ЗЛОУПОТРЕБА с БЕДНИТЕ, п-р Джон МакАртър

ЗЛОУПОТРЕБА С БЕДНИТЕ

Джон МакАртър

Тази сутрин искам да отворите Библиите си на двадесет и първата глава на Лука, Лука, 21-та глава. И аз искам да ви прочета един достатъчно познат пасаж от Свещеното писание и да го затвърдите в съзнанието си. След което ще направим анализ, който се надявам да бъде поучителен.

Лука 21-та глава, 1 стих.

"Като повдигна очи, Иисус видя богатите, че пускат даровете си в касата.   А видя и една бедна вдовица, че пускаше там две лепти.   И каза: Истина ви казвам, че тази бедна вдовица пусна повече от всички;    защото всички тези пуснаха в даровете (за Бога) от излишъка си; а тя от немотията си пусна цялото си препитание, което имаше. "

Вероятно си мислите, "А, ето още една проповед за жертвеното даване" и ще е съвсем логично предположение, имайки предвид общоприетото използване на този цитат. Винаги е използван като пример, че трябва да жертваме подобно на тази вдовица.

Нека малко преди да видим реалното тълкуване, да си припомним къде сме. Това е сряда на Страстната седмица. Това е последната седмица от живота на нашия Господ. В понеделник Той влезе в града. Във вторник очисти храма. В сряда, през целия ден Той  учи множествата около храма, изправен пред лъжливите религиозни лидери на юдаизма, които се опитваха да го хванат в думите Му, за да имат  някаква причина да Го екзекутират. Отговаряйки им, Той обаче ги смълчаваше всеки път. Така Неговият отговор всеки път осуетяваше плана им, така че те трябваше да измислят пред римляните причина, за да го екзекутират в петък. Задаването на въпроси бе приключило. Свърши се. Тази сряда, след дълъг ден на обучение, в този момент Той не се занимава вече с публиката, с капризната тълпа, която Го бе приветствала като Месия и съвсем скоро щеше да вика за Неговата кръв. Той няма какво повече да каже на народа. Той няма какво повече да каже на фалшивите религиозни лидери. Той ги осъди, отправи последната си покана към тях, както и към тълпите.  

Започвайки от 5 стих, в 21 глава, темата е  осъждение. И съвсем не звучи като призив за дарителство. Тригодишното служение на нашия Господ е към своя край. Няма да има повече никакви евангелски призиви. Няма да има никакви разяснения за масите и  лидерите. Той свърши Своето дело. В крайна сметка те решиха, че той не е Месията, когото са очаквали, и  затова лидерите и народът Го отхвърлиха.  Ето защо от 5-ти стих започва едно дълго пророчество за унищожение и съд ... съда, който ще се случи в 70 г.н.е., с разрушаването на храма,  града и и нацията Израел. Божият Съд,  който започвайки в 70 г.ще продължи до завръщането на Исус Христос, ще продължи цели 2000 години до идването на нашия Господ. Всъщност,  последните стихове на 20 глава са ясни думи на предупреждение: "Пазете се от книжниците," с които предупреди народа за коварството им. Не забравяйте, че Лука ни дава само няколко стиха за предупреждението на нашия Господ относно фарисеите и книжниците. А Матей привежда цялата Му реч за опасността от тези лъжерелигиозни лидери, в 23 глава,  1 до 39 стих. Той осъди лидерите, а също така осъди и народа, който следваше тези водачи,  защото Го отхвърлиха.

Така, между осъждането на фалшивите лидери, и произнасянето на съда, който ще продължи две хиляди години, докато отново Исус дойде е тази малка вметка за една вдовица, която  отдаде двете си медни монети в жертвената хазна на храма.
Въпросът е, какво общо има това с всичко останало? Какво прави тук тази част на текста?  Коментаторите са единодушни да ни кажат, че с това нашият Господ дава малко внимание на истинското поклонение всред фалшивото поклонение преобладаващо в храма. Казва ни се, че това е една красива малка история в разгара на безобразията. Малко светлина всред тъмнината, пример на безкористно даване на фона на егоизма на духовните водачи.
Това е традиционното, общоприето тълкуване на този пасаж. В действителност учените са единодушни, че това е урок за даване, но интересното е,  че не могат да се съгласят, за какво точно е урокът. И ако прегледате да речем 25-30, или 50, дори 100 коментара по този текст, то във всеки един от тях ще намерите много поуки. Но, не всички се припокриват. Тук са възможните опции, или част от тях.
Първо, Исус учи, че мярката на дара е не колко даваш, а колко трябва да ти остане, след като дадеш.Мярката не е размера на дара, а останалата сума.

Второ, истинската мярка е себеотрицанието на човека, което всъщност е още един начин да се каже първото, което вече казахме, но по друг начин. Процентът на даване е израз на отношението ни на себеотрицание в този процент. Очевидно, че жената е дала най-висок процент...т.е. всичко. Така че, това е процентът на твоето даване..

 Третата възможност е свързана с другите две, че истинската мярка на всяко дарение е отношението, с което може да го дадете. Безкористно ли е? Със смирение? Всеотдайно? Изразява ли любов към Бога, преданост и упование в Бог? Казва ни се, че вдовицата даде последното. Т.е. най- висок процент, и с най-добрата нагласа.

На четвърто място е друга опция, че  жертвуването ще е наистина благоприятно за Господ, когато отдадеш всичко и дадеш обет за бедност. На практика, всички коментатори на този пасаж, отстояват  тази версия и нейни вариации. Учителите с блястящо красноречие излагат всеки един от тях.

И сега, трябва да ви призная, че въпреки популярността на тези възгледи, въпреки че те са общоприети, аз не намирам за уместна нито една  от тези интерпретации .... нито една.
Нито едно от тези тълкувания не са на мястото си, и вие знаете моето отношение към стъкмената интерпретация на библейски текст .... че не е добро.
И ако попитате: "Защо казваш, че тези интерпретации са стъкмени?" - Защото Исус никога не представи нито една от тези точки. Исус никога не каза нищо за това, което трябва да оставиш за себе си, какъв процент, с какво отношение, или да направиш същото и да дадеш всичко. Той не го направи. Исус никога не е учил нито една от тези точки. Той не каза, че богатите дадоха сравнително твърде малко, и за себе си те оставиха твърде много. Той не каза, че богатите дадоха твърде нищожен процент. Той не каза, че вдовицата даде нужното количество. Той не каза, че богатите имаха неправилно отношение, а вдовицата имаше добра нагласа, или благоразположение. Той не каза нищо такова.

В действителност, Той не каза нищо за тяхното даване освен, че тя даде повече от всички. Той не каза, защо и с каква нагласа, или дали тя трябва да има или не , или те трябва или не трябва да имат. Външното описание на нейното действие е всичко, което виждате. Това не е нищо повече или по-малко добро, лошо, безразлично, смирено, гордо, егоистично, безкористно от всяко друго действие. Няма осъждение на нейното действие, доколко е истинно. Няма нищо, казано за нейното отношение или за духовното и състояние. Тя може да е действала от преданост. Може да е действала от любов. Може да е действала от чувство за вина. Тя може да е действала от страх. Ние не знаем, защото Исус не казва нищо за това. Не се казва нищо за богатите, не се казва нищо за вдовицата,  не се правят заключения, не се извеждат никакви принципи, не се заповядва нищо, не се определя нищо. Защо? Тъй като нищо от всичко това няма значение.

