава Исус може да твърди, че бил упълномощен да прощава грехове? – Водачите са силно разгневени помежду си, защото сега още не бива да задават въпроси. Но Исус се обръща към тях и им казва: „Зная какво мислите.” И им задава въпрос: „Кое е по-лесно да река: Прощават ти се греховете, или да река: Стани и ходи?” По-лесно е да се каже: прощават ти се греховете, защото за това не са нужни външни доказателства. Нищо, което би могло да се види. Сега бих могъл да кажа на всички вас: „Всичките ви грехове са ви напълно простени”; и вие не можете да ми докажете дали съм прав или не. Защото такъв вид констатация не изисква видима проява. Но ако при мен дойде някой с два счупени крака и Аз му кажа: „Сега те изцелявам, за да можеш да тичаш и да танцуваш”, това изказване е по-трудно, тъй като изисква моментално доказателство. Защото тогава действително трябва да можеш да станеш и да тичаш.

Тук Исус иска да каже, че Той може да каже по-простото: Греховете ти са простени, като извърши по-трудното – като изцери този мъж. И така сега Той извършва по-трудното и го изцерява. За това изцерение има моментално доказателство, тъй като човекът става и започва да ходи. Затова Исус може да каже и по-простото: Прощават ти се греховете. И ангажирайки се с претенцията, че е упълномощен да прощава грехове, с това Той казва, че Е БОГ. А съгласно Стария Завет Месията е трябвало да бъде и двете – и Бог, и човек.

От този момент нататък Исус трябва да бъде подложен на ВТОРАТА ФАЗА, фазата на РАЗСЛЕДВАНЕТО. От сега нататък те Му задават въпроси: защо върши това или онова, или защо не го върши. И това става до момента, в който издават присъдата, че Той не е Месията.

Ако продължим да четем в Лука 5, ще видим как се развива конфликтът (въпросът за постенето, въпросът за съботата и т.н.). Исус донася нещо съвсем ново, но фарисеите предпочитат да изберат старото (Лука 5:36 и следващите)...

Видяхме, че конфликтът с фарисеите започна още с Йоан Кръстител. Сега стигаме до Матей 11:2-19, където Исус посочва причината, поради която фарисеите са отхвърлили Йоан Кръстител. В стихове 16-19 виждаме разлика между посочените от фарисеите причини и действителните причини. Действителната причина, поради която те отхвърлиха Йоан Кръстител, беше, че той не постъпваше по техния начин; тоест, че той отхвърляше фарисейския юдаизъм. Той взема този пример от децата, които не танцуват или не играят така, както им е казано. Това е действителната причина, поради която фарисеите са го отхвърлили: той не е бил готов да постъпва по техния начин. Но причината, която те посочили, била, че Йоан Кръстител бил обсебен от бесове. С тази обосновка те са го отхвърлили.

Нека сега да разгледаме Матей 12, тъй като това е най-важната глава в живота на Исус, с изключение на главите, които описват смъртта и възкресението Му.

В тази глава ние откриваме една ПОВРАТНА ТОЧКА в публичното служение на Исус. От тук насетне много неща ще се променят. Ако не разберем какво се случва тук, и по-късно няма да разберем защо определени неща се случват точно така, а не иначе. В стих 22 Исус изгонва един бяс, който така е обладал един човек, че той не може да говори. В стих 23 виждаме как поради това народът задава един въпрос: „Не е ли този юдейският Месия? Да не би Този да е Давидовият Син?” Защо те са реагирали така, когато тук Исус изгонва един ням бяс? Та Той и преди е изгонвал други бесове, но те не са задали този въпрос. Защо не са? И защо тъкмо сега?

В юдаизма също са се практикували изгонвания на бесове. Фарисеите и техните ученици често са изгонвали бесове. Исус също го казва в стих 27, когато пита фарисеите: „Чрез кого вашите възпитаници изгонват бесовете?”

В юдаизма, за да се изгони един бяс, е трябвало да се спази специален ритуал. В този ритуал първо е трябвало да се осъществи комуникация с бяса. Когато един бяс говори, той използва гласните струни на човека, когото владее. След като контактът бивал осъществен, трябвало да се попита и за името на бяса. И само след като се узнаело името, то можело да се използва, и с това име бясът можел да бъде принуден да излезе. При други случаи Исус използва този юдейски метод. Например в Марк 5:9 Исус пита: „Как ти е името?” Бясът отговаря: „ЛЕГИОН ми е името, защото сме мнозина.” Но един вид бесове юдаизмът не можел да изгони: този вид бяс, който прави човека ням, така че той да не може да говори. И ако той не може да говори, тогава не може да се осъществи и комуникация. Не можело да се установи и името на бяса, и по такъв начин той не можел да бъде изгонен. Но фарисеите поучавали: Когато Месия дойдел, Той щял да може да изгонва и такъв вид бесове. Това е второто от месианските чудеса. В стих 22 четем, че бясът, който Господ Исус изгонва, е точно от този вид. И затова хората задават въпроса: „Не е ли Той Синът Давидов?” В края на краищата тук Исус извършва точно чудесата, които – така те са били поучавани от детството си – само Месията е можел да извърши. Юдейският народ искал да зачекне този въпрос, но те не искали сами да вземат решението. Предпочитали да погледнат на своите водачи, за да вземат те решението вместо тях.

И днес, когато ние, евреите, които вярваме в Исус, споделим с нашите еврейски приятели защо вярваме, че Исус е Месията, винаги получаваме същото възражение: Ако Исус наистина е Месията, тогава защо нашите водачи не вярват в Него?

Сега фарисеите са изправени пред една алтернатива. Те трябва да избират в светлината на това месианско чудо и въз основа на въпроса от народа. Или трябва да обявят: Той е Месията, или, ако това не е Той, как тогава може да върши такива чудеса, каквито – както те самите са поучавали – само Месията би могъл да извърши.

В стих 24 фарисеите избират втората възможност за обяснение. Те обясняват, че Той не е Месията, а причината, поради която Той може да върши тези чудеса, е следната: Исус е обладан от най-главния бяс, Веелзевул. Това са две еврейски думи, които означават: богът на мухите.

Това сега става основанието за отхвърлянето на месианската претенция на Исус: Той не е Месията, тъй като е демонично обладан.

В стихове 25-28 Исус излага своята защита.

