ГОРДОСТТА, Ричард Бакстър (1615 - 1691г.)

https://www.youtube.com/watch?v=Oo6f6bicrEE

Гордостта

Ричард Бакстър (1615 - 1691 г.)

Един от нашите най-отвратителни и явни грехове е ГОРДОСТТА. Това е грях, който има голяма власт и над най-добрите пастири – грях, който е по-отвратителен и непростим у нас, отколкото у другите. Гордостта до такава степен доминира в някои от нас, че насочва нашите разговори, избира нашите приятели, определя нашето държание и слага отпечатък върху думите ни. Тя пълни умовете на хората с амбиции и планове, внушава им злобни и завистливи помисли срещу тези, които им пречат или по някакъв начин засенчват и възпрепятстват техния успех и известност. Какъв постоянен спътник и тираничен господар, какъв коварен и подмолен враг е грехът на гордостта! Той принуждава хората до тъкача, продавача на платове и шивача, като им избира плата, кройката и модела. Ако не бяха под властта на този тираничен порок, много по-малко служители щяха да се надуват с модерните си прически и външност. Но това не е всичко, нито пък най-лошото. Уви! Колко често гордостта ни придружава при нашите научни занимания, стои редом с нас и върши нашата работа! Често избира темата на проповедта ни и още по-често думите и стила ни. Бог ни заповядва да говорим ясно, за да ни разбират простите, и да бъдем толкова убедителни и строги, че да смирим и променим закоравелите им сърца. Но гордостта стои и се противи на всичко и си играе своите шеги. Тя разваля вместо да усъвършенства, и с красиви но безсъдържателни изрази и думи унищожава проповедите ни.


Сякаш един принц трябва да е маскиран като актьор или шут. Тя ни убеждава да изрисуваме стъклото на прозореца, за да бъде замъглена светлината, да говорим на хората неща, които не разбират, и да им докажем, че можем да проповядваме без никакъв резултат. Ако имаме един ясен и изобличителен откъс, тя притъпява и намалява силата на нашето проповядване под предлог, че изглажда остротата и премахва излишните неща. Когато Бог ни е натоварил да се занимаваме с най-значимия въпрос в живота на хората и да ги увещаваме с всички сили за спасението им, този отвратителен грях владее напълно положението, като осъжда най-святите Божии заповеди и ни казва: “Какво! Нима ще накараш хората да мислят, че си луд, за да се подиграват, че говориш екзалтирано и яростно като някой фанатик? Не можеш ли да проповядваш по-кротко и сдържано?” И така твоята гордост сътворява много човешки проповеди. А делата на гордостта са дела на дявола. И лесно можем да се досетим какви проповеди ще съчини дяволът и с каква цел. Защото дори източникът на дадена тема да е Бог, ако формата и начинът на нейното поднасяне, както и нейната цел са дело на Сатана, не можем да очакваме успех.

И когато гордостта е автор на проповедта, тя ни придружава на амвона, определя нашия тон, вдъхновява ни как да я поднесем, отминава неприятните въпроси, колкото и да са важни, и ни кара да търсим суетната човешка похвала. Накратко казано тя кара служителите и в богословските си занимания, и в проповедите си, да търсят своето и да отхвърлят Бога, когато би следвало да търсят Божията слава и да го кажат, за да е угодно на Бога и да принесе най-голяма полза?”, тя ги кара да си задават следния въпрос: “Как да проповядвам, че да се харесам на всичките си слушатели и хората да разберат какъв образован и добър проповедник съм?” И когато свършат да проповядват, гордостта ги придружава и у дома, подтиква ги да се интересуват дали са заслужили човешкото одобрение, вместо да са успели в спасяването на души. Ако не се срамуваха, щяха да попитат хората дали са ги харесали, за да изпросят техните похвали. Ако узнаят, че са високо оценени, се радват, сякаш са постигнали целта си, но ако разберат, че другите ги възприемат като обикновени и слаби хора, изпитват дълбоко разочарование, сякаш са пропуснали наградата, която са очаквали.