Единственото нещо, което може да се заключи е, че ако Исус искаше да каже нещо от това тук, Той би могъл да го заяви. Ако Той искаше да каже: "Сега трябва да жертвате също като тази вдовица, тя показа правилно отношение и даде по-голяма част, отколкото това, което остави за себе си. Ето такова жертвено даване е за нас пример за подражение." Но, Той не каза това. Не каза нищо такова. Значи, идеята на тази история не е в това да се преподаде такава поука. Тя няма за идея да ни научи за съотношението в дялове и проценти, които трябва да оставим за самите себе си. Тази история - не е урок, че трябва да жертваме. Ако нещо е ясно в историята е смисълът, и това е ясно, че тя даде всичко. Ако може да се вземе поука от това, която би била очевидна и не се нуждае от разяснение е, че Бог очаква от вас да дадете 100 процента от каквото имате.

Смешно. Това е смешно. Това е безотговорно. Това е глупаво. Историята  не е предназначена да говори за принципите на даването. Има само един коментар, който Исус прави, че давайки двете си медни монети, тя даде сравнително много повече от всички останали, защото всички останали даваха от излишъка си, което означава, че за тях е оставало достатъчно. Тя даде от немотията си всичко, с което тя трябваше да живее. Това бе всичко, което имаше.

Няма коментар, че Господ я оценява. Няма коментар, че Господ я обича, че я похвали. Няма коментар, че тя е вече в Царството Божие. Няма призив към учениците да бръкнат в техните кесии за пари и да  хвърлят всичко, което имат, понеже щом това е достатъчно добро за вдовицата, то би трябвало да бъде достатъчно добро и за учениците на Исус. И ако тя бе наистина духовна, те също би трябвало да бъдат истински духовни.

Поради тези причини, традиционните обяснения на този пасаж, според мен, нямат изобщо никакъв смисъл. Знам едно нещо и това е, че Бог не изисква от теб да дадеш 100 процента от каквото имаш, без да оставиш нищо за себе си. Именно този принцип може да се изведе от текста и това е единственият очевиден принцип.

Освен това, защо трябва да се изгради принцип на дарителство в такъв контекст? Вмъкване на дарителството в контекста на осъждението на религиозната система и осъждението на нейните водачи  е неуместно. Дали Той казва: "О, между другото, сега ще поговорим малко и за даването?" Какво общо има това с темата? Господ не направи никакви коментари  за даването, а само, че тя даде повече, отколкото другите, в сравнение с това, което имаше. Тя не получи похвала. А другите даващи не са осъдени. Не се обсъди ничие поведение или отношение към даването. И от това, нашият Господ не изведе никакви принципи за даването.

Тази история е разказана не с цел да се разгледат тези въпроси. Господ не казва нищо за това, защото не става дума за това. И ако се вгледате в предишния и последващия контекст, тук става дума за осъждението на лукавите духовни водачи и порочната религиозна система с очакващото я унищожение.
Между другото, в стих 5, веднага в следващия пасаж, някои говореха за храма, украсен със скъпоценни камъни и жертвени дарове, и Той каза: " Ще дойдат дни, когато от това, което гледате, няма да остане тук камък върху камък, който да не бъде сринат. "- ст. 6.Това  малко вмъкване е в контекста на изобличението на религиозната система и произнасяне на присъда над тази система, присъда продължаваща и до днес.

Нека го изразим по следния начин. Как би се почувствал ти като обичащ Господа, като човек, който обича брат си и се грижи за хората, загрижен за техните нужди ... как ти би се почувствал, виждайки бедната вдовица, имаща само две монети, за да си купи храна , но даваща тези две монети на религиозната система, как ти би се почувствал? Навярно си казваш: "Нещо не е наред в тази система, система, която отнема от вдовицата последните й две монети." Това е, което бихте казали и би било правилно да се каже. Как ви се струва: да се дадат последните две монети  на лъжерелигиозната система:  мизерстващият и обеднял човек да жертва на своята религия последната си надежда за живот, за да се прибере после у дома си за да умре? Няма да те свърта на едно място. Ще се чувстваш ужасно. Ще се отвратиш. Всяка религия, изградена за сметка на бедните, нищите е фалшива религия. Колко бе тъжна, заблудена, нещастна, бедна и обезправена тази жена. Изключително тъжно и болезнено. И аз мисля, че Исус я видя именно по този начин...именно по този начин.

Той видя, че тази порочна система ограби и последните две монети на вдовицата. Тя е била отчаяна, вярвала е, че от същата тази законническа система за две лепти може да получи някакво благословение за своето спазване на закона, защото равините са твърдяли, че чрез дарителство може да си купиш спасението, може да си купиш вход за небето, може да облекчиш своята участ, да се справиш в безизходна ситуация, а съвременните т.нар. евангелисти го наричат „семе“ на вяра. "Дай ми парите си и Господ ще ти ги умножи."
Господ не иска вдовицата да даде последните си две лепти, това няма да го намерите никъде в Библията. Това е последното нещо, което Господ би искал от вдовицата да направи.

Да отворим за момент на Матей глава 15, и аз ще ви го покажа. В 15-та глава Матей, тук отново фарисеите и книжниците са срещу Исус, разгневени, защото учениците не изпълняват определените  церемониални измивания на ръцете, които са заповядали. Затова те казаха: "Защо Твоите ученици ... втория стих ... престъпват преданието на старейшините? понеже не си мият ръцете, когато ядат хляб? Той в отговор им каза: Защо и вие престъпвате Божията заповед заради вашето предание, "

Вижте, това, което са направили, е да създадат фалшива религиозна система в името на Бога, лъжерелигиозна  система, която престъпва заповедта на Бога. И тук е една прекрасна илюстрация на това, как те са го направили. Вижте колко е интересно. Защото Бог е заповядал, още в Изход глава 20 и Второзаконие глава 5: " Защото Бог каза: "Почитай баща си и майка си"; и - "Който злослови баща или майка, непременно да се умъртви".. " Мат. 15 Ето тук. " Но вие казвате: Който рече на баща си или майка си: Това мое имане, с което би могъл да си помогнеш, е подарено Богу, - той да не почита баща си, [или майка си]. Така, заради вашето предание, осуетихте Божията дума.“  Ето така са казвали. Но те са били длъжни да издържат майка си и баща си. Почитта към своите майка и баща се състои в удовлетворяване на техните нужди. А избягвайки това, изтъквайки на показ своята праведност за да си купят спасение, вместо да помагат на своите родители, те са казвали: "Ама ние жертваме на Бога", като са оставяли майка си и баща си на произвола на съдбата. Така, чрез своя обичай  да жертват на Господа, със средствата за сметка на нуждаещите се родители, те са нарушавали Божия Закон.