Първо: това не може да е вярно, тъй като би означавало, че в царството на Сатана има разделение („неединно”).

Второ: било е признато, че дарбата на екзорцизма е дарба на Святия Дух.

Трето: съгласно тяхната собствена теология това чудо доказвало, че Той е Месията.

Четвърто: то показва, че Христос е по-силен от Сатана и не е негов пленник.

След това в стихове 29-37 Той изрича едно осъждане на това поколение на Израел от Неговите дни. ТОВА поколение сега е станало виновно за непростимия грях. И този грях е отхвърлянето на присъстващия сред тях Месия с обосновката, че бил обсебен от демони. Това не е индивидуален, а национален грях, който е бил сторен от поколението по времето на Исус. И той не може да бъде приложен върху други еврейски поколения. Това не е грях, който би могъл да бъде извършен от един отделен човек, също както и това, че той не може да бъде извършен днес.

О н о в а  поколение подлежи сега на съд. И тъй като този грях е непростим, съдът също не може да бъде предотвратен. Този съд дошъл 40 години по-късно, през 70 година след Христа, с унищожението на Ерусалим и на храма и с разпръскването на еврейския народ по целия свят.

Ще видим, че от този момент нататък постоянно се появяват две важни думи: ТОВА ПОКОЛЕНИЕ, тъй като това поколение е станало виновно за един единствен по рода си грях.

В стих 38 виждаме, че фарисеите искат още едно знамение. Като че ли до сега Исус не е направил още нищо, за да докаже своето месианство. Той е извършил много чудеса, дори и тези, които те са били нарекли месиански чудеса. Въпреки всичко това те са отхвърлили претенцията Му за Месия. Затова Исус казва, че за това поколение няма да има повече други знамения, освен едно: знамението на Йона, което е знамението за възкресението.

До сега целта на Исусовите чудеса беше да бъде знамение за нацията, за да дойде нацията (Израел) до решение. Сега това решение е взето: Той не е Месията, защото е демонично обладан. Затова нацията няма да получи повече друго знамение с изключение само на това: знамението на Йона, което е знамение за възкресението. След като Исус е оповестил новия си начин на действие, касаещо знаменията, той продължава да изговаря думи на осъждение. Той споменава примера с две езически групи: народът на Ниневия и Савската царица (стихове 41-42). Тези езичници ще могат да устоят в деня на Страшния съд и ще прокълнат точно това юдейско поколение, тъй като то е извършило непростимия грях. И отново ударението пада на ТОВА ПОКОЛЕНИЕ. И това ще е така, защото тези езичници не са имали толкова много светлина (познание), за да носят отговорност, но те са откликнали на вика за покаяние. Но това поколение е имало целия Стар Завет, също и служението на Йоан Кръстител, който е оповестил скорошното идване на Царя, и дори и служението на самия Исус. Но въпреки всичката тази специална светлина (познание) те отхвърлиха Исус. И поради тази причина те се натовариха с една единствена по рода си вина.

Думите на осъждение приключват със споменаването на един нечист дух.

Този нечист дух напуска един човек, за да намери по-добра къща, в която да живее. Той търси известно време, но не намира нищо свободно. Тогава се връща при онзи човек, при когото е бил преди това и го намира все още свободен/празен. Затова той отново влиза в този човек, но не иска да остане сам. Поканва седем свои приятели, които да делят къщата с него. И последното състояние на този човек е по-лошо от първото, защото в началото той е бил обсебен само от един нечист дух, а сега има в себе си осем нечисти духа. Ключът към тази история е последното изречение в стих 45: „Също така ще бъде и на това нечестиво поколение” Ударението отново лежи върху ТОВА ПОКОЛЕНИЕ.

В началото на съществуването си това поколение било под римско господство. Въпреки това нацията била здрава. Ерусалим още съществувал и богослуженията в храма функционирали. Но 40 години по-късно Ерусалим и храмът трябвало да бъдат унищожени, а евреите – разпръснати. Следователно последното състояние на това поколение било по-лошо от първото. От този момент нататък същността на Исусовото служение се променя тотално. То се променя в четири области:

Първо: в областта на ЗНАМЕНИЯТА. Сега те вече не се дават, за да може нацията да вземе решение, а много повече за да се обучат дванадесетте ученика на новата задача, която поради  отхвърлянето на Исус те трябва да изпълнят.

Второ: в областта на ЧУДЕСАТА. Това вече не са чудеса за народните маси, а много повече са отговор на нуждите на отделните хора: и на тези отделни хора им е забранено да разказват на някого за това. До сега на един човек, който беше изцелен, му бе заръчано да разкаже всичко това, което Господ му бе сторил. Но от сега нататък им беше заповядано да си мълчат.

Трето: в областта на ПОСЛАНИЕТО. До сега Исус навсякъде бе провъзгласявал, че е Месията. Две глави по-рано, в Матей 10, Исус изпрати своите ученици, за да провъзгласят, че Той е Месията. Но от сега нататък им е наредено да не казват на никого, че Той е Месията.

Четвърто: в областта на ПРЕДАВАНЕТО НА УЧЕНИЕТО МУ. До сега Исус учеше народа толкова ясно и те можеха да го разбират. За пример може да се даде Матей 5-7. В края на дългата Му проповед на планината се съобщава, че народът ясно е разбрал какво Исус е казал и по какво се е различавал от фарисеите и книжниците. Но сега – със започването на следващата глава (Матей 13) – Исус вече не учи народа ясно (и разбираемо), а с притчи. В Матей 13:10 учениците питат: „Защо им говориш с притчи?” А Исус отговаря: Първата причина е, за да изясни истината на учениците. Но за народа истината трябва да остане скрита. По-късно, в стихове 34-35 се съобщава, че Исус вече говори на народа само с притчи. Но когато е бил сам с учениците Си, Той им е обяснявал всичко. Сега непростимият грях вече е извършен. И тъй като той не може да бъде простен, те няма да получат повече светлина.

От този момент нататък служението на Исус се променя във всичките тези четири области.

Виждаме, че сега Исус отива и извън страната. Той също така не желае юдеите да знаят, че Той присъства там. Защото сега целта Му е да обучи дванадесетте Си ученици. А когато говори на народа, това винаги става на език, който те не могат да разберат (притчи и т.н.). Защото от сега нататък това е Неговият метод... Сравни Матей 16:20

Сега стигаме до Йоан 9.