Но и това не е всичко, нито пък е най-лошото. Благочестивите служители толкова живо се интересуват от популярността и от човешкото одобрение, че завиждат на способностите и славата на своите събратя, които са предпочитани пред тях, сякаш са отнели тяхната похвала, за да я дадат на друг. И сякаш Бог им е дал Своите дарове, за да бъдат украшения и декорация на тяхната личност и да си спечелят слава в този свят, а всички Негови дарове, с които е дарил други хора, трябва да се стъпчат и охулят, щом са решили, че са пречка за собствения им успех! Възможно ли е един светия, проповедник на Христа, да завижда на друг служител, в когото се е изобразил Христос и да злослови срещу даровете му, достойни за похвала, само защото му се струва, че засенчват неговата слава? Не трябва ли всеки човек да благодари на Бога за дарбите на своите братя, не само защото самият той участва в тях, както кракът се ползва от водачеството на окото, но и защото неговите собствени цели могат да се постигнат от дарбите на неговите братя, също както от неговите собствени? Защото ако Божията слава и благото на Църквата не са Негова цел, той не е християнин. Нима някой работник ще клевети друг, защото му помага да върши работата на своя господар? И все пак колко разпространено е това отвратително злодеяние сред Христовите служители! Те тайно могат да опетнят името на хората, които се изпречват на пътя им, и ако ги е срам да го направят явно и открито, за да не се покажат като лъжци и клеветници, след като не могат да отправят обвинения, те ще говорят косвено, завоалирано, със злонамерени намеци, пораждайки подозрения. Някои стигат до там, че не искат някой по-способен от тях служител да проповядва на техния амвон, за да не получи повече похвали. Ужасно е, човек, който има поне малко страх от Господа така да завижда на Божиите дарове и да предпочита неговите плътски слушатели да останат непокаяни и спящи – несъбудени, само и само това дело да не бъде извършено от друг служител, който да получи по-голямо одобрение. Нещо повече, този отвратителен порок дотолкова владее някои големи църкви, които се нуждаят от помощта на няколко проповедници, че на много места едва ли можем да накараме и двама равнопоставени пастири да живеят заедно в любов и мир и с кротост да вършат Божието дело. С изключение на случаите, когато единият от тях е на много по-ниско ниво от другия по отношение на способностите си и се примирява с такава преценка, или когато единият е помощник на другия и под негово ръководство, обикновено има борба за първенство, завиждат на влиянието на своя съработник и се отнасят студено и с ревност един към друг, за срам на християнството и във вреда на стадото, което пасат.


Изпитвам неудобство от факта, че когато съм полагал усилия да убедя хора с влияние и положение в обществото за нуждата от повече от един пастир в големите църковни общности, те ми отговарят, че никога няма да постигнат съгласие помежду си. Надявам се това да не се отнася за повечето пастири, но е тъжно, ако е вярно дори за един от тях. Някои хора са толкова обсебени от гордостта, че дори да имат възможност да поделят отговорността с един равнопоставен помощник, за да продължат по-нататък Божието дело, предпочитат да се натоварят сами с всичко, отколкото да споделят с някого почестите или да загубят в някаква степен влиянието си сред хората.

Такива пастири държат единствено на своето мнение и са напълно критични към всяко друго, което се различава от тяхното в по-второстепенни неща, сякаш собственото им мнение е равносилно на Божието. Те очакват всички да се съобразяват с тяхната преценка, като че ли те са управници на вярата на Църквата, и макар че осъждаме папската непогрешимост, мнозина от нас самите искат да бъдат папи и всички да приемат нашите решения, сякаш сме безгрешни. Вярно е, че сме по-скромни и не го правим така явно, но ние пък се преструваме, че единствено свидетелството на истината е в нашите мнения, с които очакваме хората да се съгласят, и че нашата ревност е в защита на истината, а не в полза на нас самите.

И така, както нашето мнение трябва да се приеме за истина, така и нашите решения трябва да се приемат като меродавни. И ако те бъдат подложени на проверка и се окажат неверни, понеже ние самите не искаме да приемем този факт, защото засяга нашите решения, се вбесяваме, ако това стане достояние на останалите хора. Толкова ревностно защитаваме грешките си, сякаш човекът, който ги опровергава, застава срещу нас самите. А когато напълно отхвърлят нашите доводи, с които самите ние сме наранили истината и душите на хората, се чувстваме ужасно наскърбени. Поради нашата гордост се е стигало дотам, че ако определена заблуда или неверни доводи бъдат подкрепени от някой преподобен служител (което се случва често), ние или трябва да признаем тяхната победа и да предадем истината, или ще се превърнем в заплаха за човека, който ги подкрепя. Защото, макар че вие не нападате самите хора, те смятат, че лично са засегнати от ударите, които нанасяте на техните доводи. Затова, ако смятате за свое задължение да разобличавате техните грешки и заблудителни аргументи, те го приемат като действие, насочено срещу тяхната личност.

При това сме толкова самоуверени, че когато някой почувства дълг да ни изобличи или да ни се възпротиви, обикновено проявяваме нетърпимост и към същността на въпроса, и към начина, по който го прави. Обичаме хората, които казват това, което ние казваме, споделят нашето мнение, поддържат нашия авторитет, макар че в други отношения биха били недостойни за нашето уважение. Но не ни харесват хората, които ни противоречат, имат различно мнение от нашето, прями са по отношение на нашите неуспехи и ни посочват грешките. Особено при провеждането на публични дебати, когато хората ни наблюдават, ние не понасяме противоречие или откровено отношение. Знам, че трябва да се въздържаме да говорим укоряващо и да внимаваме взаимно за своята репутация, доколкото нашата преданост към истината ни позволява. Но нашата гордост кара толкова много от нас да мислят, че всички хора ни презират, че не уважават нас и думите ни и не споделят нашите най-явни заблуди. Толкова сме крехки, че човек едва ли може да ни докосне, без да ни нарани, и толкова горди, че човек, не може да разбере как да се отнася към нас и как да отговаря на нашите очаквания постоянно, без да каже дума или прояви невнимание, от което самолюбието ни ще бъде засегнато, а честта ни накърнена.