В стих 6 се казва: " Така, заради вашето предание, осуетихте Божията дума. Лицемери! "В стих 9 Той казва: "Напразно Ме почитат, като преподават за поучения човешки заповеди ".

Въпросът, който искам да разберете е, че Бог е загрижен хората да имат задоволяване на своите нужди. В Десетте Божи заповеди, това е отговорността на децата да се грижат за своите родители, когато родителите им се нуждаят от грижи и осигуряване. Да се каже, че нямаме възможност да сторим това, защото вече сме пожертвали средствата на Бога – означава, че с преданията се нарушава Божия Закон. Обърнете внимание, в 7-ма глава на Марко, Maрко предава същия разговор, добавяйки  познатия ни вече детайл. 8-ми стих на Марк глава 7 стих, 8: " Вие оставяте Божията заповед и спазвате човешкото предание: ..." Вие сте избрали своя собствена религия, която няма нищо общо с Божията заповед. Стих 9: " И им каза: Вие успешно осуетявате Божията заповед, за да спазите своето предание!   10. Защото Мойсей каза: "Почитай баща си и майка си, и: "Който злослови баща или майка, непременно да се умъртви.  11. Но вие казвате: Ако каже човек на баща си или на майка си: Това моето, с което би могъл да си помогнеш, е курбан, това значи, подарено е на Бога - това го освобождава;   12. и вие не го оставяте вече да направи нищо за баща си или за майка си. "

 Това означава, че те са имали специална дума за това: Ами, това е курбан,  курбан е. Това означава, че е посветено на Господа, и за майка си или баща си, вече не трябва нищо да правят. По този начин чрез традицията, те се отменили Божието Слово.

Системата, която се развивала в юдаизма е издевателствала над бедните хора. Тя е издевателствала...  злоупотребявала е на духовно ниво. Всеки, който е отказвал средства за социално слабите си родители, за да ги даде на Бог е в пряко неподчинение на Бога. Това е позорящо Божието Слово действие, като Божието Слово бива заменено с изкуствената традиция. На първо място с Бога са основните човешки потребности преди религиозните дарения. Чуйте, Божият Закон никога не е бил даден за обедняване на хората, а да им се помогне. Човекът не е направен за Закона, но Законът бе направен за човека.

С това стигаме до извода, че тази жена е била част от една система, която система взе последните два цента от ръката й под предтекст, че това е необходимо, за да се угоди на Бога, за закупуване на спасение и да й донесе благословия. Тази жена бе жертва на манипулация на порочната религиозна система. Това не е илюстрация на искрено, жертвено дарителство угодно на Господа, и случаят с нея не е за нас пример за подражение. Исус никога не е изисквал това, а всъщност Той каза на онзи слуга, който Му донесе твърде малко: „тогава защо не вложи парите ми в банката, и аз, като си дойдех, щях да ги прибера с лихвата.", т.е. ще получиш доход, надвишаващ  многократно първоначалния ти капитал и който доход ще ти е нужен да посрещнеш своите собствени физически нужди.

Нещо много различно се случва тук. Става дума, че Исус не насърчава такова жертвено даване, а тук се говори за жертвата на порочната система, която е била буквално доведена до пълно обедняване, в старанието й да угоди на системата и да заработи за себе си спасение. Нека отворим отново  на Лука 21-та глава. Ще видите как това се развива по-нататък.

Първият стих: "Като подигна очи", сега да спрем дотук. Това предполага, че той правеше ... какво? ... гледаше надолу. Точно така! Това е урок по екзегетика. Ако вдигнеш поглед нагоре, това означава, че до този момент си гледал надолу. Това е наистина важно ... много, много важно. Виж Марко, в паралелния текст Марк глава 12, от 41-ти до 44-ти стих, се казва, че Той е седял. Тук е необходимо да се разбере контекста на това, което се случва. В 46-та и 47-ия стих, в края на предишната глава, има кратко споменаване на речта му с тема: "Пазете се от книжниците," но пълната реч е дадена в 23 глава на Матей. И той току-що е завършил тази своя реч.

Към края на този ден изпълнен с беседи, с преподаване, с изобличения, общения, конфликти, към края на такъв изморителен ден сред огромната маса тълпящи се хора, и през целия този ден слушайки, говорейки, физическите му усилия трябва да са били на изчерпване. Но след това огромно физическо изтощение, Той дава присъда с тази изобличителна реч, която се намира в глава 23 на Матей, на която трябва да се спрем накратко. Всъщност ... това е критичен момент в Неговия живот. След толкова години в плът, толкова много години на служение, толкова много проповеди, отговаряне на въпроси, извършени чудеса, всичко се сведе до факта, че лидерите на Израел Го отхвърлят, и народът следващ тези лидери също Го отхвърля. След което Той казва тази изобличителна реч, гневно осъждайки лъжерелигиозните водачи, многократно използвайки израза "Горко вам", което означава "Вие сте наистина проклети, обречени сте,  ще бъдете осъдени."

В 23-та глава от Матея, изразът се намира в стих 13: "Горко на вас, книжници и фарисеи, лицемери". Стих 14: "Горко на вас, книжници и фарисеи, лицемери". 15: "Горко на вас, книжници и фарисеи, лицемери". 16: "Горко на вас слепи водители." 17-ти стих: "Безумни и слепи." 23-ти стих: "Горко на вас, книжници и фарисеи, лицемери". 24-ти стих: "Слепи водачи." 25: "Горко на вас, книжници и фарисеи, лицемери". Стих 26: "Слепи фарисеино." Стих 27: "Горко на вас, книжници и фарисеи, лицемери". Двадесет и девети: "Горко на вас, книжници и фарисеи, лицемери".

И в крайна сметка стига до 37 стих: " Ерусалиме, Ерусалиме! Ти, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените до теб! Колко пъти съм искал да събера твоите деца, както кокошката прибира пилците си под крилата си, но не искахте! Ето, вашият дом се оставя пуст. "

Всичко свърши. Съд. И така ще бъде, докато не възкликнат: "Благословен, Който иде в Господното име." Съдът ще дойде внезапно и няма да спре до идването на Христос. Това е тъжно, печално послание. Изводът е ужасен. Ужасен, не само за лидерите, ужасен не само за хората, но ужасен и за Исус. Това е мястото, където всичките му  усилия завършват, този народ подлежи на продължителен съд, който ще продължи за тази нация до завръщането на Господ. Така че,  тук не е само физическата умора, колкото болезнено тъжната реалност, за която говори нашия Господ. Той преживява дълбоко греховния бунт и неверието на Израел, на водачите и народа. Приближавайки се към града, той се просълзи, 19 глава 41 стих, казва, че като погледна към него, заплака. Проповядването на тези думи разломи душата Му. За всичките тези 33 години за Него да получи такъв резултат е било изтощително емоционално преживяване. Но, вече всичко е свършено. Няма повече никакви призиви за Божието царство, няма повече никакви призиви за спасение, а само произнасяне на присъдата, който ще  продължи около 2000 години, обричайки поколение след поколение, поколение след поколение на този избран народ към безбожна вечност.