В стихове 1-2 се съобщава, че Исус е минал с учениците Си покрай един мъж, който бил сляп по рождение. Учениците му задават странен въпрос: „Учителю, поради чий грях, негов ли, или на родителите му, той се е родил сляп?”

Този странен въпрос се състои в следното: може би човек би могъл да разбере защо този мъж се е родил сляп – а именно поради греха на родителите му. Та нали законът казва, че Бог ще въздаде греха на родителите върху децата (Изход 20:5). Ето защо тази част от въпроса не е странна. Но учениците също така попитаха: „Съгрешил ли е този човек, така че да се роди сляп?” Как би могъл този човек да съгреши, преди да е бил роден и поради това да се е родил сляп?

Въпросът разкрива нещо за начина, по който са били обучавани учениците в юдейското училище. Във фарисейския юдаизъм ембрионът в утробата на майката има една добра и една лоша страна. И би могло да се случи така, че в утробата на майката лошата му страна да надвие над добрата, и така той да се ядоса на майка си и да я ритне. Това, човек да ритне майка си в утробата, било грях. Затова той е се е родил сляп. Във фарисейския юдаизъм всеки „дефект” бил причинен от специален грях, или от грях на родителите, или от грях на детето в утробата на майката.

Исус първо отрича истината на това учение. Нито той, нито родителите му са виновни за някакъв специален грях, поради който той да се е родил сляп. „...но за да се явят в него Божиите дела.” В стихове 1-11 ние виждаме как Исус изцелява сляпородения. В следващите стихове виждаме как поради това фарисеите отново са разгневени. Защо това изцеление е предизвикало такава реакция?

Защото това е третото от трите месиански чудеса. Има голяма разлика между изцеление на човек, който е ослепял, и изцеление на сляпороден човек.

И тъй като това е месианско чудо, фарисеите реагират. Първо разпитват изцеления, но не харесват неговите заключения. „Да, може би той изобщо не е бил роден сляп.” После извикват родителите му, които потвърждават: „Да, той е сляп по рождение.” Сега те се опитват да отрекат резултата и започват да разпитват мъжа още веднъж. В стих 24 те казват нещо странно: „Въздай слава на Бога; ние знаем, че този човек (Исус) е грешник.” Но обикновено човек не прославя Бог заради това, че друг съгрешава. Кой ще е този, който ще обикаля наоколо и ще казва: „Слава на Бога, той е грешник.” Но тук те вече не мислят логично. Сега изцеленият им задава въпрос. „Какъв е Той, не знам. Но обяснете ми това: аз съм сляп по рождение, а сега мога да виждам. Вие ме учехте, че това е чудо, което само Месията би могъл да стори.” Тогава те го питат: „Разкажи ни още веднъж цялата история, как Той направи това?” Но сега изцеленият казва нещо, което може би не е било много разумно. В стих 27 той ги пита: „Защо искате да чуете цялата история още веднъж? Да не би и вие да искате да станете Негови ученици?”  Никак не е било малко нещо да се каже това на фарисеите. Сега те започват да му се подиграват. „Може би ти си един от Неговите ученици, но ние сме Мойсееви ученици. Ние знаем, че на Мойсея Бог е говорил, а Този не знаем откъде е.” И тогава в стих 30 мъжът отговаря: „Това е чудно, че вие не знаете откъде е, но пак ми отвори очите.” И в стих 32: „А пък от века не се е чуло да е отворил някой очи на сляпороден човек.” Той им припомня собствената им теология: Онзи, който може да изцели сляпороден човек, е Месията.

Реакцията на третото месианско чудо е изключването на изцеления от синагогата.

Така ние разбираме ОСНОВНАТА ТЕНДЕНЦИЯ:

Реакцията на първото месианско чудо, изцелението на прокажения, беше началото на разследванията на Синедриона.

Реакцията на второто месианско чудо, изгонването на немия бяс, беше отричането на месианството с обосновката, че Исус бил обсебен от бесове.

Реакцията на третото месианско чудо, изцелението на сляпородения, беше изключването му от синагогата.

Нека сега разгледаме Лука 16:19-31.

По време на служението на Исус след Неговото отхвърляне фарисеите идват на редовни интервали при Него, за да искат още едно знамение. Но отговорът си остава все един и същ: за народа няма да има повече знамения освен едно, знамението на Йона, което е знамение за възкресението. За Израел ще дойдат три различни знамения – първо: знамението за възкресението на Лазар; второ: възкресението на Исус и трето: възкресението на двамата свидетели в последните дни. Преди обаче Исус да посочи това първо знамение на Йона, Той разказва историята за богатия мъж и бедния Лазар.

Във фарисейския юдаизъм се казва: Бог прави богат онзи, когото обича. Следователно богатството е било знак за божественото благоволение. Съгласно фарисейската теология богатият  бил на небето, а бедният – в ада. Но сега се случва обратното: двамата умират, богатият отива в ада (хадес), а бедният – в Авраамовото лоно. Това все още не е небето, а едно преходно място до момента, когато Исус ще умре за светиите. На това място (еврейски: шеол; гръцки: хадес) е имало две отделения: лошата и добрата страна. Те са можели да се виждат и да си говорят, но не са можели да се посещават взаимно. Единият е на мъки, а другият бива утешаван. Богатият моли за няколко капки вода, за да се разхлади. Но Авраам му напомня, че за бедния е невъзможно да премине от другата страна. Сега богатият го занимава мисълта за все още живите му братя. Той моли Авраам, бедният да бъде отново съживен. Той трябва да предупреди братята му, за да не дойдат на това място на мъки. Но Авраам казва: „Имат Мойсея и пророците, тях нека слушат.” Но богатият отговаря: „Те няма да повярват на Мойсей и на пророците, но ще повярват, ако някой възкръсне от мъртвите.” Тогава Авраам казва: „Ако не слушат Мойсея и пророците, то и от мъртвите да възкръсне някой, пак няма да се убедят.” Ако човек не вярва на Светото Писание, тогава и чудесата са безполезни.

Не е случайно, че името на паралитика е ЛАЗАР. Това не е същият Лазар, който бе възкресен. Но това е същото име. И чрез тази асоциация Исус вече предупреждава, че когато ще бъде дадено знамението на Йона, тоест на възкресението, то ще бъде отхвърлено.