Признавам си, че често съм се чудел защо този най-отвратителен грях е толкова подценяван и смятан за съвместим с един свят живот и сърце, докато обявяваме много по-малки грехове у нашите хора за мерзки и пъклени дела. И съм се учудвал още повече, когато съм виждал разликата в това отношение между благочестиви проповедници и нечестиви грешници. Когато се занимаваме с пияници, хора-материалисти или невярващи, ние ги засрамваме безпощадно, говорим с тях възможно най-прямо, показваме им безкомпромисно техния грях, позор и окаяно положение. И очакваме, че те не само ще понесат всичко търпеливо, но ще го приемат с благодарност. И повечето, с които се занимавам, го приемат доста търпеливо. Много пропаднали грешници харесват най-вече строгите проповедници и ще ви кажат, че не искат да слушат човек, който няма да им говори откровено за техните грехове. Но ако покажем на богоугодни служители техните заблуди или грехове, ако не се отнасяме с уважение и респект и не говорим възможно най-деликатно, нещо повече – ако критиките ни не са съпътствани от комплименти и не сипем толкова похвали, че напълно да заличим укора или опровержението, те го възприемат почти като непоносимо оскърбление.

Братя, съжалявам, че правя подобна изповед, но трябва да съжаляваме повече за съществуването на подобни прегрешения сред нас, отколкото че говорим за това. Ако злото можеше да се скрие, нямаше да го разкривам, най-малкото така явно пред всички. Но, уви! То много отдавна е очевидно за света. Ние сме се опозорили, като сме издигнали като идол собствената си репутация. Ние отпечатваме и проповядваме нашия срам и така го прогласяваме пред целия свят. Някои биха си помислили, че говоря твърде снизходително, когато наричам богоугодни хората, които са поробени от този грях. Всъщност добре ми е известно, че там, където грехът господства и хората не го мразят, не се покайват за него и не се стремят да го изкоренят, не може да има истинско благочестие. Затова умолявам всеки човек безкомпромисно и ревностно да изпита собственото си сърце. Ако сме провинени в някое или в повечето от гореспоменатите проявления на гордостта Господ да бъде милостив и бързо да ни даде друго отношение, тъй като в такъв случай благодатта е по-рядко явление, отколкото повечето от нас смятат.

Все пак трябва да отбележа, че не възнамерявам да обвиня всички Христови служители в това. За слава на Божията милост, сред нас има хора, които са известни със своето смирение и кротост и които в това отношение са пример и за паството си, и за братята си. Това е и ще бъде тяхната слава. Това ги прави наистина достойни за почит и прекрасни не само в очите на Бога и всички праведни хора, но дори в очите на нечестивите. О, да бяхме всички останали като тях! За съжаление обаче при повечето от нас не е така.

Дано Господ ни накара да паднем в нозете Му и непресторено да скърбим за този наш грях! Братя, нека да увещая и своето, и вашите сърца, относно това, за да разберем нечестието на своя грях и да бъдем променени! Не е ли гордостта грехът на нечистите сили – първородният на ада? Не е ли тя най-отличителния белег на образа на Сатана? И трябва ли да бъде толериран у хора като нас, воюващи с него и неговото царство? Самият замисъл и цел на евангелието е да ни смири и делото на благодатта е започнато и вършено в смирение.

Смирението е не просто украшение за един християнин, но отличително качество за новото създание. Съществува противоречие между това да си християнин и да не си смирен. Всички, които са християни, трябва да бъдат Христови ученици и “дойдоха при Него … и поучаваше ги”, а това на което ги учи е да бъдат кротки и смирени. (Мат. 11:29) Колко наставления и прекрасни примери за това ни е дал нашият Господ и Господар! Може да го видим как мие и изтрива нозете на слугите си, и въпреки това запазва своето достолепие. Не е ли общувал с най-нисшите, от които страним сякаш не ги забелязваме, и смятаме единствено богатите и известните хора подходящи за нашата компания? Колко от нас често гостуват в домовете на заможни господа, а не посещават мизерните домове на бедните, които най-вече имат нужда от нашата помощ?