Той бе дошъл при Своите Си, и те не Го приеха.  След тези трагични думи и признатия край на спасение и надежда за нацията, Той трябва да е бил изтощен, изнемощял и със сигурност е бил съкрушен. И така, Марк казва, че Той седял със сведен надолу поглед, размишлявайки върху погубващата религия на юдаизма и върху факта, че храма, където сега стоеше и който по-рано бе очистил е така корумпиран и религията му е толкова безбожна, че трябва да бъде заедно с града Ерусалим и цялата израелска нация напълно разрушен и да бъде под осъждение за хилядолетия.

Така че, в този момент на размисъл Той седеше, преди да се обърне и произнесе присъдата в присъствието на всичките си ученици, за да я чуят. Нищо чудно, че Той гледаше надолу. И като вдигна погледа си, в Марк 12:41 се казва: "И Той седна срещу съкровищницата, гледаше как народът пускаше пари в съкровищницата." Исус каза в Матей 6 глава, че милостинята трябва да се прави  в тайно. Но религиозната система бе създала много забележителен, показен начин, като под звуците на тръби фарисеите са идвали, обявявайки намерението си да дадат милостиня, според пасажа в Матей 6 глава. И поглеждайки нагоре, Той видя идващите хора, видя съкровищницата. Той наблюдаваше, когато хората слагаха пари в хазната.

Какво представлява съкровищницата? Двор,  където Исус седеше,  един много голям открит двор в района на храма, наречен Женски двор. Имало е също и вътрешен двор, където са могли да влизат само мъже, а в този Женския двор е можело да влизат всички - мъже, и жени. Тук Исус учеше, както е писано в 8-ма глава на Йоан, между другото Той учеше за светлината на света. Това е ставало в Женския двор, големия открит двор, защото това място е било достъпно за всички. Той го нарича съкровищница, тъй като една част от него бе пригодена за място да се събират даренията. Имало е поставени 13 шофара във формата на тръби. Знаете ли какво е шофар - това е рог. Те са направили 13 такива тръби, където хората хвърляха парите си. И долу,  на всяка от тях е било написано за какво са били събирани тези  пари. Стари шекел данъци и нови шекел данъци , принасяне на птици, дърво, тамян, злато, доброволни  приноси, всичките те са били надписани, и преминаващите от там хора в този просторен открит двор, са поставяли публично своите дарения,  излагайки ги на показ. Съкровищница - в оригинала на гръцки думата е"gazofulakion", образувана от две гръцки думи: "gaza", което означава хазна, и "fulake", което означава затвор. Хвърляйки ги там, те никога не се  възвръщали.

Приятели, ето къде е светая светих на фалшивата религия. Тук е истинския сърдечен пулс на лъжерелигията. Центърът на лъжерелигията, приятели - това е съкровищницата. Всичко е за пари. Както пише Петър, те правят това за гнусна печалба. В Лука 16:14, Исус каза, че книжниците и фарисеите са сребролюбиви. Известно е, че садукеите, които са управлявали икономическите дейности на храма бяха сребролюбци и затова Исус каза: " И домът Ми ще бъде молитвен дом": а вие го направихте "разбойнически вертеп ", тъй като те са изтръгвали от хората пари за жертвоприношения, както и са извършвали обмяна на пари. За лъжерелигията, най-важното нещо винаги са били парите. Когато стигнеш до хазната, стигаш до сърцевината на фалшивата религия.

Умореният, изтощен и опечален Спасител повдига погледа Си нагоре и вижда типичния за лъжерелигията случай: бедните, заблудени души, изваждат своите монети, опитвайки се да си купят благословение и спасение. 1-я стих, и Той видя богатите пускащи дарове в съкровищницата. "Богат" на гръцки - "plusios" означава просто "имащ достатъчно." Имащ достатъчно средства.
Не мегабогати, не супербогати, не и много богати, а имащите достатъчно средства. Тези, които биха могли да дадат нещо, и пак да им остане още достатъчно за живеене, т.е. заможни хора, които са могли да си позволят да жертват определена сума, и у които все още е оставало достатъчно за живеене.
Между другото, в Марк 12:41 се казва, че те са пускали големи суми, "рolu" много, са внасяли много. Те са внасяли значителни суми, и при това  са имали все още доста в резерв.

Религиозната система е изисквала пари. Изисквала е пари за удовлетворение, обогатяване и просперитет на своите лидери. И това е, което фалшивата религия винаги, винаги прави. Тук те се събирали в открит двор, където всичко се виждало, народът е преминавал послушно изпълнявайки изискванията и предписанията на своите водачи, опитвайки се по пътя на фарисейските дарения да си купи Божието благоволение, в действителност да си купят спасение. В по-голямата си част, Израел е бил просперираща държава, хората са живеели добре. Те биха могли да си го позволят. Но на фона на всичко това, Господ забеляза една вдовица. Една бедна вдовица, думата "penihron" означава "беден" и "нуждаещ се", но не и без средства за препитание. Тя е някъде там ниско долу, но не съвсем на дъното на обществото. Тук се има предвид  човек с много, много оскъдни доходи, "penihros" е една бедна вдовица, която пусна две медни монети, лепти. Юдейската лепта е имала най-ниската парична стойност. Ето такива монети тя бе оставила там.

Чакайте малко. Бедна вдовица. Звучи ли ви познато? Умът ми веднага се връща в стих 46 от глава 20,  " Пазете се от книжниците, които обичат да ходят пременени и обичат поздравите по пазарите, първите столове в синагогите и първите места по угощенията;   които изпояждат домовете на вдовиците ," ..., които изпояждат домовете на вдовиците. Те изграждат своето финансово благополучие на гърба на вдовиците. Ето тук! Нашият Господ ги осъди за безмилостната им обхода към вдовиците. Както и садукеите, системата на фарисеите и книжниците е издевателствала над бедните и беззащитните, към които те са изпитвали единствено презрение.

Те приемали, че всяка бедна вдовица е под Божия съд, защото е била бедна вдовица. Те сякаш са подпомагали Господ, допълнително превръщайки живота на вдовиците в ад като наказание за всички онези грехове, за които Господ ги е наказал. Освен това, вдовиците са жени, а жените били второ качество хора, дори фарисеите се молели всеки ден така: "Господи, благодаря ти, че аз не съм езичник или жена".  А тези, които са били вдовици, са били беззащитни и ставали лесна плячка.

И какво имаме в текста? Една бедна вдовица, една от току-що споменатите в 47-ия стих. Не може да не се види логическата връзка. Тук са само няколко реда от историята на бедната вдовица, погълната от  религиозната система с нейните последни два гроша, отдаваща покорно живота си на тази система, както и всички останали, стараейки се да угодят на системата.  Опитвайки се да си купи спасение чрез своята благотворителност с надеждата, че така може да намерите милост у Господа, тя постави последните си две медни монети ... монетите с най-ниска стойност, хвърляйки ги  в един от 13 –те шофара.