И на това място ние идваме до Йоан 11.

Тук ни се дават 44 стиха, които детайлно ни описват възкресението на Лазар. Лазар не е първият човек, когото Исус възкреси от мъртвите, но другите сведения за възкресение са разказани с по три или четири стиха. И те са били съпреживяни само от неколцина и същите не би трябвало да разказват на другите за това. В случая с Лазар има много стихове. Защо това има значение? Защото това е знамението, което Исус е обещал на народа. И когато това знамение бъде дадено, тогава те трябва да реагират на него. И ако ги разберем, тогава ще разберем защо нещата се случват така, както се случват.

В първите пет стиха донасят на Исус новината: Лазар е болен. Причината за това известие е следната: Исус трябва да дойде при Лазар, преди той да умре.

Когато обаче Исус чува, че Лазар е болен, Той не предприема нищо. В стих 6 ни се съобщава, че Исус остава на същото място тъкмо поради болестта на Своя приятел. Необходимо е Лазар да умре. След смъртта му Исус се отправя на път. Когато пристига до целта, Лазар е вече мъртъв от четири дни. Споменаването на „четирите дни” е от значение, защото според юдейската традиция духът на умрелия се носи над тялото му в продължение на три дни. И през тези три дни все още има някаква възможност за съживяване. Но на четвъртия ден духът слиза долу. В този момент вече не съществува възможност за съживяване. Следователно съгласно юдейската традиция това, което сега се случва, не може да бъде отхвърлено пренебрежително, все едно е просто съживяване.

В стих 42 Исус ясно ни разказва, за кого се е случило чудото. То се е случило заради народа. И когато това знамение бъде дадено, тогава те трябва да реагират на него. Сега, когато Лазар е възкресен и е дадено първото знамение на Йона, много евреи повярват. Но втората им реакция е да хукнат при фарисеите, за да съобщят за това събитие. Тъй като те много добре знаят, че това е знамението, което Исус им е обещал, те трябва също така и да реагират.

И сега в стихове 47-53 Синедрионът се събира. Сегашното им решение в значителна степен надхвърля решението от Матей 12. Там те отхвърлят само месианските му претенции. В Йоан 11 обаче те решават да наложат на Исус смъртно наказание. И главният отговорен  (водачът) за това решение на Синедриона е първосвещеникът.

Следващото нещо, което се случва сега, се намира в Лука 17:11-19. Сега Исус изцелява десет прокажени и ги изпраща при първосвещеника. Тук можем да констатираме нещо като божествен хумор. Преди Исус бе изцелил само един прокажен. След това Синедрионът започна своите разследвания. Това именно беше едно месианско чудо. И сега тъкмо при този, който е успял да накара Синедриона да иска да убие Исус, биват изпратени десетима прокажени. Десет пъти повече от преди! Сега първосвещеникът трябва да разследва и това чудо. Десет пъти повече сега той трябва да потвърди изцелението на десетима прокажени. Десет пъти повече той трябва да признае, че Исус е извършил това чудо. Десет пъти повече той получава свидетелството, че Исус е Месията, въпреки че Исус е отхвърлен от първосвещеника (Синедриона).

Накрая ще разгледаме и Матей 23.

В цялата тази глава Исус предупреждава хората за водачите на Израел. Седем на брой „горко” биват изговорени за фарисеите. В тях ние виждаме следните съответствия: първото и последното „горко” касаят един и същ грях. В първото „горко” в стих 13 фарисеите биват осъдени заради две неща: първо – те отхвърлят Неговото месианство и второ – те довеждат и целия народ дотам, да отхвърлят месианството на Исус.

След това идват второто, третото, четвъртото, петото и шестото „горко”, които касаят всичките специфично фарисейски, лицемерни грехове. И тогава в стих 29 Исус стига до седмото „горко”. Там Той казва като квинтесенция: за всичко, което се е случило до сега, са отговорни те, включително и за целия Стар Завет. След това в стих 35 Исус назовава имената на две личности. Защо тъкмо тези двете? Юдейската последователност на Стария Завет се различава от нашата. Исус естествено използва юдейската, а не модерната християнска последователност. Първата книга в еврейската Библия е същата като при нас – Битие. Но последната книга не е Малахия, а 2 Книга на летописите. АВЕЛ се намира в Битие, а Захарий в последната книга, във 2 Книга на летописите. Следователно с други думи Исус казва: Вие сте отговорни за цялото писание, от Битие до 2 Книга на летописите, или както ние днес бихме казали: от Битие до Откровение.

Забелязваме ли кой е виновен съгласно стих 36? „Истина ви казвам: Всичко това ще дойде върху това поколение.” ТОВА ПОКОЛЕНИЕ ще бъде виновно за всичката пролята кръв на старозаветните светии. И това поколение е станало виновно и за този единствен по рода си, непростим грях.

В стихове 37-39 Исус завършва публичното си служение с един вопъл. В стих 37 Той обобщава Своето служение за Израел по следния начин: Колко често Той е искал да даде на Ерусалим обещаната от пророците закрила, но те не са пожелали. И затова сега според стих 38 техният дом, храмът, ще бъде разрушен. И след това в стих 39 Исус казва още нещо важно: От сега нататък те няма повече да Го видят, докато не кажат: „Благословен, Който иде в Господното име!”

Тези последни думи представляват цитат от един месиански псалм: псалм 118:26. Равините са знаели това и затова са поучавали, че когато Месия дойде, Той ще трябва да бъде посрещнат с тези думи: „Благословен, Който иде в Господното име!” Решаващият момент тук е: Така, както някога юдейските водачи са довели народа дотам, да отхвърлят Исус, точно така водачите един ден трябва да доведат народа до приемане на Исус. Исус няма да се завърне до тогава, докато евреите не Го помолят да се завърне. Някои от вас сигурно знаят разликата между ГРАБВАНЕТО и ВТОРОТО ПРИШЕСТВИЕ НА ИСУС (завръщането). За грабването, което може да се състои по всяко време, няма предварителни условия. Но ЗАВРЪЩАНЕТО на Исус, когато Той ще дойде, за да изгради Своето хилядагодишно царство, може да се състои едва тогава, когато еврейският народ ще Го очаква като своя Месия. И така националното освобождение на Израел е предпоставка за второто пришествие на Исус.