Мнозина от нас смятат, че не ни приляга всеки ден да общуваме с най-бедните и нуждаещите се хора, за да ги учим на пътя на живота и спасението, сякаш носим отговорност само за душите на богатите! Уви! След като съществена част от природата на благодатта се състои в смирението, напълно абсурдно е да се гордеем с нея. Заради нашите познания и образованост? Ако имаме изобщо някакво познание, трябва да знаем колко основателно е да бъдем смирени. Колко малко е това, което най-образованите знаят, в сравнение с това, което не знаят. Да знаеш, че нещата надхвърлят възможностите и силите и да разбираш колко си невеж, не е основание за гордост. Нима нечистите сили не знаят повече от теб? Тогава ще се гордееш ли с това, в което те превъзхождат? Нашата работа е да учим хората на великия урок на смирението и помислете колко неуместно е в такъв случай самите ние да проявяваме гордост. Щом трябва да учим и проповядваме за смирението, не е ли редно да се отличаваме и да се държим със смирение? Един горделив човек, който проповядва смирение, осъжда самия себе си!

Колко тъжно е, че не разпознаваме толкова отвратителен порок и много от най-горделивите хора заклеймяват гордостта у другите, а не я виждат у себе си. Светът забелязва, че сред нас има прекалено амбициозни служители, които се стремят да се издигнат в църковната йерархия и ако не им позволят да ръководят и властват навсякъде, където се намират, става невъзможно да се работи с тях. При всяко разискване и обсъждане на различни въпроси те не търсят истината, а налагат мнението си на другите, които може би са по-подготвени да учат тях самите. Накратко казано, тези хора се държат така арогантно и високомерно, че целият свят го разбира, но не и самите те.

Братя, искам да подходя напълно безкомпромисно към своето и към вашите сърца. Моля ви да размислите дали ще ни спаси това, че говорим за благодатта на смирението, но не я притежаваме, или че осъждаме греха на гордостта, но сме в неговия плен? Не трябва ли мнозина от нас да се запитат напълно откровено дали искреността е съвместима с толкова голяма гордост като нашата? Всъщност гордостта е по-голям грях от пиянството и блудството, а смирението е толкова необходимо като трезвеността и целомъдрието. Наистина, братя, един човек може да се отправи към ада дори по по-коварен начин, докато върви по пътя на ревностното проповядване на евангелието и плътската нечистота. Защото какво всъщност е святостта, ако не посветеност на Бога и живот за Него?


И какво ужасно състояние е да се отдадеш на своето плътско “аз” и да живееш за себе си? И кой живее повече за себе си, отколкото за Бога, ако не гордият човек? И не може ли гордостта да накара един проповедник да учи, да се моли, проповядва и живее за себе си, дори когато привидно превъзхожда другите в своето служение? Работа без правилната основа и цел, няма да докаже, че сме искрени и всеотдайни. Делото може да е Божие, но ние да го вършим за удовлетворение на своите амбиции, а не за Негова слава. Признавам, че усещам постоянна заплаха в това отношение, така че ако не проявявам бдителност да уча, проповядвам и пиша за Христос, а не за себе си, бързо бих се заблудил. И въпреки това не оправдавам себе си, когато трябва да осъдя този грях.

Моля ви братя, помислете какви уловки има в работата на духовенството, които да изкушат хората към егоизъм, дори в най-възвишените духовни дела. За един благочестив човек славата е толкова голям капан както и за един образован човек. Но горко на този, който приема славата на благочестивостта вместо самото благочестие и святост: “Истина ви казвам: Те са получили вече своята награда”. Когато в дадена епоха се е ценяло знанието и суетни правила и канони, изкушението за горделивите е било в това отношение. Но сега когато поради невероятната Божия милост, е ценено високо проповядването със сила и самото благочестие, изкушението за гордите се състои в това да се правят на ревностни проповедници и богоугодни хора. О, наистина чудесно е хората да се тълпят да ни слушат, да се вълнуват от думите ни и да ни се покоряват! Колко приятно е да бъдеш хвален като най-способния и най-богоугодния човек в страната, да бъдеш известен навсякъде с духовните си качества! Уви, братя, малко благодат, съчетана с такива мотиви, ще ви накара да се присъедините към най-първите в разпространяването на делото Христово по света. Нещо повече, гордостта може да го прави и без специална благодат.

Затова бъдете бдителни за себе си. И сред нещата, които изучавате, непременно се учете на смирение. “Който възвисява себе си, ще се смири; а който смири себе си, ще се възвиси”. Забелязал съм, че почти всички хора, било добри или лоши, ненавиждат горделивите и обичат смирените. Доколкото гордостта противоречи на самата себе си, като съзнава своята уродливост, тя често заема скромната премяна на смирението. Ние имаме повече основание да проявяваме бдителност по отношение на нея, защото е грях, дълбоко вкоренен в нашата природа, а така също и най-труден за изтръгване от душата”

Из  книгата на Ричард Бакстър (1615-1691) “Реформираният пастир“