И с това до тук, нищо не се казва за отношението й, или за нейната сърдечност, нищо не се казва дали това, което е направила е поради отчаяние, или поради вярност, формално ли го е направила, или от любов, просто нищо не е казано за това. Бог не я похвали, нито я даде за пример, не одобри нейната постъпка, както и не каза дали това е една достойна духовна постъпка, угодна Нему. Той само каза, че тази религиозна система е пояла вдовиците, и даването на тази жена е по-скъпо струващо, отколкото на другите. Тя сложи по-вече сравнено с всички останали. Да, религиозните водачи са погълнали вдовиците, и са вярвали, че колкото по-отчайващо било тяхното положение, толкова повече те ще трябва да заплащат за да си купят Божието благословение. Унижени от властимеющите въз основа на това, което те казвали, тези жени са достигнали до това състояние като наказание от Бога, както и като втора класа човеци са били беззащитни, били са лесни за манипулиране.  Системата ги е манипулирала за всичко, както бе отнела последните две лепти на тази бедна жена, което бе всичко, както е казано в края на 4-ти стих, цялото и препитание, или с други думи, целия й живот. И сега, тя ще се прибере у дома си да умре.

В Писанието има много заповеди и наставления към Божия народ  да се грижат за вдовиците, нали? Аз открих около двадесет такива,  които сега няма да ги разгледаме, но вие сами можете да ги видите в конкорданса, като ги търсите с думата "вдовица". През цялото Писание се срещат тези наставления: да се грижат за бедните,  за вдовиците и да не ги онеправдават.
Пред очите на нашия Господ се е разиграла истинска драма: в Божието Име, в храма Божий са злоупотребявали с  вдовиците. Направили са го свърталище на разбойници, ограбвайки най-бедните. Това е нагло манипулиране на вдовиците в Божия дом, в Божието име. В стих 2 се казва, "бедна вдовица", "penihros" бедна, но не е "ptochos", а след това в стих 3 Исус казва: "тази бедна (ptochos)", защото, оставяйки своите последни две лепти, тя е била доведена от състояние "penihros" до състояние "ptochos", т.е. до пълна нищета. Тя е оставила там целия си живот,  струвало й е ... религиозната система й е струвало живота на тая вдовица. Сега тя ще се прибере у дома си за да умре. Виждате ли пълната картина?

Исус не я препоръчва, защото тя бе жертва. Той не бе горд с нея. Той не я представи като пример за жертвено даване. Това е абсурдно. Той наблюдаваше разложението на системата, обречена на погибел под водителството на тези продажни лукави лидери. Те манипулираха най-беззащитните и разорените.
Исус съвсем не каза, че тъй като тя е дала последната си лепта, сега и ние трябва да правим същото. Съвсем не. Той не очаква вие да дадете всичкото си притежание и да отидете у дома си за да умрете. За наша радост, Той ни е обсипал щедро с блага, но не става дума за съотношения в дялове и проценти в даването, нищо не се казва за доброволно даване. Нищо не се казва за мярката на пожертвованието, която да  зависи от това колко ще ви остане в резерв. Нищо не се казва за това, че е нужно да дадем всичко и да живеем чрез вяра. Няма такова нещо тук. Той вижда как лъжерелигията пояжда слабите, бедните и беззащитните, давайки надежда на безнадеждните единствено, ако те дадат парите си. Мисля, че Исус не бе доволен. Мисля, че Исус бе разгневен. И затова, в стих 6 Той казва: " Ще дойдат дни, когато от това, което гледате, няма да остане тук камък върху камък, който да не бъде сринат.. "А учениците го попитаха: "Кога ще бъде това?“ И Той отговори, че всичко това ще се случи, и даде описанието в останалата част на главата.

Не е ли очевидно? Ако вие бяхте видели вдовицата, отдаваща последните си две лепти на някаква религиозна организация с надеждата да си купи спасение, или да получи благословение, или изцеление, или да си осигури просперитет, едва ли бихте я похвалили. Ще ви се поиска да я спрете, както и да премахнете тази религиозна система, която ловува отчаяните. Нейната постъпка не бе угодна на нашия Господ. Тя е била така научена и падна в капана на системата, която я погуби. Нямаше похвала за нейната постъпка или отношение, тя бе паднала в мрежата на порочната система, в мрежата на управлението на безмилостни водачи. Тя отдаде последните си пари на фалшивата религия. Исус бе разгневен. И тогава Той каза, че ще разруши този разбойнически вертеп. Осъждението дойде през '70 г. ,  продължава и до днес над този храм, над града, над тази страна до Второто идване на Христос.

И знаете ли, че това продължи да се случва и през цялата история? По времето на Реформацията, за Мартин Лутер, това място е заемала Католическата църква, злоупотребяваща с нищите. И Лутер е смятал, че това е компрометирало цялата система. Те са строили огромни катедрали. Построили са базиликата Свети Петър в Рим. И са строили с  парите на безимотните, слабите, нищите хора, на които са продавали индулгенции, за да се изгради базиликата Свети Петър, с обещание към хората, че срещу парите ще им бъдат простени греховете. Когато нечестието им е стигнало крайни предели,  Лутер и народът реагирали, като всичко това е довело до  Протестантската Реформация.

Бил съм в различни градове по света, разговарял съм с хора в катедралите, и съм задал въпроса на много места ... Защо нито една от катедралите не е завършена, защо продължава строителството им? И отговорът е, защото църквата може да събира пари от хората толкова дълго, колкото строителството продължава. Понякога то върви в продължение на хиляди години. Историята на Римо-Католическата църква в света – е  история на нечувано, несметно до върховете богатство,  извлечено от джобовете на бедните и нуждаещите се, опитвайки се да си купят билет за небето.

Може би, по-позната илюстрация за някои от нас е лъвският пай в даренията на харизматичните просперитетни проповедници, идващ от самотни жени, търсещи отчаяно изцеление, отчаяни за пари. Понякога им обещават пари, здраве и най-новото ... съпруг. И всичко това, ако те изпратят парите си. Затова казвам: Горко ви, които продавате  свята чудотворна вода и дрехи, предвещаващи изцеление на отчаяните, ако те ви изпратят пари. Горко ви, богати егоистични проповедници, обогатяващи се за сметка на самотните, бедните и отчаяните, които призовавате да извършат дело на вяра - да ви дадат парите си, като им казвате, че Бог е длъжен да ги направи здрави и богати. Горко ви, любители на хотелски стаи за десет хиляди долара на нощ, и претендиращи за откровение от Бога да харчaт за личния си самолет 112 хиляди долара на месец, взети от най-отчаяните хора. Горко ви, не ще избегнете правосъдието!