Допълнение към записките на пастор Юрген Найдхард

КАКВО ОЗНАЧАВА ПОХУЛВАНЕТО НА СВЯТИЯ ДУХ?,

Александър Зайбел

Още преди повратния момент в Матей 12, в Матей 9:32 четем как при Исус е доведен един ням човек. „И след като бе изгонен бесът, немият проговори; и множествата се чудеха и думаха: Никога не се е виждало такова нещо в Израиля.” (стих 33) Никога! Тук виждаме нещо единствено по рода си, което Исус подчертава още в Йоан 15:24. Месията е вършил дела, които никой друг не е сторил.

Подобно на записаното в Матей 12 фарисеите отхвърлят силата на това чудо с обвинението, че злите духове били изгонени от техния началник (стих 34).

В много петдесятни и харизматични кръгове се застъпва представата, че ако едно Божие чудо се припише на дявола, това било похулване на Святия Дух. Ако това е така, нашият Господ би трябвало още тук (Матей 9:34) да говори за непростимия грях. Но тук не четем нищо подобно. Той продължава да действа между народа до тогава, докато накрая в Матей 12 се стига до разрива с фарисеите след седмото им възражение.

Според Йоан 16:9 в Божиите очи грехът е отказът да се вярва в Исус. Именно това е от решаващо значение: ще приеме ли Израел Месията или не, ще повярват ли в Него или не? В лицето на Исус и на Святия Дух Бог толкова много се е снижил, че е извършил точно тези чудеса, които според тяхната по-скоро произволна дефиниция никой друг не би могъл да извърши освен самият Месия. Бог е бил толкова отзивчив  към тях, подобно на случая с Тома неверни.

Но този, който отказва да вярва в Христос, също като книжниците по времето на Исус, за него няма надежда. Ето защо един вярващ изобщо не може да похули Святия Дух – та той отдавна е помирен с Бога. Освен това правото да говори за това похулване има само Господ, тъй като Той е съдията. Апостол Павел, който бе съден от плътските християни (1 Кор.9:3), никога не намекна, че сега противниците му са извършили непростимия грях. В противен случай един човек буквално безмилостно би проклел друг човек, а това не се полага на никой друг, освен само на живия Бог.

Подобен случай, при който едно поколение пропуска милостта на Бог, не се случва на народа на Израел за пръв път. След бунта на съгледвачите, които са разузнали обетованата земя, живият Бог заявява: „Понеже от всички тия мъже, които са виждали славата Ми и знаменията, Които извърших в Египет и в пустинята, и са Ме раздразвали до сега десет пъти, и не послушаха гласа Ми, наистина ни един от тях няма да види земята, за която се клех на бащите им, нито ще я види един от ония, които Ме прзряха.” (Числа 14:22-23).

За това поколение историческият час за спасение е отминал безвъзвратно. След това те са можели да правят и да изоставят каквото си искат, но след това „похулване”  Божията присъда е била окончателна, подобно на Матей 12:31-32. Изключение правят само Исус Навиев и Халев. Дори и на Мойсей не е бе позволено да влезе в тази земя.

И поколението, което е изпитало Божия съд по време на вавилонското изгнание, се е намирало в подобно състояние от решаващо значение. Толкова много невинна кръв била пролята, че Бог не искал повече да прощава и допуснал разрушаването на храма, тогава от вавилонците, а векове по-късно от римляните. „При все това, обаче, Господ не се върна от яростния Си и голям гняв; защото гневът Му пламна против Юда поради всичките предизвикателства, с които Манасия беше Го разгневил” (4 Книга на царете 23:26) „...а още поради невинната кръв, която бе пролял, като напълни Ерусалим с невинна кръв, така че Господ отказа да му прости.” (4 Книга на царете 24:4)

Да се върнем в Матей 12. След като Исус издава тази присъда, фарисеите и книжниците идват и молят за знамение (стих 38). Но Господ отказва да стори това. Той се отвръща от Израел въз основа на искането за знамение и в следващите стихове говори за съда, който ще дойде върху това поколение (стихове 41-42).

От Матей 13 нататък започва служението на отхвърления Цар. Той, който „бе дошъл за изгубените овце на Израилевия дом”, тук всъщност би трябвало да напусне света. Но фактът, че Господ продължава да работи, показва, че Бог има план не само за Израил. В стихове 3-9 четем първата притча на Исус, и то притчата за сеяча и Словото (стих 19). И тук намираме известно загатване за новото време на спасение. Сега в центъра стои Словото и Господ набляга на това: „Който има уши, да слуша.” (стих 9).

От въпроса на учениците „Защо им говориш с притчи?” разбираме, че това действително е била първата притча, но тази форма на работа на Исус още им е била чужда. Отговорът на Исус: „Защото на вас е дадено да знаете тайните на небесното царство, а на тях не е дадено.” (стих 11). Сега вече духовните истини се разбират през разума > чрез Словото > със сърцето. Новият Завет има и тайни, и той вече не е толкова явен както за старозаветния народ Израил.

„Защото който има, нему ще се даде, и ще има изобилие.” (стих 12а). За кого се отнася това? За учениците, които следват Исус. На Петдесятница заедно със Святия Дух те получават и пълнотата. „...а който няма, от него ще се отнеме и това, което има.” (стих 12б). Кой се има предвид тук? Израил. Те са имали храма, жертвоприношенията, свещеничеството, обещаната земя и т.н. Всичко това им е било отнето. Не останал камък върху камък. Всичко изчезнало и евреите били разпръснати между всички народи. „Затова им говоря с притчи, защото гледат, а не виждат; чуват, но не слушат, нито разбират.” (стих 13) Доказателство са предходните глави. Това поколение видя как бе изцелен сляпороденият човек. Те видяха как бе изцелен прокаженият. Те чуха как немият изведнъж проговори, и въпреки това те не Го разбират и отхвърлят своя Месия.

„Виждащо око и чуващо ухо” казва този стих. Израел е засегнат както в областта на окото, така и на ухото. Те са имали както Словото, така и знаменията. Както е известно, евреите питат за знамения. Но като преобраз за църквата в споменатата вече първа притча ние четем само: „Който има уши, да слуша!” Нека да вземем под внимание и Откровение глави 2-3, седемте послания до църквите в Мала Азия, където Господ използва седем пъти същата формулировка.