Тази седмица четох за един служител на пет-звезден хотел, който е откраднал от хотела си сума в размер на 400 хиляди долара. Успели са да го проследят, като го откриват  в един малък мизерен апартамент под наем в един западнал бедняшки квартал, без автомобил. Когато попитали къде е похарчил парите се оказало, че той е дал всичко на един просперитетен проповедник, който му обещал, че те ще се умножат. Това не е истинската религия, тъй като истинската никога не би била такава. Вижте какво се казва в Яков 1:27: " Чисто и непорочно благочестие пред Бога и Отца е това - да наглежда човек сирачетата и вдовиците в неволята им и да пази себе си неопетнен от света. Истинската религия на благочестие не издевателства над бедните. Тя служи щедро и милостиво за нуждите на нуждаещите се.

Не е ли изумително? От всички малки неща ... от всички малки неща, които може да са били спусъка за да започнe разрушаването на храма, това беше една илюстрация на малтретираната вдовица, кoято нашият Господ постави на страниците на Писанието. Горко на вас, които злоупотребявате с жени, вдовици, с изпадналите в затруднение, смирените, бедните, болните,  срещу вашите лъжливи обещания да получат парите си. Това е грешно и ще бъде унищожено.

Отче, ние слушаме това послание и знаем, че то е в съответствие с Твоето сърце, защото Ти се грижиш за смирените и бедните. Исус дойде и нахрани тълпите. Исус дойде и изцели болните. Исус дойде и изля любов и благодат на всички, които ще дойдат при Него и каза, че Неговото бреме е леко, Неговото иго е благо ... в контраст на нечестивите фалшиви религиозни системи, които живеят на гърба на хората, особено за сметка на беззащитните и бедстващите,  отчаяните, страдащите и нуждаещите се. Господи, би ли довел това до край и би ли издигнал твоята истинска църква и истинската християнска вяра. Това Te молим само за Твоя слава. Амин.

Преводът на статията се публикува с разрешение на http://www.propovedi.ru


Превод: Татяна Иванова

ГОРДОСТТА, Ричард Бакстър (1615 - 1691г.)

https://www.youtube.com/watch?v=Oo6f6bicrEE

Гордостта

Ричард Бакстър (1615 - 1691 г.)

Един от нашите най-отвратителни и явни грехове е ГОРДОСТТА. Това е грях, който има голяма власт и над най-добрите пастири – грях, който е по-отвратителен и непростим у нас, отколкото у другите. Гордостта до такава степен доминира в някои от нас, че насочва нашите разговори, избира нашите приятели, определя нашето държание и слага отпечатък върху думите ни. Тя пълни умовете на хората с амбиции и планове, внушава им злобни и завистливи помисли срещу тези, които им пречат или по някакъв начин засенчват и възпрепятстват техния успех и известност. Какъв постоянен спътник и тираничен господар, какъв коварен и подмолен враг е грехът на гордостта! Той принуждава хората до тъкача, продавача на платове и шивача, като им избира плата, кройката и модела. Ако не бяха под властта на този тираничен порок, много по-малко служители щяха да се надуват с модерните си прически и външност. Но това не е всичко, нито пък най-лошото. Уви! Колко често гордостта ни придружава при нашите научни занимания, стои редом с нас и върши нашата работа! Често избира темата на проповедта ни и още по-често думите и стила ни. Бог ни заповядва да говорим ясно, за да ни разбират простите, и да бъдем толкова убедителни и строги, че да смирим и променим закоравелите им сърца. Но гордостта стои и се противи на всичко и си играе своите шеги. Тя разваля вместо да усъвършенства, и с красиви но безсъдържателни изрази и думи унищожава проповедите ни.


Сякаш един принц трябва да е маскиран като актьор или шут. Тя ни убеждава да изрисуваме стъклото на прозореца, за да бъде замъглена светлината, да говорим на хората неща, които не разбират, и да им докажем, че можем да проповядваме без никакъв резултат. Ако имаме един ясен и изобличителен откъс, тя притъпява и намалява силата на нашето проповядване под предлог, че изглажда остротата и премахва излишните неща. Когато Бог ни е натоварил да се занимаваме с най-значимия въпрос в живота на хората и да ги увещаваме с всички сили за спасението им, този отвратителен грях владее напълно положението, като осъжда най-святите Божии заповеди и ни казва: “Какво! Нима ще накараш хората да мислят, че си луд, за да се подиграват, че говориш екзалтирано и яростно като някой фанатик? Не можеш ли да проповядваш по-кротко и сдържано?” И така твоята гордост сътворява много човешки проповеди. А делата на гордостта са дела на дявола. И лесно можем да се досетим какви проповеди ще съчини дяволът и с каква цел. Защото дори източникът на дадена тема да е Бог, ако формата и начинът на нейното поднасяне, както и нейната цел са дело на Сатана, не можем да очакваме успех.

И когато гордостта е автор на проповедта, тя ни придружава на амвона, определя нашия тон, вдъхновява ни как да я поднесем, отминава неприятните въпроси, колкото и да са важни, и ни кара да търсим суетната човешка похвала. Накратко казано тя кара служителите и в богословските си занимания, и в проповедите си, да търсят своето и да отхвърлят Бога, когато би следвало да търсят Божията слава и да го кажат, за да е угодно на Бога и да принесе най-голяма полза?”, тя ги кара да си задават следния въпрос: “Как да проповядвам, че да се харесам на всичките си слушатели и хората да разберат какъв образован и добър проповедник съм?” И когато свършат да проповядват, гордостта ги придружава и у дома, подтиква ги да се интересуват дали са заслужили човешкото одобрение, вместо да са успели в спасяването на души. Ако не се срамуваха, щяха да попитат хората дали са ги харесали, за да изпросят техните похвали. Ако узнаят, че са високо оценени, се радват, сякаш са постигнали целта си, но ако разберат, че другите ги възприемат като обикновени и слаби хора, изпитват дълбоко разочарование, сякаш са пропуснали наградата, която са очаквали.

Но и това не е всичко, нито пък е най-лошото. Благочестивите служители толкова живо се интересуват от популярността и от човешкото одобрение, че завиждат на способностите и славата на своите събратя, които са предпочитани пред тях, сякаш са отнели тяхната похвала, за да я дадат на друг. И сякаш Бог им е дал Своите дарове, за да бъдат украшения и декорация на тяхната личност и да си спечелят слава в този свят, а всички Негови дарове, с които е дарил други хора, трябва да се стъпчат и охулят, щом са решили, че са пречка за собствения им успех! Възможно ли е един светия, проповедник на Христа, да завижда на друг служител, в когото се е изобразил Христос и да злослови срещу даровете му, достойни за похвала, само защото му се струва, че засенчват неговата слава? Не трябва ли всеки човек да благодари на Бога за дарбите на своите братя, не само защото самият той участва в тях, както кракът се ползва от водачеството на окото, но и защото неговите собствени цели могат да се постигнат от дарбите на неговите братя, също както от неговите собствени? Защото ако Божията слава и благото на Църквата не са Негова цел, той не е християнин. Нима някой работник ще клевети друг, защото му помага да върши работата на своя господар? И все пак колко разпространено е това отвратително злодеяние сред Христовите служители! Те тайно могат да опетнят името на хората, които се изпречват на пътя им, и ако ги е срам да го направят явно и открито, за да не се покажат като лъжци и клеветници, след като не могат да отправят обвинения, те ще говорят косвено, завоалирано, със злонамерени намеци, пораждайки подозрения. Някои стигат до там, че не искат някой по-способен от тях служител да проповядва на техния амвон, за да не получи повече похвали. Ужасно е, човек, който има поне малко страх от Господа така да завижда на Божиите дарове и да предпочита неговите плътски слушатели да останат непокаяни и спящи – несъбудени, само и само това дело да не бъде извършено от друг служител, който да получи по-голямо одобрение. Нещо повече, този отвратителен порок дотолкова владее някои големи църкви, които се нуждаят от помощта на няколко проповедници, че на много места едва ли можем да накараме и двама равнопоставени пастири да живеят заедно в любов и мир и с кротост да вършат Божието дело. С изключение на случаите, когато единият от тях е на много по-ниско ниво от другия по отношение на способностите си и се примирява с такава преценка, или когато единият е помощник на другия и под негово ръководство, обикновено има борба за първенство, завиждат на влиянието на своя съработник и се отнасят студено и с ревност един към друг, за срам на християнството и във вреда на стадото, което пасат.


Изпитвам неудобство от факта, че когато съм полагал усилия да убедя хора с влияние и положение в обществото за нуждата от повече от един пастир в големите църковни общности, те ми отговарят, че никога няма да постигнат съгласие помежду си. Надявам се това да не се отнася за повечето пастири, но е тъжно, ако е вярно дори за един от тях. Някои хора са толкова обсебени от гордостта, че дори да имат възможност да поделят отговорността с един равнопоставен помощник, за да продължат по-нататък Божието дело, предпочитат да се натоварят сами с всичко, отколкото да споделят с някого почестите или да загубят в някаква степен влиянието си сред хората.

Такива пастири държат единствено на своето мнение и са напълно критични към всяко друго, което се различава от тяхното в по-второстепенни неща, сякаш собственото им мнение е равносилно на Божието. Те очакват всички да се съобразяват с тяхната преценка, като че ли те са управници на вярата на Църквата, и макар че осъждаме папската непогрешимост, мнозина от нас самите искат да бъдат папи и всички да приемат нашите решения, сякаш сме безгрешни. Вярно е, че сме по-скромни и не го правим така явно, но ние пък се преструваме, че единствено свидетелството на истината е в нашите мнения, с които очакваме хората да се съгласят, и че нашата ревност е в защита на истината, а не в полза на нас самите.

И така, както нашето мнение трябва да се приеме за истина, така и нашите решения трябва да се приемат като меродавни. И ако те бъдат подложени на проверка и се окажат неверни, понеже ние самите не искаме да приемем този факт, защото засяга нашите решения, се вбесяваме, ако това стане достояние на останалите хора. Толкова ревностно защитаваме грешките си, сякаш човекът, който ги опровергава, застава срещу нас самите. А когато напълно отхвърлят нашите доводи, с които самите ние сме наранили истината и душите на хората, се чувстваме ужасно наскърбени. Поради нашата гордост се е стигало дотам, че ако определена заблуда или неверни доводи бъдат подкрепени от някой преподобен служител (което се случва често), ние или трябва да признаем тяхната победа и да предадем истината, или ще се превърнем в заплаха за човека, който ги подкрепя. Защото, макар че вие не нападате самите хора, те смятат, че лично са засегнати от ударите, които нанасяте на техните доводи. Затова, ако смятате за свое задължение да разобличавате техните грешки и заблудителни аргументи, те го приемат като действие, насочено срещу тяхната личност.

При това сме толкова самоуверени, че когато някой почувства дълг да ни изобличи или да ни се възпротиви, обикновено проявяваме нетърпимост и към същността на въпроса, и към начина, по който го прави. Обичаме хората, които казват това, което ние казваме, споделят нашето мнение, поддържат нашия авторитет, макар че в други отношения биха били недостойни за нашето уважение. Но не ни харесват хората, които ни противоречат, имат различно мнение от нашето, прями са по отношение на нашите неуспехи и ни посочват грешките. Особено при провеждането на публични дебати, когато хората ни наблюдават, ние не понасяме противоречие или откровено отношение. Знам, че трябва да се въздържаме да говорим укоряващо и да внимаваме взаимно за своята репутация, доколкото нашата преданост към истината ни позволява. Но нашата гордост кара толкова много от нас да мислят, че всички хора ни презират, че не уважават нас и думите ни и не споделят нашите най-явни заблуди. Толкова сме крехки, че човек едва ли може да ни докосне, без да ни нарани, и толкова горди, че човек, не може да разбере как да се отнася към нас и как да отговаря на нашите очаквания постоянно, без да каже дума или прояви невнимание, от което самолюбието ни ще бъде засегнато, а честта ни накърнена.

Признавам си, че често съм се чудел защо този най-отвратителен грях е толкова подценяван и смятан за съвместим с един свят живот и сърце, докато обявяваме много по-малки грехове у нашите хора за мерзки и пъклени дела. И съм се учудвал още повече, когато съм виждал разликата в това отношение между благочестиви проповедници и нечестиви грешници. Когато се занимаваме с пияници, хора-материалисти или невярващи, ние ги засрамваме безпощадно, говорим с тях възможно най-прямо, показваме им безкомпромисно техния грях, позор и окаяно положение. И очакваме, че те не само ще понесат всичко търпеливо, но ще го приемат с благодарност. И повечето, с които се занимавам, го приемат доста търпеливо. Много пропаднали грешници харесват най-вече строгите проповедници и ще ви кажат, че не искат да слушат човек, който няма да им говори откровено за техните грехове. Но ако покажем на богоугодни служители техните заблуди или грехове, ако не се отнасяме с уважение и респект и не говорим възможно най-деликатно, нещо повече – ако критиките ни не са съпътствани от комплименти и не сипем толкова похвали, че напълно да заличим укора или опровержението, те го възприемат почти като непоносимо оскърбление.

Братя, съжалявам, че правя подобна изповед, но трябва да съжаляваме повече за съществуването на подобни прегрешения сред нас, отколкото че говорим за това. Ако злото можеше да се скрие, нямаше да го разкривам, най-малкото така явно пред всички. Но, уви! То много отдавна е очевидно за света. Ние сме се опозорили, като сме издигнали като идол собствената си репутация. Ние отпечатваме и проповядваме нашия срам и така го прогласяваме пред целия свят. Някои биха си помислили, че говоря твърде снизходително, когато наричам богоугодни хората, които са поробени от този грях. Всъщност добре ми е известно, че там, където грехът господства и хората не го мразят, не се покайват за него и не се стремят да го изкоренят, не може да има истинско благочестие. Затова умолявам всеки човек безкомпромисно и ревностно да изпита собственото си сърце. Ако сме провинени в някое или в повечето от гореспоменатите проявления на гордостта Господ да бъде милостив и бързо да ни даде друго отношение, тъй като в такъв случай благодатта е по-рядко явление, отколкото повечето от нас смятат.