След присъдата над това поколение в стихове 43-45 на Матей 12 Господ показва как ще дойде този съд. Злият дух е напуснал къщата си, тоест Израил. След като се връща, „той я намира празна, пометена и наредена.” (стих 44) Как така пометена и наредена? Йоан Кръстител, както и нашият Господ са предизвикали едно движение на покаяние, и злият дух е бил изметен, а къщата наредена. Как така празна? Месията бе отхвърлен. Тогава на този род ще му стане по-зле от преди, защото това е божествен принцип, че след известно закоравяване Бог повече не възпира злите духове или дори ги изпраща за съд (3 Книга на царете 22:20-21).

Нещо подобно се разиграва и сега пред очите ни със съвременното западно поколение, което все по-явно отхвърля Божието Слово. Същевременно виждаме и нарастващ прилив на окултизъм.

В стихове 46-50 на Матей 12 четем историята за истинските роднини на Исус. Майка му и братята му искат да говорят с Него, но той отказва. „И като простря ръка към учениците Си, рече: Ето майка Ми и братята Ми! Защото, който върши волята на Отца Ми, който е на небесата, той Ми е брат и сестра, и майка.” (стихове 49-50)

Защо това стои именно тук? То показва в типологически пророческо изложение отхвърлянето на Израил, на този род, респективно на това поколение. Защото според Стария Завет те са принадлежали към Божия народ въз основа на видимата принадлежност, въз основа на видимото обрязване. За да е избран, за да е член на народа на Завета, човек е трябвало да е евреин, тоест да е плътски родственик на Исус. Точно този Стар Завет обаче бива предварително прекратен с изявлението, че това поколение е похулило Святия Дух.

След това обаче най-близките роднини на Исус искат да говорят с него, тоест хората, които от момента на сключването на Стария Завет представляват Божия народ в най-висша форма, а именно братята, сестрите и майката. Но той отказва, защото това вече не е валидно в новозапочващото спасително време. В Новия Завет, за който тук се загатва алегорично, не е валидна вече роднинската принадлежност, а това, че сега ние сме родени от Бог, ако вършим волята на Отца в небесата. Сега ние сме духовните братя, сестри или майки на Исус. Човек може да е толкова близък родственик на Исус, но въпреки това той трябва да е новороден. Старата плътска връзка, респективно обрязването, вече не важи.

С това от Матей 12 към Матей 13 в известно отношение има един преход от Израил към нациите, от знамението към Словото, от видими към невидими, от плътски към духовни връзки. Стихът, който и в посланията най-ясно потвърждава това, е 2 Кор.5:16. „Затова, отсега нататък ние не познаваме никого по плът; ако и да сме познали Христа по плът (Стар Завет, забележка), пак сега вече така Го не познаваме. Затуй, ако е някой в Христа (Нов Завет, забележка), той е ново създание; старото премина; ето, всичко стана ново” (стих 17).

Исусовите братя и сестри, и майка Му са Го познавали по плът. „Сега не е вече така”, обяснява Павел. Тук също така може да се види един преход от видимите към невидимите реалности, от виждането към вярването (2 Кор. 5:7). Затова и в един по-тесен смисъл няма вече апостоли, защото съгласно дефиницията апостолът е познавал Исус по плът, респективно виждал Го е с очите си (1Кор. 9:1; 1 Йоан 1:1-3 и др.).

Сега, в Новия Завет, човек трябва да е в Исус, и той е такъв не чрез плътското раждане, а чрез новото рождение, както това изрично показва цитираният вече по-горе стих от 2 Кор.5:17.

Бих искал да приключа със следното разяснение. В същата глава 12 на Матей, която на места е разгледана по-подробно, и в която Израил отхвърля божествеността на своя Месия, Словото по друг начин ни представя Месията в Неговото неизследимо величие.

На гръцки език Месия е Христос, Помазаникът. В старозаветно време са били помазвани царете, свещениците и пророците. В Матей 12:6 Исус заявява: Тук има нещо по-голямо от храма.” Храмът, както е известно, е бил във връзка със служението на свещениците. Следователно тук има нещо повече от храма, тук с други думи има нещо повече от свещениците.

В Матей 12:41 Господ казва: „Ниневийските мъже ще се явят на съда с това поколение и ще го съдят, защото те се покаяха чрез Йоновата проповед; а ето, тука има повече от Йона.” Йона е бил пророк. И в следващия стих четем: „Южната царица ще се яви на съда с това поколение и ще го осъди, защото тя дойде от краищата на земята, за да чуе Соломоновата мъдрост; а ето, тука има повече от Соломона.” Соломон, както е известно, е бил цар, и то най-блестящият цар на всички времена. Сега тук има нещо повече от свещениците. Нещо повече от пророците, нещо повече от царете. Тук е истинският Помазаник, тук е истинският Месия. В същата глава, в която Израил бива отхвърлен за известно време, Словото още веднъж ни показва Месията в Неговото величие и красота. Той е по-велик, Той е по-издигнат, Той е по-богат, Той е повече от всички и всичко. Нека чрез Божието Слово и за нас Господ на великолепието да стане наново скъпоценен в Своята неповторимост и неизмерима пълнота. Нека отново да осъзнаем колко богато сме обдарени чрез Божието Слово.

Източник: http://www.alexanderseibel.de

Превод: Ваня Ямалиева

КОРАНЪТ МЕ ДОВЕДЕ ПРИ ХРИСТОС

                     КОРАНЪТ МЕ ДОВЕДЕ ПРИ ХРИСТОС 

                       (интервю с бившия имам Марио Джозев)

 