Все пак трябва да отбележа, че не възнамерявам да обвиня всички Христови служители в това. За слава на Божията милост, сред нас има хора, които са известни със своето смирение и кротост и които в това отношение са пример и за паството си, и за братята си. Това е и ще бъде тяхната слава. Това ги прави наистина достойни за почит и прекрасни не само в очите на Бога и всички праведни хора, но дори в очите на нечестивите. О, да бяхме всички останали като тях! За съжаление обаче при повечето от нас не е така.

Дано Господ ни накара да паднем в нозете Му и непресторено да скърбим за този наш грях! Братя, нека да увещая и своето, и вашите сърца, относно това, за да разберем нечестието на своя грях и да бъдем променени! Не е ли гордостта грехът на нечистите сили – първородният на ада? Не е ли тя най-отличителния белег на образа на Сатана? И трябва ли да бъде толериран у хора като нас, воюващи с него и неговото царство? Самият замисъл и цел на евангелието е да ни смири и делото на благодатта е започнато и вършено в смирение.

Смирението е не просто украшение за един християнин, но отличително качество за новото създание. Съществува противоречие между това да си християнин и да не си смирен. Всички, които са християни, трябва да бъдат Христови ученици и “дойдоха при Него … и поучаваше ги”, а това на което ги учи е да бъдат кротки и смирени. (Мат. 11:29) Колко наставления и прекрасни примери за това ни е дал нашият Господ и Господар! Може да го видим как мие и изтрива нозете на слугите си, и въпреки това запазва своето достолепие. Не е ли общувал с най-нисшите, от които страним сякаш не ги забелязваме, и смятаме единствено богатите и известните хора подходящи за нашата компания? Колко от нас често гостуват в домовете на заможни господа, а не посещават мизерните домове на бедните, които най-вече имат нужда от нашата помощ?


Мнозина от нас смятат, че не ни приляга всеки ден да общуваме с най-бедните и нуждаещите се хора, за да ги учим на пътя на живота и спасението, сякаш носим отговорност само за душите на богатите! Уви! След като съществена част от природата на благодатта се състои в смирението, напълно абсурдно е да се гордеем с нея. Заради нашите познания и образованост? Ако имаме изобщо някакво познание, трябва да знаем колко основателно е да бъдем смирени. Колко малко е това, което най-образованите знаят, в сравнение с това, което не знаят. Да знаеш, че нещата надхвърлят възможностите и силите и да разбираш колко си невеж, не е основание за гордост. Нима нечистите сили не знаят повече от теб? Тогава ще се гордееш ли с това, в което те превъзхождат? Нашата работа е да учим хората на великия урок на смирението и помислете колко неуместно е в такъв случай самите ние да проявяваме гордост. Щом трябва да учим и проповядваме за смирението, не е ли редно да се отличаваме и да се държим със смирение? Един горделив човек, който проповядва смирение, осъжда самия себе си!

Колко тъжно е, че не разпознаваме толкова отвратителен порок и много от най-горделивите хора заклеймяват гордостта у другите, а не я виждат у себе си. Светът забелязва, че сред нас има прекалено амбициозни служители, които се стремят да се издигнат в църковната йерархия и ако не им позволят да ръководят и властват навсякъде, където се намират, става невъзможно да се работи с тях. При всяко разискване и обсъждане на различни въпроси те не търсят истината, а налагат мнението си на другите, които може би са по-подготвени да учат тях самите. Накратко казано, тези хора се държат така арогантно и високомерно, че целият свят го разбира, но не и самите те.

Братя, искам да подходя напълно безкомпромисно към своето и към вашите сърца. Моля ви да размислите дали ще ни спаси това, че говорим за благодатта на смирението, но не я притежаваме, или че осъждаме греха на гордостта, но сме в неговия плен? Не трябва ли мнозина от нас да се запитат напълно откровено дали искреността е съвместима с толкова голяма гордост като нашата? Всъщност гордостта е по-голям грях от пиянството и блудството, а смирението е толкова необходимо като трезвеността и целомъдрието. Наистина, братя, един човек може да се отправи към ада дори по по-коварен начин, докато върви по пътя на ревностното проповядване на евангелието и плътската нечистота. Защото какво всъщност е святостта, ако не посветеност на Бога и живот за Него?


И какво ужасно състояние е да се отдадеш на своето плътско “аз” и да живееш за себе си? И кой живее повече за себе си, отколкото за Бога, ако не гордият човек? И не може ли гордостта да накара един проповедник да учи, да се моли, проповядва и живее за себе си, дори когато привидно превъзхожда другите в своето служение? Работа без правилната основа и цел, няма да докаже, че сме искрени и всеотдайни. Делото може да е Божие, но ние да го вършим за удовлетворение на своите амбиции, а не за Негова слава. Признавам, че усещам постоянна заплаха в това отношение, така че ако не проявявам бдителност да уча, проповядвам и пиша за Христос, а не за себе си, бързо бих се заблудил. И въпреки това не оправдавам себе си, когато трябва да осъдя този грях.

Моля ви братя, помислете какви уловки има в работата на духовенството, които да изкушат хората към егоизъм, дори в най-възвишените духовни дела. За един благочестив човек славата е толкова голям капан както и за един образован човек. Но горко на този, който приема славата на благочестивостта вместо самото благочестие и святост: “Истина ви казвам: Те са получили вече своята награда”. Когато в дадена епоха се е ценяло знанието и суетни правила и канони, изкушението за горделивите е било в това отношение. Но сега когато поради невероятната Божия милост, е ценено високо проповядването със сила и самото благочестие, изкушението за гордите се състои в това да се правят на ревностни проповедници и богоугодни хора. О, наистина чудесно е хората да се тълпят да ни слушат, да се вълнуват от думите ни и да ни се покоряват! Колко приятно е да бъдеш хвален като най-способния и най-богоугодния човек в страната, да бъдеш известен навсякъде с духовните си качества! Уви, братя, малко благодат, съчетана с такива мотиви, ще ви накара да се присъедините към най-първите в разпространяването на делото Христово по света. Нещо повече, гордостта може да го прави и без специална благодат.

Затова бъдете бдителни за себе си. И сред нещата, които изучавате, непременно се учете на смирение. “Който възвисява себе си, ще се смири; а който смири себе си, ще се възвиси”. Забелязал съм, че почти всички хора, било добри или лоши, ненавиждат горделивите и обичат смирените. Доколкото гордостта противоречи на самата себе си, като съзнава своята уродливост, тя често заема скромната премяна на смирението. Ние имаме повече основание да проявяваме бдителност по отношение на нея, защото е грях, дълбоко вкоренен в нашата природа, а така също и най-труден за изтръгване от душата”

Из  книгата на Ричард Бакстър (1615-1691) “Реформираният пастир“