 Искам да ви представя бившия имам Марио Джозев, който станал християнин след изучаването на Корана. Това започнало, когато един човек го попитал: „Кой всъщност е Исус?“ Марио се опитал да изясни какво говори Корана за Исус и сравнил Исус с Мухамед. След известно време осъзнал, че Коранът поставя Исус по-високо от Мухамед. След като Марио станал християнин, неговото семейство се опитало да го убие, но Бог му помогнал да избегне тази ситуация.
Марио Джозев: „Моите предци са родом от Турция, но те се преместили и се заселили в Индия, на юг, щат Керала. Когато майка ми беше бременна с мен, тя развила вътрешно-утробна инфекция и всички доктори й казвали, че ще умра още в утробата. Но тя не се прислушала към съветите им. Молела се на Аллах и казала: „Аллах, животът ти принадлежи и знам, че можеш да го подариш. Ако ти ни подариш това дете, то аз ще го посветя на теб.“ Това била нейната жертва. По чуден начин въпреки, че всички мислели, че ще умра, аз се родих. Аз бях посветен на Бог и служех в джамия като имам и веднъж в една проповед казах, че Исус Христос не е Бог. За мен Бог беше само Аллах, вярвах, че той никога не е бил женен, т.е той не е можел да има никакви синове. Аз говорех, че Исус не е Бог и тогава един от присъстващите ме попита: „ Кой всъщност е Исус?“. Аз проповядвах, че Той не е Бог, но въпросът така или иначе оставаше. За да разбера Кой е Той, прочетох целия Коран отново 114 сура, 6666 аятов. Четейки Корана намерих, че името на пророк Мохамед се споменава само 4 пъти, а името на Исус го намерих на 25 места. Бях смутен от това, защо Коранът отдава такова значение на Исус? И второ, не можех да намеря в Корана нито едно женско име, нито името на майката на пророка Мохамед, нито на жените му или децата му. В корана има само името на майката на Исус Мариа (Мариам). След като прочетох сура 3 (ал Имран) от 45 до 55 аятов, намерих 10 потвърждения в Корана за Исус. Първо Коранът говори, че Исус е Словото на Аллах (Сура 3 аят 45, Сура 4:171). Второ, че Исус е Духа на Аллах (Сура 4:171). Трето Иса Масих означава Исус Христос – Месия (Сура 3:45, 4:157). И така Коранът говори, че Исус е Словото Божие, Божия Дух и Месия (Христос). След това Коранът казва, че Исус разговарял вече два дена след раждането, съвсем мъничък. Коранът също казва, че Исус е сътворил жива птица от кал. Той взел малко глина, оформил една птица, вдъхнал в нея и тя оживяла. Така разбрах, че Той може да дава живот. Той го е вдъхнал в глината (Сура 3:49). Коранът казва, че Исус изцелил сляпороден и прокажен и че също съживявал и мъртви (Сура 3:49). В Сура 3:55 се казва, че Исус е възлязъл на небето и че ще се върне отново. Когато открих всичко това, размишлявах, какво говори Коранът за Мухамед. Според Корана Мухамед нито е Словото Божие, нито Божия Дух, нито Месия, не е говорил два дена след раждането, не е сътворявал жива птица от глина, не е изцелявал болни, не е възкресявал мъртви, сам той е починал, съгласно исляма той не е жив и никога няма да се върне. Тоест множество различия между тези двама пророка. Аз тогава не го назовавах Бог, мислейки, че е пророк, но се оказа, че е по-велик от Мухамед. Веднъж отидох при моя учител, който ме учеше 10 години в Арабския колеж и го попитах: „Как Бог сътвори вселената?“ Той отговори: „Бог сътвори вселената чрез Словото Си“. Тогава го попитах: „Божието Слово Създател ли е или създание?“. Коранът казва, че Исус е Словото Божие и ако моят учител каже, че Словото Божие е Творец, то означава, че Исус е Творец и мюсюлманите трябва да станат християни. Ако каже, че Словото е творение, тогава той ще се окаже в капан. Защо? Защото той каза, че всичко е създадено чрез Словото, но ако каже, че Словото е творение, то чрез какво е създадено Словото? Така той не можа да каже, че Словото е Творец, но и не можеше да каже, че е творение. Той се разсърди и ме изтласка от стаята казвайки: „Словото нито е Творец и нито е творение, а ти се махай от тука!“ Когато той го заяви аз му казах: „ Словото не е Творец, нито творение - поради това християните казват, че Словото е Божия Син“. Тогава той каза, че ако Словото е Синът Божий то аз съм длъжен да му покажа жената на Бога, тъй като без нея няма шансове да има Син. Тогава му показах части от Корана, където пише, че Бог може да вижда без да има очи, да говори без да има език и да чува без да има уши. А, ако това е така, то Бог може да има Син и без жена. И така имах солиден аргумент и знаете ли какво направих в края на краищата? Взех Корана си, сложих го на гърдите си и казах: „Аллах, кажи ми какво да направя? Коранът ти казва, че Исус до сега е жив, а Мухамед мъртъв. Ти ми кажи кого да приема“. След молитвата отворих Корана полагайки се изцяло на Аллах и открих Сура 10 аят 94. Там е написано: „Ако ти се съмняваш в това, че Ние те изпратихме, то попитай тези, които четат Писанието (Библията) преди тебе. И ето, при теб се яви истината от твоя Господ. Не бъди в числото на съмняващите се.“ Тоест ако ме попитате кой ме направи християнин, то това не са някакви отци, сестри, епископи, кардинали, дори не и папата Римски, но Коранът ме обърна към християнството. Така после прочитането на това, реших да изучавам Святата Библия. Отидох в религиозния център в Индия (Divine Retreat Center). В процеса на изучаване на Библията много стихове се отнасяха за мен. В първия ден когато прочетох от Йоан първа глава от първи до 14 стих: „ В началото беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог бе словото….и Словото стана плът..“ И така моят Коран казва, че Исус е Божието Слово и Библията потвърждава същото. Намирах ги твърде идентични и бях щастлив да знам, че се нуждая както от Библията така и от Корана. Един ден се чувствах християнин, един ден мюсюлманин, имах нужда и от двете Книги. Мислейки така, аз прочетох още един стих от Йоан 1:12. Прекрасни слова за това, че всички които приемат Исус, Той им дава власт да станат Божии чеда. Знаете, че във всички аятах на Корана Аллах нарича хората роби, а себе си Господар и Владика. Господарят не може да обича своя роб, а робът не може да обича своя господар. На мен не ми харесваше, че ме наричат роб, но Коранът казваше така. Но когато чух стих 12 на Йоан първа глава, за това че ако вярваме в Исус, той ни дава власт да станем Божии чада, веднага си казах, че се нуждая от Исус, понеже винаги съм искал да бъда Божие дете. От тогава започнах да наричам Бога Отец. Преди не знаех, че можех да Го наричам „Отче“. Исус е учиеше на арамейски език молитвата : „Отче наш, Който Си на небесата“. Той е казвал „абба“ на арамейски, което значи „Отче наш“. Не мога да изразя радостта си, когато наричам Бог мой Отец. Когато мисля за Него, че е Творецът на вселената и е мой баща, то не мога да опиша с думи радостта си. Поради това реших да приема Исус. Когато баща ми се прибра и узна за това, беше ужасно, той ме преби, кръв течеше от носът ми и аз загубих съзнание. След това ме доведе у дома, не знам как, не помня, тъй като бях в безсъзнание. Събудих се гол в една малка стая, като ръцете и краката ми бяха здраво завързани и дори не можех да говоря, поради това, че в очите ми, носът и устата имах посипан прах от чили (пипер) и на всяка рана от моето тяло те изсипваха от този прах за да гори. Те го направиха така жестоко, понеже на повече от 18 места от корана пише: „Сражавайте се с неверниците“, а в някои аятах са написани да се убиват тези, които отхвърлят и се противопоставят на исляма (Сура 8:12-13, 8: 39, 9:5, 9:29, 47:4 и др.). Баща ми се подчиняваше на Корана и искаше да направи нещо. През следващите два дена не ми даваха нито вода, нито храна. Бях слаб и обезводнен. Когато устните ми се напукаха, аз се опитвах да облизвам кръвта за да намокря изсъхналото си гърло. Тогава брат ми дойде и се изпика върху мен. Нашите ми казаха, че това е наказанието ми за вярата ми в Христос. След много дни без вода и храна, стомахът ми се сви, тялото ми отслабна, започнах да губя паметта си. От отсъствието на вода и храна не осъзнавах нищо повече. Бях като мъртвец. Не помня колко дни, може би 20 продължи това, но веднъж баща ми дойде, развърза ме, но аз не се свестих. Силно ме хвана за гърлото за да разбере дали все още съм жив. Не можех да дишам, отворих очи и видях огромен нож в ръцете му. Баща ми ми каза: „ Това е последният ти миг и няма надежда. Ще ти позволя да живееш само тогава, когато призовеш Аллах. Ако ти е нужен Исус, то тогава ще те убия!“ . Знаех, че когато бях в утробата на майка ми, всички казваха, че ще умра, но семейството ми ме обичаше и се молеха да получа живот. А ето сега искаха да ме убият. Познавах добре баща ми и той щеше да ме убие. Когато разбрах, че това е последния ми миг, аз знаех едно, че Исус умря, но възкръсна. Ако вярвайки в Исус умра, то и аз ще получа живот. Радостта е само в това и по-добре да се умре за Исус (Откр.14:13). Когато се реших на това, изведнъж на челото ми падна светлина, като лунна, и сякаш електрически ток премина през вените ми. От някъде навлезе такава енергия в тялото ми, костите ми, че не можех да се контролирам. Отместих ръката на баща ми от гърлото ми и извиках „Исусе!“. Когато извиках името Му, баща ми падна на земята. Когато той падна, държейки ножа в ръце, на гърдите му имаше огромна рана от която изтичаше кръв, а от устата му пяна, той викаше и всички бяха в шок, майка ми, братята ми, сестрите ми. Те не разбираха какво се случва, мислеха, че баща ми умира, отнесоха го бързо в болница, забравяйки вратата на стаята ми отворена. Намерих сили, това не мога да си го обясня, след толкова много дни без вода и храна, скочих, облякох дрехите на баща ми, хванах такси и заминах. Таксиджията се оказа християнин, купи ми по пътя вода, сок и храна. Той знаеше за моята борба и ме закара в Potta (християнски център) и до сега си общуваме. Той е мой добър приятел, т.е отново се озовах в Центъра. В онзи ден действително разбрах, че моят Исус е жив и до днес. Когато извиках към Него в нуждата си, Той ме спаси! Това означава, че Той е тук, дори и сега когато разговарям с вас. В това е животът ми, Той е на всякъде. След обръщането ми изминаха 18 години. Никога не си мислех, че мюсюлманите ще ме оставят да живея 18 години. Дори проповядвах в Близкия Изток, където са арабите, но нищо не ми се случи. Това означава, че моят Исус е жив и ме защитава.“
„Животът ви и до сега е в опасност? Тези хора се опитват да ви убият?“ „Да и след този случай те се опитваха много пъти да ме убият. След всичко, нямам връзка със сестрите ми, които много обичам, с майка ми, която също обичам, но нямам надежда. Това е казано по човешки „няма надежда“, защото Бог може за един миг да се докосне до тях и аз се моля за това. Дори те да не приемат християнството, аз постоянно се моля: „Исусе вземи ги в Рая, аз се нуждая от тях“. „ И вие не се боите да умрете?“ „ Не! Никога! И вие не трябва да се страхувате. Страхът от смъртта в същността си е глупост. Ако вие вярвате в Мухамед и при това умрете, знаете ли какви са вашите дела? Пророкът умря и е бил погребан, и ние не знаем къде е той сега. Ако вярвам в него и умра, то не знам къде ще отида. Но Христос умря и възкръсна (Рим.8:34). Така че имам надежда, че ако умра в Исус Христос, то ще възкръсна. Най-добре е да имаме увереност в смъртта и тя трябва да бъде в Исус. Исус ясно е казал: „ Отивам в дома на Отца Ми…в дома на Отца Ми има много обиталища (Йоан 14:1-12). Отивам да ви приготвя място и когато ви приготвя място ще дойда отново и ще ви взема при себе си (Йоан 14:23). И аз съм толкова щастлив, че моят Исус ми приготвя място. Когато Той завърши, Той ще дойде за мен и ще ме вземе при Себе Си. Домът ми трябва да е голям, защото през всичките 18 години мюсюлманите се опитваха да ме убият, но не можаха, значи строителството още продължава  Когато всичко ще бъде готово, Той ще се върне за мен. Само тогава мюсюлманите ще могат да ме убият, но сега никой не може. Не се страхувам от смъртта, това е факт. За да имате вечен живот ви е нужен Исус (1Йоаново 5:12). За да достигнем Рая, ни е нужно да се покаем от греховете ни, да приемем Исус Христос като Бог и Спасител, Който умря за нашите грехове. Исус е единственият път към небето (Йоан 3:16, Йоан 14:6)